автор: iszaard

Джиро гледаше към оризището през гъстите си тъмнокафяви ресници. В току що напоените бразди се мяркаха косове. После политаха бързо, и струваше му се, несигурно към рехавите клони на шумаците, които отсичаха хоризонта с хладна землисто-охрена ивица. Казваха, че има душа на поет.
Това често го изпълваше с горчивина. Някаква особена слабост караше сърцето му да бие лудо, да се мята като покосено от ловджийски стрели животно, готово да отрича до последно приближаването на гибелта. Не беше страх. По-скоро негодувание пред несъвършенството. Пред неспособността да сграбчи здраво идеала като копие, което ще му донесе победа във всеки случай. Дори в двубоя със смъртта, която тъй или иначе очаква всеки отвъд изплетените от шума стени на живота. Не умееше да се любува на земята като по-големия си брат, за когото бе достатъчно да получи добра реколта, да нахрани малките си деца, да зарадва хубавата си жена с нов накит или рокля, за да бъде щастлив. Джиро искаше да бъде войн, не земеделец. И не поет, за когото красотата оправдава всяка слабост. Който може да разбере всяко малодушие. Да го открие у себе си. Да го признае, както малкото дете признава грешките пред родителите си, свело главица в непресторена безпомощност. Отдавна беше намислил да замине. Положението на втори син в земевладелческо семейство не го удовлетворяваше. Баща му, не особено заможен, се бе опитал да научи децата си сами да се борят в живота. Сега бе неговия ред – на Джиро, да му покаже, че е успял. Щеше да се запише в кралската войска, за положи силата на ума и мишците си в краката на владетеля и да избяга от мислите. Да разбере цената на жалкия си живот, за да оправдае пред съвестта си появата в този свят, който го стягаше по-силно от въже на удушвач и сякаш отново и отново пробождаше сърцето му с най-острия меч - този на самообвинението.
Погледна към далечното слънце. Видя го като доблестен войн, който изпълнява дълга си. Способен да дарява и отнема живот. Без чувства, без колебания, точен до съвършенство. И за пореден път пожела да бъде като него.


***


Крал Кимицуру с нежелание изслушваше поредния доклад на своя племенник и пръв съветник. Беше му противно от тягостните новини. Горчива буца изпълваше гърлото. Сърцето му се колебаеше: "Как да постъпя? Истина ли е това, или лош сън?
- Сигурен ли сте, суке? - кокалчетата на пръстите му бяха побелели от безсилен гняв.
- Напълно, Ваше величество. Уви, тежка ще е съдбата ни, ако не решим как да предотвратим бедствието.
- Как смееш да представяш нещата тъй фатално! - Кимицуру почти изгуби търпение.
Тадаши Согабе го погледна така, сякаш виждаше уловен фазан, между четирите пищно украсени стени. И наистина, за него този крал на когото бе безпределно верен, беше преди всичко символ – великолепен, горд във величието си. Самият Кимицуру обаче далеч не покриваше очакванията на своя военен министър.
- Всичко това може да се превърне в затвор за Вас. Разкошът, удобствата... Може да изгубите уважението на поданиците, защото в голяма степен сега се крепите на страха им. Но този страх ще се обърне срещу Вас, ако се появи по-ужасно зло, по-голяма сила. – не дотам предпазливо говореше Тадаши.
- Само на теб бих позволил да ми говориш така, знаеш го. - По бледото лице на Кимицуру, изпъстрено с тънки бръчици добре покрити с пудра, се четеше страх. И ужасна несигурност.
-Разбира се. Вие имате почитта ми при всички обстоятелства, Ваше величество. Ще се постарая да запазя достойнството Ви с живота си.
- И други биха го сторили...- възрастният мъж отвърна разсеяно. Капчици пот избиха под мишниците му:
- Ти си по-млад. В разцвета на силите си. Ти си моята силна дясна ръка. Посъветвай ме. Как да постъпя? - очите на Кимицуро почти умоляваха.
Тадаши замълча. Цялата му осанка излъчваше решимост. И все пак в очите имаше съмнение.
- Този път противникът не е нещо, с което ще се справим лесно. Не е невъзможно, разбира се...- министърът се оопита да наблегне на последните думи. Внимателно погледна към императора. Знаеше какво искаше да чуе. - Нека се допитаме до жреците. Може би те ще дадат отговор...
- Какво?!- Кимицуро се направи, че не чува. После като се ослуша и разбра, че няма да чуе нищо повече, продължи. – Нима искаш да им призная затруднението си?! Та те само това чакат, за да настроят народа срещу мен. Не искам да мисля за това. Не. Не е възможно!
Кимицуро изобщо не мислеше за народа, разбира се. Знаеше добре, че и в този момент не може да направи и крачка без да се допита до своите гадатели. Обаче, кой знае защо този път му се искаше да постъпи другояче. Всъщност не той, а Таташи Согабе трябваше най-накрая да сложи всичко на мястото му. Да покаже на тези проскубани същества, кой командва. Той – Кимицуро бе император и това, му даваше право да изплолзва властта си във всички положения. С или без Тадаши, но по-добре с него.
Първият министър познаваше в детайли слабостта на чичо си. След като баща му умря, Тадаши - тогава едва 12-годишен бе изпратен в двора да служи на императора. В годините на възмъжаването си, стана свидетел на няколко сцени, които не забрави никога. Оттогава знаеше какво може да очаква от владетеля си и то, за съжаление, не бе особено добро. Като внимаваше да не ядосва допълнително Кимицуру първият съветник каза:
- Добре тогава. Но какво да правим? Как да постъпим, Ваше величество. Вие и аз сме войни, но дали ни достига мъдрост за да се изправим срещу подобен противник?
-Да. Точно го каза. Ние сме войни. И тъкмо дух ни е нужен сега, за да победим.- Кимицуру настояваше на своето.
- Когато над земята настане мрак, нищо не ще може да ни помогне, ни смелостта, ни търпението. – отговори Тадаши, но сякаш повече на себе си.
- Виждам, че си по-уплашен и от мен. - старият крал наведе отчаяно глава. - И все пак, помисли...Казваш, че Принцесата на пролетта сама е дошла при теб, за да ни предупреди за нещастието. Тя е богиня и знае повече от нас. Сигурно вижда в бъдещето неща, които са скрити за смъртните ни очи. Не ни остава нищо друго освен да й се доверим.