автор: holi_day

Граден с усилие, а по-късно - по навик... Още само ред бодлива тел... И още един... И следващ.
Тренираност на мнима слепота. Последиците от проявено безразличие...
Вървиш в унес от равния, праволинеен ход и бяг след някакво хвърчило, което все напред лети... Поглед впит във въздушното леко телце, а в периферията на ириса ти се оглеждат страничните улички, но ти не ще позволиш да ги превърнеш в част от пътя си, защото знаеш, че напред вървиш.
Целеустремеността ти настъпва нещо, но ти вървиш... Преди следващия кръстопът се спъваш в някого, но дори не е важно кой и какъв е той. А мисълта ти пулсира и те убеждава, че излишно е да се нагърбваш с излишен товар от неговите спомени далечни и страховете му сега... както и някакви други мисли, които се опитват да нахлуят и в твоята глава, но бариерата поставяш. И здрава е тя.
Хвърчилото напред високо лети и ти крачиш с поглед напред и нагоре.
Замаян от собствената си безчувственост, те учудва неприятно, но за кратко, мрачната статистика, окачена на стълбовете със снимки на непознати лица, някакви хора, съдби, от дата до дата... Нали това е работа на дъжда - да я отмие. Злокобно за някого, но за теб - поредната победа на вглъбеността.
И ти вървиш...
Монотонният ти ход, смяташ, че притъпява собствената болка, че прагът на собствената ти чувствителност е защита, която градиш.
Но дали? Това се разбира, но едва когато...


...истински те заболи.