Знам, че стиховете
често се губят
между бляскавите лъчи.
Понякога са толкова хубави,
че даже не им личи.
Те са като хартиени лястовици,
каквито си правят децата.
Щом ги пуснеш,
падат на място,
а някои – по-нататък.
Ако отидат далече - добре.
Да ги мислиш и денем,
и нощем
значи да плуваш в море,
а да се давиш в локва.
Не питай къде
ще стигнат, горките,
и ще ги спастри ли някой.
Ти правиш птиците –
те
излитат.
И могат вечно да чакат.
Виждам, че вън е светло и тихо,
а не чувам
да бият сърца.
Боже, толкова много стихове!
И все по-малко деца…