автор: khanbulgarski

Използвахме Берлинските подземни железопътни тунели, за да ни преведат през линиите на руснаците извън центъра, тъй като през последните два часа разузнавателните им части, които бяха повече от всички наши взети заедно вече ни бяха задминали.
Стремяхме се да не влизаме в бой и да хабим муниции, освен ако не е абсолютно наложително, тъй като искахме да ги пестим, докато не ни се отдаде възможност да ги използваме по-ползотворно, в последното сражение, където щеше да се види колко всъщност ни бива. Аз и Бенедикт водехме в челото, Денис и Хаген зад нас, а Грегор пазеше тила ни. В тунелите имаше малко руснаци и ние не се затруднихме особено, освен в един случай, когато влязохме в бой с около десетина от тях. Имаха по добра, извисена позиция и трябваше да ги държим заети със спорадична стрелба докато Грегор и Бенедикт успяха да ги заобиколят през два странични коридора и да ги укротят. В престрелката Хаген бе леко ранен, но куршумът не бе останал в него, а бе влязъл и излязъл косо през кожата на рамото му, оставяйки рана, която лесно зашихме и стерилизирахме. Щом излязохме от тунелите се оказахме на ничия земя, между напредващия враг и отстъпващите защитници. В друг случай докато се придвижвахме прилепени плътно до някаква сграда, Грегор за малко не получи куршум в главата от немски войник, който се оказа уплашено шеснайсетгодишно момче, което се изуми още повече след като видя Грегор. Ефрейторът от Клана забеляза с периферното си зрение насочената пушка в отражението на стъклото, пред което минаваше и с мълниеносна реакция дръпна главата си част от секундата преди тя да изгърми отвътре. Грегор с ръмжене се протегна и издърпа пушката, заедно със стрелеца и ги просна на улицата. Изпратих момчето, заедно с оръжието му в тунелът, от когото бяхме излезли, като му заповядах да се скрие добре някъде и да чака всичко това да свърши. Напредвахме бавно, заради опасностите и множеството препятствия, които представляваха разрушени сгради, окопи, телени заграждения, изгорели коли, танкове и тела. Центърът и вътрешните квартали бяха напълно променени след обстрелът- цели улици затрупани, променени или възникнали на най-неочаквани места. Картата и спомените ми за града се оказаха напълно безполезни в тази ситуация. Сякаш Хаосът се бе спуснал над Берлин, обърквайки и обръщайки извън реда всичко, до което се докоснеше. Говорехме малко, от една страна да не ни чуят, от друга защото всеки бе потънал в онази мрачна решителност така подходяща в такива ситуации. Някъде по обяд същия ден, когато вече бяхме спечелили някаква малка преднина пред руснаците намерихме и детето.

Пуснах му два в сърцето и един в главата- бях обезумял. Вече имах цел- биех се за нещо друго освен за чест. Мисията на Клана бе възобновена, а врагът се опитваше да я провали. Жадувах тяхната кръв- психотропното обучение започваше да се включва. Забелязах и на лицата на останалите изражения подобни на моето. Макар и в началото не всички да приеха ентусиазирано предложението ми, бяха твърде добре настроени към моите чувства и емоции и затова сега се биеха като демони. Вече не бе малко сражение в периферията в каквито се забърквахме досега. Намерихме Карол в изоставена, полуразрушена сграда на втория етаж, на която тя се бе свила безпомощно в ъгъла и плачеше върху телата на убитите си родители. Когато руски разузнавателен патрул минал оттук застреляли всички цивилни укриващи се в мазето. Родителите на Карол я грабнали и хукнали по стълбите. Историята е гадна, затова ще я спестя цялата. Когато ме видя надвесен над нея, първо обезумя от ужас, но почти се успокой като видя че съм немски войник. Хвърли се на врата ми и не пожела да ме пусне около половин час- детето очевидно бе в шок. Сега ни се изливаха на талази. Бяхме на последният етаж- атакуваха ни поне няколко отделни взвода- очевидно авантгардът на основната дивизия. Мунициите ни отдавна бяха свършили и вече се биехме с оръжия взети от мъртвите врагове, а те не бяха толкова много колкото ми се искаше. Видях Денис с изваден нож да връхлита в малко съседно помещение, където бяха нахлули двама руснаци, търсещи прикритие, само секунди след като бяха изкачили стълбището живи. Надникнах точно навреме, за да видя как той се хвърля върху единият и с бърз замах му прерязва гърлото. Другият нямаше време да се обърне, когато ритникът му се стовари върху главата. Строполи се на земята със забит нож в сърцето. Върнах се обратно и открих огън по следващите дръзнали да се изкачат по стълбището към нас. Денис се появи на прага на помещението с два автомата с по два пълнителя. В този момент, хвърлена някъде наблизо граната се взриви…..

След като успях да я успокоя някак си, тя седна и продължи тихо да плаче. Продължих да и шепна някакви глупости още малко. Вече чувахме руснаците да приближават и нямахме никакво време за губене. Набързо изложих плана си на останалите. Взимаме детето и се измъкваме от Берлин- предаваме го на Съюзниците- те щяха да се погрижат за нея по- добре от нас- щеше да намери нов живот в Англия или Америка. „Федман, ти си абсолютно ненормален- обади се Бенедикт- това е самоубийство, знаеш че не можем нищо да направим за нея. Само ще ни пречи- това е сигурна смърт”. „Сигурна смърт е и да останем тук, добре го знаеш- изкрещях, не се стърпях, скочих на крака и го зашлевих през лицето. Главата му отскочи назад и тънка струйка кръв потече по устната му- така поне малкото ни оставащ живот придобива някакъв смисъл. Длъжни сме да опитаме. Оставим ли тук това осемгодишно хлапе то е мъртво и ти го знаеш. Единствената разлика е, че ние ще сме също мъртви преди или след нея. Така получаваме шанс да заслужим животите си или достойна смърт и Тор ми е свидетел- чест. Мислех те за достоен мъж Бенедикт, кажи още веднъж нещо такова и отиваме на дуел, само ти и аз, и който от вас войници от Клана е готов да се пробва след като изтръгна сърцето на този тук”. След като никой не се обади, а Бенедикт изглеждаше доста нещастен и засрамен омекнах- „Знаете, че затова постъпихме в Клана момчета, не за правителството, а за хората, за обикновените германци- това дете представлява хората, за които трябва да сме напълно готови да се борим и ако се наложи да дадем живота си, за да ги спасим- както са направили родителите на Карол. Кой е съгласен с мен. Който не е, да се маха и да се бори както и за каквото смята за скъпо- няма да го спирам, но тук и в този момент да се счита за позорно прогонен от Клана”. Е какъв е вашият отговор? Всички, включително и Бенедикт извикаха утвърдително- с това колебанието им приключи. Оттук нататък приеха задачата си с пълното настървение и ентусиазъм, с който аз я предложих. Когато се отдалечих да преценя ситуацията, чух несигурни стъпки зад себе си. Бенедикт все още смутен промълви- „Лейтенат, аз….съжелявам”. „За теб съм Федман, приятелю- сложих ръка на рамото му-всички сме под напрежение и искаме това да свърши. Гледай да си по- мъжествен оттук нататък и си спомни нашите директиви, трябва да знаеш какво е правилно”. Той кимна сковано и се отдалечи. Отидох и седнах до Карол- „Виж детенце,….