Преплетох се във себе си и в теб
когато стъмнове тълпяха се по билото
тревата стълбове възправяше утихнало
фенерите разхождаха калинки в звездороя
по точките им дъжд разсвирва орган
а точките им бяха камъни предлунни
а камъните бяха кратери запълнени
а кратерите бяха урни ръбести
а ръбовете бяха чесала за великански гърбици.
И колкото напредваше
към скъсване земята
все повече въртяха се
царствата от мечтата
а нарушеното ми и без друго равновесие,
за да не се клатушка - взе че се обеси.