Завесата пада и скрива лицата,
които до скоро ме гледаха странно.
Небето топи се и там, сред мъглата,
се чуват овации кратки и хладни.
Тълпата утихва. Събличам костюма,
а после прегръщам мъгливата есен.
Никой не виждам, не чувам и дума.
Всичко далече мъглата отнесе.
Свалям грима и втурвам се бясно.
В смълчаната буря се ражда порой.
Не искам да спирам. Навред ми е тясно.
Душата ми пак не намира покой.
Останал без дъх, срещам с тяло асфалта.
Умора и тягост се взират в мен.
Седя на паважа, седя като малка
отломка от вчерашен ден.