автор: sashtata

Вътре в себе си знаеше какво се случва. Знаеше и защо. И може би точно по тази причина прие така спокойно всичко.
Баба и не просто я обичаше. Двете с нея имаха някаква дълбока духовна връзка. Така и липсваше! Липсваха и разговорите, кротката, леко свенлива усмивка, ръцете и – грапави и изкривени от общуването със земята, а така нежни, когато посягат към цвете. Любимите бабини цветя...И те и липсваха. От много време никой не я бе изпращал с облак димитровчета. Липсваше и. Липсваше и отдавна, макар смъртта да я приласка и прибра при себе си точно днес. Всъщност баба и бе напуснала този свят преди няколко години. Одалечи се, сякаш избяга и се скри в някаква си своя обител. Забрави имената дори на най-близките си, а после забрави и образите им. От време на време познаваше единствено нея. Оживяваше се когато я види, прегръщаше я, наричаше я по име. А леля и се сърдеше и мърмореше, че уж тя я гледала, а дори веднъж не я е познала. В такива моменти се чувстваше неудобно пред леля си. Ставаше и неловко и мъчно едновременно. Щяха да минат години, много години преди да прозре, че обичта е благословия, но никога не идва случайно.
Липсваше и. А най-много и тежеше това, че не можа да се сбогува с баба си, да я прегърне поне още веднъж. Плака много. Плачеше и докато приспиваше децата, а мислите и се лутаха, затъваха в някакъв мистичен страх. Не можеше да приеме, че смъртта е край, че всичко свършва. Трябваше да има нещо отвъд и точно сега се нуждаеше от едно макар и съвсем мъничко доказателство, за да може да продължи напред.
Подреди машинално дрешките на децата и започна да се приготвя за сън. И точно тогава я видя. Стоеше изправена до библиотеката, преодоляла някак оная тежест, която и остана след една катастрофа и с годините я прегъваше все повече на две, докато я смали съвсем и заприлича на едно усмихнато, сгушено врабче. Стоеше изправена до библиотеката. Виждаше я от плът и кръв, на пук на всички земни закони, чуваше гласа и. Нещо говореше, но думите се размиваха и до нея достигаше само мелодия и едно усещане за нежност и топлота. Завладя я радост. Пристъпи да я прегърне, но баба и, предусетила желанието вдигна ръка, за да я спре с жест и започна да се топи като мъглица. Изтъня, стана ефирна и прозрачна докато изчезна съвсем, сякаш се разтвори и попи във въздуха. Има граници, които не бива да се прекрачват.
Остана сама в стаята, застинала, с протегнати за прегръдка ръце. Равномерното дишане на двете и спящи момиченца постепенно я измъкна от вцепенението. Въздъхна, наведе се над креватчетата им, леко ги целуна, легна си и заспа усмихната.