автор: lego

Това е разказ за една точка, чието въображение бе нашия свят. Извън това въображени нямаше нищо освен тази изкряща точка вяра. Вяра в един вечен сън, в който на нас не ни остава нищо друго освен да следваме пътища без табели и да вървим по тях без да знаем къде ще ни отведат.

Някъде между всички нас имаше един непокорен скитник вървящ извън пределите на своя път. Той вървеше по никога неотъпканата преди това поляна, неоткъсвайки поглед от хоризонта.
Да той също бе дърво като всички нас, но единствен в гората бе успял да измъкне корените си от прегрътката на земята и сега вървеше. Ходенето не му се отдаваше, за няколко дни се бе отдалечил от края на гората едва с няколко крачки. Не спираше, вървеше денем и нощем, а очитему преливащи от енергия не се откъсваха дори за миг от хоризонта. Нощес взирайки се в звездите си спомняше легандата за любовта между луната и слънцето и създаването на звездите. Мислите за тази невероятна любов не му позволяваха да спре да вярва в неговата, към коятосе бе отправил. Никой от нас в гората не знаеше на къде се бе запътил той. На края на поляната нямаше нищо освен безкраен океан.
Звездите излизаха и се скриваха много пъти преди дървото да достигне ръба на поляната. Неоткъсвайки поглед от океана той протегна корени и стъпи във водата.... Времето спря. Всички видяхме как океана го обгрърна. Корените до сега служещи му за крака растяха. Растяха дкато станаха безкрайни като самия океан. Тогава дървото започна да се издига докосвайки висините с клони, а облаците спираха и се згушваха в тях. Нищо не можа да го спре, дори тази измислена реалност в която цялата гора почувства любовта между дървото и океана.

В безкрая заобиколена от мрак имаше една изкряща точка. Сега от нея бе покълнало красиво растение. Растение чието въображение мрака не успяваше да погълне.