автор: lisiza

...
Младата жена надникна в стаята на чистачките. Бяха я приели добре, с тях не делеше нищо. Стойка, една от тях бе взела за всички учители кафе и пиеше от своето, седнала до електрическата печка. Приятна топлина посрещна Дарина, която не свикна със студа в планинският град. Изморяваше я само мисълта, че сутрин в първите часове, запалените печки с дърва не сгряваха дори въздуха.
Високите стени на класните и огромните незаковани прозорци, пропускаха силния зимен вятър. Трябваше да издържи и тази зима, с последни усилия на волята се бореше със студа. В общежитието й също беше студено. Но нищо не можеше да направи.
- Хайде бе, момиче! Кафето ти откога изстина! Вече мислех да ти го донеса в кафеника! - Притесни се Стойка. Дарина можеше да й е дъщеря, усещаше я своя.
- Ех, Стойче, аз го пия студено, не се притеснявай за мен. Колко е топло при вас! Може ли да седна?
- Ама защо питаш! Сядай, сядай, ето тук до печката - Стана от стола и я покани. После се сети за ремонта в стаята й. - Как върви ремонта? Имаш ли си печка с дърва?
- Не, нямам.
- Как се отопляваш, тогава? В лаговит е много студено, дори през лятото. А ти не си свикнала, ето и сега си с много дрехи. Ние вървим почти голи, но тук сме си израснали.
- Добри ми даде една негова стара електрическа. Благодарение на Маринова, си взех с премията за Коледа, печка единствено за банята. В стаята се свиква, като погори цяла нощ и имам няколко одеяла, като се завия с тях...
- С одеялата, добре, но трябва да си вземеш юрган, а най-добре е да си вземеш някое момче и при него...- Стойка се усмихваше, без да знае, че я наранява. В този град, жената тряваше да е омъжена до определена възраст. След нея на жените им излизаха разни имена.
- Още съм малка и ми е рано! - пошегува се Дарина, отпусна се на стола, приятно стоплена от уюта на малката стаичка. Стойка излезе за нещо и младата жена се унесе. Приятна самота, сама със себе си, с мислите си. Ако можеше и тържеството да е вече минало.
Стойка бе при счетоводителката. Тя бе закъсняла с поръчката и се сърдеше, че не са й взели кафе. Жената се оправдаваше, но счетоводителката ставаше по-сърдита и изведнъж се сети.
- Теб поканиха ли те? - попита я.
- Кой, къде да ме поканят? - не разбра въпроса.
- На тържеството, къде! Ще ходиш ли, след пет часа е? Няма ли да изпуснеш автобуса за село?
- Това ли, - на Стойка й се присви сърцето от злобата към Дарина, не към себе си. Всички се бяха заяли с това момиче, само защото е само и защото е от София. Нещо, за което дори не можеха да мечтаят. Учениците я харесваха, нали това бе важното. Знае си и материла явно. Какво повече да я обсъждат?
- Покани ни, отдавна. Ти поканена ли си или прочете съобщението за тържеството, нали е на вратата ти? - отвърна Стойка и се обърна.
- Ти да не я защитаваш?
- А ти защо я нападаш? Нещо ти е направила? Тържеството! Тържеството ви е на всички на устата. По цял ден се събирате из канцелариите и се занимавате с клюки. Защо не го измислихте вие, това тържество? Трябваше да дойде тя, за да ни напомни какво е училищен живот. Дори не знаете от какво живее и как живее, но не, нападате я, защото е различна. Не е като вас. Мисли за учениците. Вие само за заплатите и да си тръгнете по-рано. В това е въпросът.
Стойка тръшна вратата, зарадвана от собствената си смелост, макар винаги да отстояваше своето. Друга, щеше само да вземе парите за кафе. Колко е да го преглътне, нищо че не слугува никому. Кафенето е на две пресечки.
В коридора срещна Даниела, касиерката. Тя замаха с ръце.
-Ела, ела при нас, взели сме си бонбони! - И като почерпи жената не се стърпя и тя - Какво ще кажеш за тържеството?
- Какво да кажа - почти изръмжа Стойка.
- Дали ще се провали?
- Виж какво! Най-лесно е да се говори за нещо, което друг прави. Да не беше отказвала помощта си! Да беше поработила и тогава щях, аз да те питам, дали ще се провали. Ако за това си ме повикала, извинявай, имам работа.
- Новева била помогнала с томболата, вярно ли е, а Радоева одобрила?
- Ама защо ме питате мене всички! Чистачка съм! Иди при тях и ги попитай!
- Ами, Дарина искала да ги впечатли с нещо...
- Да ги впечатли ли? С какво? Че нещо за първи път някой прави за учениците по Коледа? А, мен ако ме питаш, тържеството ще е провал, не защото Дарина го организира, а защото вие не можете да се веселите, да се отпуснете, да забравите дрязгите си! Забравили сте как се празнува, изобщо? Не ти ли е приятно да гледаш украсената елха в учителската, гирляндите по коридорите? Какво ли те питам. Не си си купила и елха, нали!
- Не съм, тази година на пазара ги даваха по пет хиляди. Скъпа ми е. За една нощ.
"Ти си за една нощ", мрачно се сети Стойка и излезе, ядосана на себе се, че се подлъга за бонбоните. Вярно бяха вкусни и скъпи, истински шоколад. Даниела все имаше пари за разни вкусотии и черпеше с цел. Настроението обаче й се върна, подготовката за тържеството бе завладяла и нея.

... Кръстьо обхвана с длани лицето си. То пламтеше от вълнение. Тази вечер или никога. Вечерта бе обещаваща. Ще й признае за чувствата си. Ще й се открие. Няма да бъде сам и ще му е по-лесно да я доближи незабелязано от другите в дискотеката след тържеството. Още не вярва на решението си, но не искаше и да се спира. Каквото стане. Както се случи. Готов е.
Отиде до прозореца и подпря лицето си на студеното стъкло. Отсреща се виждаха два от прозорците на съседната къща. Беше тихо, от навалелия сняг. Едва се удържаше да не тръгне. В три следобед се беше стъмнило. Чакаше Динко. Двамата имаха среща в четири с класната пред часовника на площада. До тържеството ще се помотаят. Може да ги заведе и на сладкарница. Динко ще се радва, нали е още дете. Оттам в училище. О, колко още да го чака тоя Динко! Защо му обеща, да отидат заедно. Можеше сега де се измъкне и докато училището е празно да се види някъде случайно с Дарина. И защо да е случайно, нали влиза в нейни часове, може да помогне за тържеството. Сега се ядосваше на класната си. Бе им забранила да помагат. Няма да помагат, а отиваха на тържеството. Сега това му изглеждаше малко грозно, но беше късно да промени нещо. Всичките тези глупости около тържеството го дразнеха, не беше в детската градина, а учителите, като че ли това правеха. Всъщост нямаше заначение, Дарина ще е там, а после... Кога ще дойде, най-накряа това после!
Динко не закъсня. Бавно се съблече в тясното антре и се качи на втория етаж. Из къщата се носеше аромата на изпечен сладкиш. Момчето обичаше сладки неща, но приятелят му имаше други грижи, дори не му предложи нещо за почерпка.
-Тръгваме ли? - Скочи Кръстьо. Лицето му не се бе охладило от допира със стъклото. Изглеждаше изнервен и Динко, който не беше наблюдателен, изведнъж го изгледа.
- Какво ти стана? Виж си лицето и какво си се разбързал. Има цял час до срещата с класната. Обещах да дойда по-рано, не помниш ли? - обиди се той.
- Не те гоня. Мислех, че е четири часа. Затова скочих, ама и ти, все се държиш като дете!
- Ти не си дете, така ли? - Този път щеше да му се разсърди, а точно сега не биваше, нужен му е. Изведнъж се сети и омекна.
- Искаш ли сладкиш? Баба го опече, специано за теб, а ти? Да не те гоня...- Промърмори в защита, ще му провали плановете, ако му е сърдит.
- И по-голямо парче! - Помоли приятелят му, щастлив от промяната на разговора.
- Ето вземи значките, разгледай ги, докато се върна.
Динко стана още по-щастлив. Приятелят му имаше най-страхотната колекция от значки, картички и фотоси на елитнит футболни отбори. Имяше и няколко автографа, с което колекцията му надхвървяше въобръжението на Динко. Той притежаваше само две флагчете и награди от отбора по ориентиране. Имаше и няколко медала, истински, негови, спечелени заслужено. Но малко се обиди все пак на приятеля си. Къщата ухае на сладкиш, а той се разбързал. За къде толкова бърза. Не е забелязал, да са му особени приятни срещите с класната. За тържеството, дума да не става. Беше го оплюл пред целия клас. Но другите много искаха това тържество и не говореха пред него. Съмненията му не нарастнаха, Кръстьо се върна с огромно парче сладкиш. Динко забрави, дори колекцията. Бабата го бе поляла с домашен шоколад и сложила за красота топка ягодов сладолед и малка лъжичка със сметана. Любимите лакомства на Динко. А как бабата се бе сетила за тях? Посегна към чинията, но той я дръпна с лукава усмивка.
- Услуга, за парче сладкиш, ако ти се яде, разбира се.- Каза му невинно той.
- Каква услуга? - Преглътна Динко. Нали са приятели. В затоплената стая сладоледът бе не на място, тъкмо да започне с него. - Ама , ти какво? Ще ме черпиш или ще си играем на въпроси и отговори?
- Ето, яж, нали си ми приятел, - снизходително му побутна чинията Кръстьо. - Уж си мъж, а ядеш сладко.
- Ти си мъж, като не ядеш сладко, така ли и защо, ако смея да попитам? - Нахвърли се на сладоледа Динко. Майка му не приготвяше сладкиши и той умираше само при вида на най-обикновена шоколадова вафла.
- Мъж съм, не съм ли ти казал вече? Бил съм с жена. Не ведннъж.
Парче от сладкиша заседна в гърлото на Динко. Не се изкашля и очите му бързо се напълниха със сълзи, преди да се задави, приятелят му го потупа по гърба.
- С жена! - едва успя да изговори момчето.
- С жена! Учудва ли те? Не е кой знае какво, но първият път се помни.- Изобщо не искаше да го помни.
- Откога това! Я стига бе, хванал си ме за канарче!- Не му повярва Динко и продължи със сладкиша. При Кръстьо нищо не бе окончателно и вярно.
-Ще ти спестя подробностите, но от мен да знаеш, направи го за първи път с по-голяма жена.
- С колко по-голяма, - Възвърна настроението си Динко. Приятелят му явно бе в едно от мрачните си настроения и му разказваше небивалици.
- Два пъти.
Динко пак се задави и го погледна. Беше сериозен, прекалено серизен, не го помнеше друг път такъв мрачен, отнесен, с блуждаещ поглед и разсеяна усмивка. Достигаше я при някоя двойка, но отдавна не беше получавал такава. Да е влюбен. Никой от класа му не беше влюбен. Не е ли рано за това? Нищо не знаеше за любовта. Ако приятелят му е влюбен, ще му каже. Но той не казва нищо, с тия подхвърляния. Коя ли ще е? От класа, не. Нямат хубави момичета. От друг клас? Още по-зле. Те всички са глупави. По-голяма жена. Колко по-големи жени познаваше той в Лаговит?
- Ако ще ми разказваш, разказвай. Ако ще трябва да правя услуга, казвай. Не се дръж с мен като с малко дете. Ето ти чинията. Не мога повече. Шоколадът ми е в много.
- Ами, ето какво. Тази вечер сме на дискотека, - Започна Кръстьо и придърпа чинията към себе си, - поканихме, класа де, госпожата на дискотека след тържеството. Каза, че ще дойде.
- Това го знам, къде дискотека без класната? - Захили се Динко, не разбрал.
- Говорех за Дарина.. - Нямаше Антонова, само Дарина. Каза го и от неловкост взе недояденото парче с два пръста и го завъртя в шоколада.
- Тя и Ваня, други не сме канили, - Кимна Динко и се сепна. Кръстьо говореше с особен глас, а при името на Дарина, се спря и на дъх, сякаш се страхуваше или не си признаваше. Да не е влюбен в Дарина? Невъзможно, глупости. - А аз какво общо имам с това, не те разбирам?
- Ще ми помогнеш ли и този път, искам да говоря с нея насаме...- Не довърши, неуверен в себе си.
- Винаги можеш да разчиташ. Ще дойда на срещата, макар да бях поканен и аз и ще ви оставя да си говорите. След това ще ви пресрещна около моста и ще отидем тримата до училище.
- За какво говориш? - Погледна го Кръстьо - Аз ти говоря за Дарина!
- А аз за класната.
- За класната? - Беше забравил за нея. Не можеше да скрие много от Динко, но сега можеше да му попречи, а нямаше друг приятел, на когото да разчита. - Помогни ми да изпратим Дарина след дискотеката и може би тогава ще...
- Ще? - Приятелят му се усмихна. Сега го разбираше напълно. Дарина беше и в неговите мисли доскоро, но си хареса момиче от друго училище.- Добре, казвай какво да направя, ще помогна, макар, - и той му се закани, - макар, че ми дояде сладкиша. После кой бил детето, този който не знае, как да помоли за услуга по-мъжки. Ами, класната, тя нали ще ни води на сладкарница, докато обсъдим въпоса с парите на класа. Тя за какви ни взема, а? За деца или мъже?
- Мен за мъж, теб не знам, - изпъчи доволно гърди Кръстьо, но настроението му все още бе мрачно.
- Добре, мъжете се броят на пролет, а пилците на есен. Доколкото знам, ти през есента, нещо направи...- Но не довърши. Кръстьо метна по него празната чиния. Не го улучи. Динко залегна на пода. Често го правеха, уж на шега, но днес Кръстьо не се владееше.
- Хайде, да не караме класната да чака. По пътя ще решим. Но те моля, предай на останалите момчета, че тази вечер ще изпратим госпожите. Моля те. - Каза го тихо. На Динко му се стори, че в очите му проблясна сълза.

... С украсата в учителската и изчистената маса, стаята имаше празничен вид. Шумът от вън се преплете със суматохата вътре в Дарина. Настроението й ту идваше и преливаше, заразяваше околните или се отдръпваше и я правеше безразлична към всичко. Изпи кафето си, побъбри малко със Стойка и стана за учителската. Стойка й подхвърли топло:
- Не си мисли за лошите неща в живота, Дари, мисли за хубавото, което може да ти се случи, и ще ти се случи, просто вярвай...
Дарина я погледна, загрижеността й я трогваше, но по-старата жена се бе обърнала и приведена от тежестта на кофите с въглища забързана към физкултурния салон. Печката там гореше бързо, стопляйки огромното пространство с мъка.
В учителската Маринова и Агнеса все още надуваха балоните. Купчинката бе понамаляла, а до тях Николов ги завързваше на дълги гирлянди. Да виси отпред на входа.
- Маринова, защо не надуваш балони! - попита я сериозно Дарина, от което Агнеса само й намигна.
- Ами очилата ми пречат. -Бе отговорът.
- Как така! - Сепна се Николов, също с очила.
- Вие и тримата сте с очила! Защо да ти пречат?
- Иска да каже, че аз съм с червило.- Сети се Николов и спука шумно един балон.
- Значи, който е с очива не може да надува балони? - Повтори пак сериозно Дарина, но другите вече се смееха.
- Не, аз исках да кажа с червило.- Опита се да се защити Маринова, но думите й вече летяпа извън учителската.
За щастие на зложелателите, тържеството бе пълен провал. Организираната томбола се точеше с огромната си опашка за подаръци. Всеки трябваше да получи нещо малко, символично. Голямата награда бе ягодова торта, направена от учителя по готварство Руменов. Всеки се надяваше тортата да е негова. От очакването на тортата, съкратиха програмата. Учениците се редяха за наградата и интересните и смешни игри останаха без участници. Дарина бе работила досега само с големи. Те се радваха на подобни игри и знаци на внимания. Малките бързо свикнаха с ролята на възрастни и не се трогваха от забавления направени специално за тях. Тези деца чакаха, някой да ги хване за ръка и да им покаже как да се веселят и как да празнуват. Чувстваха тържеството като училищно задължение, бяха сковани и нерешителни в това, което ще последва.
Много приготовления, много злорадство,за нищо. ентусиазмът детското въодушевление на Дарина се бяха предали само на малка част от учителите и учениците. останалите нямаха сили да прикрият желанието си за критика и си разменяха подигравателни погледи. не подминаха и злополучната пиеска, създадена с толкова радост от Валери.

...(следва)