автор: foolish

Не бях гладен,но реших да се отбия някъде да хапна нещо,понеже целият ми следобед бе натоварен и едва ли щях да имам възможност да отделя дори минута.Влязох в близкото заведение,където предлагаха специалитети от арабската кухня и си взех "Дюнер кебап".Масите бяха заети и се отправих към плота за правостоящи.Чувствах се неудобно,сякаш бях поставен като във витрина.Гледах през стъклото как хората вървяха по тротоара,всеки със своите грижи и планове.Погледът ми бе привлечен от възрастен човек,който като хипнотизиран бе вперил очи в сандвича ми,неспособен да откъсне очи от него.Дори да бях гладен,нямаше да мога да преглътна и залък.Леко чукнах с пръстена си по стъклото и му направих знак да влезе.Той се стресна и понечи да си тръгне,но отново го поканих с жест.Старецът повдигна с пръст каскета си и се почеша по главата,пристъпвайки от крак на крак.
Бе около седемдесет годишен,нисък на ръст.Почти бялата му коса бе не по-дълга от два сантиметра и стърчеше право нагоре,неподвластна на гребен,а загрубялото на слънцето и вятъра лице беше набраздено от дълбоки бръчки.Дълго се колеба,преди да влезе,но все пак се реши и прекраче прага на заведението.Плахо се приближи към мен,свел поглед в лъснатите си обувки.Използвах момента,за да го огледам по-добре.Носеше костюм от груб,тъмен вълнен плат,каквито бях виждал често,когато като малък ходех с татко в провинцията.Бе закопчал догоре поомачканата си бяла риза,без да слага вратовръзка.Маншетите на ръкавите бяха леко замърсени,а около яката личаха петна от засъхнала пот.
- Гладен ли си,дядо?
- Не,синко,яж си. - отговори ми все така разглеждайки бомбетата на шитите си обувки. - Аз спрях за друго - ако мога работа да найдем некаде...
Не беше от тук.Съдейки по говора,реших,че не е и от околните села.Гледаше притеснено наоколо.Присъствието на толкова много хора го смущаваше.
- Ела да седнем - кимнах към близката маса,която се освобождаваше и понеже продължи да ме уверява,че не е гладен,го хванах за лакътя и го повлякох към стола - Какво ще хапнеш?
- Сполай ти,сине,ама на мене и едно парче хлеб ми стига...
Взех още два дюнера и една "Кола" и седнах срещу него.Наблюдаваах мълчаливо как се храни.За минута пред него не остана нито троха.От време на време поглеждаше към непрекъснато влизащите и излизащи хора,но съзнанието му бе някъде далеч.Лицето му си остана все така напрегнато.
- Благодаря ти,сине!
- Искаш ли още?
- Доста ми е,сполай ти.Не вервах дек у градо мож да найдем свестен човек.Язе имам рода тука,у Софиу.Далечен ми е,ама сме рода.Голем човек!У министерството работи.Снощи ойдох у них,ама ме натири - гости имал.Не ме пущиа да улезем,дек сме рода,а ти,дек ме не знаеш,едене ми зема...
- По работа ли си дошъл при твоя "големец"?
- Ойдох при него,щото немаше къде да спим.Вчера дойдох и още на гарата некой ми украдна парите.Сичките...Не знам що да праим сега,па тражим работа,да изкарам некой лев,та да се приберем...
Постепенно свиквах с диалекта,на който говореше и вече го разбирах по-добре.
Старецът живееше в края на забутано малко селце в подножието на Стара планина.Цял живот бе превивал гръб над земята за парче хляб.Ставал още по тъмно,издоявал десетината кози и овце,които имал,носел млякото в мандрата,после отивал на нивата...Лягал си вечер късно.Цял живот.От сутрин до вечер.Жена му родила четири деца,две от които починали.Най-малкото се родило мъртво,а най-голямото починало най-вероятно от апендикс,когато била на дванадесет години.Три дни се превивало момичето от болки.От кметството се обадили в града за лекар,но след като цял ден никой не дошъл,старецът взел от съседа магаре и каруца и тръгнали към града,отдалечен на около тридесет километра.Болките си засилвали от друсането по неравния селски път и често спирали,за да почине.
- Не искам да умирам,тате! - плачело детето,положило глава в скута му - Помогни ми,много ме боли!
- Не бой се,сине! - успокоявал я той,попивайки потта по челото й - Малко си още,не ти е време...Скоро ще срешнеме доктора...
Починала в ръцете му,преди да стигнат града.
- Нямаше ли някаква кола,камион,или трактор в селото? - прекъснах изповедта му.
- Камиони немаше.Имаме една джипка за кмето,ама беше отишъл некаде тогава,а двата трактора на стопанството беха у полето.Жътва беше...Та ми останаа две.И двете мъжки.По-големио беше се болнав.Слабичък идеше,ама му вървеше учението.Требеше ми помощ за работата,ама жената рече да се учи.А и на нея не й беше леко.По цел ден пере,готви,праи сирене,чисти къщата и кошарата...И прасе чувахме сека година.А малечкио растеше като биче.Верно,не му вървеше школото,малко глупав идеше,ама растеше здрав.Изкара некоя година,па си го земах при мене.Не го влечеше школото.На него му дай да оди да оди по цел ден из балкана подир стоката...
Когато големио изкара осмо отделение,го пратихме у градо - там да се учи.Пари требеха за него,затуй земахме и теле за "Родопа" да гледаме,и още едно прасе.И овците станаа повече,ама с малкио ми беше леко...Дълго учи големио,ама кога требеше да си дойде,та да почне работа,ми рече:
- Тате,аз на село нема да се върна.Ще остана да живея в града...
- Ареса му у големио град.Не ще да се връща и да шляпа у калта.Идеше често,ама го гледам,кога мине край оборо,се мръщи.Мирише му.
Кога изкара войниклъка го викнах при мене и му рекох:Видиш ли тиа ръце?! - питам го и му показвам мазолите - Те те израниа и изучиа.Тиа ръце и тиа на брат ти!А как мирише оборо,така миришеме и ние,щото по цел ден сме с добитъко.Нас не ни е срам,а ако тебе те е срам,си иди при твойта у градо,щот ние не сме кат нея...
Беше се оженил,ама неговата не дойде ни еднъж.Инак,кога колим прасето,зема - не й мирише.Маслото,парите и сиренето зема,ама нас не ще да види...А малкио - Иван се казва - израсна и стана един як,як...У стопанстрото,като фане бико за рогата и го тръшка у земята.Сега,кога ни върнаа земята почнахме и нея да я работиме.Т.К.З.С.-то го разтуриа и сичко окрадоа и продадоа на свои хора без пари.Айдуци!Напълни се с айдуци насекаде - и у градо,и у село.Аз и бабичката не видиме да четем,па и имаме трето отделение,ама кога земе некой весник,сино прочита по нещо.
Кога големио остана без работа,пак не сака да си дойде на село.Давахме му храна,а мойта тайно и пари му даваше.Аз видим,ама си траем.Син ми е,не мога да го остава...
- Тук няма училище.Децата няма къде да учат,пък и мойта не ще - ми вика.
- Дай децата барем през летото, - казва му мойта - на чист въздух да дойдат.
Кога изкараха школото ги доведе,а със Снахата отидоха у Германия.Уредили си там работа и по-късно земаха и малките - момче и момиче...Кога ги доведоа при нас,беха слаби,а лицата им жълти,ама за три месеца зачервиха бузите.Станаха като бомби - чист въздух и убава храна...
Сбрахме некой лев,па си купихме една магаричка.Той Иван я купи.Повечето пари той даде - да не вървим пеш до мандрата,па и за други работи.Купи и каручка.Цел ден я шари с едни бои.Напраи я една щарена,убава...Много им се радваше.И на магаричката,и на каручката.Магаричката я кръсти Гинка - на една мома от селото,дек я много харесваше,ама и она у градо избега.
- Ей,Иване!Твойта каручка по-убава от на кмето колата,бе! - майтапеха се в мандрата,ама не смееха много да го подкачат,щото навремето един го беше подкачил за тая Гинка - момата де,та Иван само еднаж го цапнал,а оня три дни лежа в несвяст.
Кога Иван израстна,стана висок и хубав.Много е здрав,ама е наивен като некое дете.На сички животни имена беше натурал и им говореше,се едно са хора,но най-държеше на магаричката,на каручката и една овца имаше - Веска.От малка я беше отчувал.Се по него вървеше,като некое кутре.Вардеше го и хапеше сички непознати - кат истинско псе,а и той не даваше никой да я закача.Сам я доеше,сам ги ранеше с магаричката...Много е добър той,стига да не го подкачи некой,да го не подиграе...
И за по-големио си брат сичко ще напраи.Кога Румен - по-големия дойде на село,го гледа в очите и само вика :" Бате така каза...Бате онака...".Гордееше се с него,че е умен,че е изучил,ама големио нехаеше за брат си.Веднъж му викам на Ваньо:
- Иване,впрегни магарето,че требе да идем у другото село...
- Магаричката никому не давам!Ако требе и аз че дойдем,щото много да не я товариш...
- Ванка! - обади се тогава по-толемио - А ще ми я дадеш ли на мене в града да я водя?
- Се за тебе ли?
- Все за мене! - подсмихва се Румен.
Почеша се по главата тогава Иван по главата.Не му се разделяше с нея,но не се поколеба.
- За тебе,бате,може.Щом я искаш,земи я! - и излезе.
След малко,кога излизам,го гледам впрегнал магаричката.Лъснал каручката - свети.Пощи магаричката с чешалото и се прощава с нея....Друг път пък,Румен си избираше агне да му колим и хем знаеше,посочи му баш на Веска малкото.Иван не продума нито дума.Хвана го и му пререза гръцмуля.Цела нощ го чувах как леглото скърца,кога се върти.Не мигна цела нощ,а Веска отвън блее,блее за малкото...
По-късно си земахме и куче,щото почна и на село да се крадне.Току изпищи некой а у нащо,а у съседно село,че му задигнали стоката.Та една вечер кучето излая,после изскимте и го отнема.Излезнах да вида що става и кога се показах,гледам некакви хора шетат из дворо и изкарват добитъко из кошарите.
- Айдуци-и!Иване-е,айдуци! - викнах и посегнах към вилата,ама усетих как нещо ме перна у главата и повече нищо не помним.
Кога отворих очи,вече беше светло.До мене лежи вързан сино,целио у кръв,а стоката я нема.Откарали я беха.Сичко ни земаха...Толкоз труд,толкоз неща отидоа...Само магарицата и каручката беа оставили.Сино им попречил да ги земат,а другото натоварили у камьон.
Минаха неколко дена,кога дойдоа неколко у униформа и тражат сино.
- Що го търсите,бе? - викам и
- Требе да дойде с нас!...За справка. - ми отговарат
- А къде е стоката?Найдохте ли я? - ги питам,щото мислех,че за туй са дошли.
Земаха го и повече се не върна.
Оная вечер,кога ни окрадоха,,сино успел да халоса двама от ония,дето опитали да земат магарицата.Чак после успели да го вържат.А той,кога удари,не повтара.Щел е сичките да ги потепа,ама го издебнали с едно дърво у главата.Ония двамата ги вкарали у болница и единио умрел.Затуй го прибраха...
- Они ни земаха стоката - рекох на следователо - Айдуците ги пущихте,а прибрахте сино!А къде е стоката,щом сте ги фанали?
Онтия продали стоката.Следователо ми рече,че и них щели да ги съдат,ама аз да подам жалба за стоката.Не можели да ми я върнат,щото била продадена,ама ония щели да ми я платат,кога ги осъдат.
- Как не можете да ми я върнете,щом от мене е крадена.Какво кат е продадена? - му викам,а той се смее и ми вика да земем адвокатин за сино,щото него не го пущиа.
Година и половина го държат вече у зандано.Преди медец го преместиа у Софийскио затвор...Адвокато само вика :"Дай пари! и ме гледа се у ръцете,кво му носа.А откъде пари?!Квото можах,продадох.От нивата,дето имаше тикви,картофи,сичко дадох ей така,без пари,щото дойдоха дома неколко такива едри кат сино и ми викат:"На нас ще продаваш,инак ще ти изгори къщата!". направо без пари ме накараха да ги дам.А жандармите си траят :"Подай оплакване!" - викат и нищо не направиа.Двама-трима ги послушаа,та после им потрошиа кокалите - единио е на количка,а другио не може вече без патерици,а третио - беше ми баджанак изгоре у къщата.Казаа,дек заспал пиян с цигарата,ама той не беше барал тутун вече три години....И в другите села било така...
Една вечер гледам колата на тоя,дето купуваше,спрела у двора пред къщата на полицейскио.Голема кола,лъскава. " Какво ше ме пази полицията - рекох си - ами они са ортаци !"
Преди две недели имаше дело за сино,ама го отложиа.Прокуроро после ме извика у кабинето.
- Не е моя работа,но по-добре да си смениш адвоката.Този само ще ти вземе парите и никаква работа няма да ти свърши! - така ми рече
Та земах друг адвокат,дето прокуроро ме прати прати при него.Кога разбра колко пари ми е зимал първио,само рече:"Илъгал те е,дядо!".После написа жалба ,та да пуснат сино.Свестно момче излезе.Младо е кат тебе,ама си отбира от работата.Уреди некакви документи със съдията,та отидохме у затворо да видиме Иван.Кога го видех,едвам го познах.Косата му се прошарила,отслабнал...Трудно му е между теа зидове.Свикнал е по цел ден да обикаля балкано,а сега гледа небето през прозорец с железа на него...
- Що ме държат тука бе,тате?Що не ме пущат?
- Единия от тия,дето си ги ударил,е умрел - рече му адвокато.
Ние сме прости ора.Не ги разбираме законите,ама мислим,че секи ще стане да си брани имота.Ония ни нападнаха и ни окрадоха.Мене ме претрепаха,сино дваж го беха мушнали с ноже у ръката и крако,откараха стоката,а они са свободни и продължават да шетат из селата,а моя Иван стои у затворо.Не са добри тия закони,не защитават правдата...Жената се поболе,все плаче.Единио замина,другио го затвориа...И тя сакаше да дойде да го види тогаз,ама от работа време не остава,пък и краката не я държат вече...
- Как е Гинка? - пита ме още от вратата - добре да я гледаш и да не я товариш много...
- Остави сега Гинка! прекъсна го адвокато - Пред съда няма да налиташ да биеш ония дето са ви окрали и няма да се заканваш,ако искаш да те пуснат!
Тъй му рече,ама сина си знае своето.
- Море я мамицата че им ебем,само да излезем.
Успе да го придума се пак.Кандардиса го да си трае.
- Добре да се грижиш за магаричката!И каручката да вардиш! - тъй ми заръча,кога дойдоха да го отведат.
Един ден получих телеграма от адвокатино и кога отидох при него,той се смее.
- Успяхме! - ми вика - Пускат го под гаранция.
- Пускат го да си доде ли?
- Ще го пуснат,само трябва да внесеш гаранцията.Пет хиляди лева.
Пет хилядарки...От къде да ги зема?!Сичко,което можах,продадох.Картофи,тикви,земята,дето ни я върнаа...Сичко продадох и парите отидоа у първио адвокатин.Кола си зема,нова къща дигна-на два ката,а ние с жената нема какво да ядеме през зимата.Та тогаз продадох магаричката на Иван.Заедно с каручката я продадох.Сега вече нищо си немаме,ама поне сино щеше да си дойде...Сбрах парите и дойдох у София,та да платим,да занесем документо у затворо,за да излезе по-бърже,щото инак документо може две недели да се замота по пощите насам-натам,па може и даже да се загубат.
Сега не знам какво да права.Още на гарата ме окрадоха...Паре немам да изкарам сино от затворо,не мога и дома да се приберем...Па и как да се приберем без него?Какво да кажа на майка му,синко,дето седи и ни чека двамата да си дойдеме?
Възрастният човек срещу мен тихо заплака.Сърцето му,закоравяло в борбата за парче хляб,не издържа.Отчаян,почувствал се в безизходица,напъден от единствения си близък в големия град,той не знаеше какво да прави и търсеше съчувствие в един непознат,разкривайки душата си.Буца заседна в гърлото ми,като го гледах.
- Мога ли да ти помогна с нещо,дядо?
- Няма нищо,сине,благодаря ти.Ти вече ми помогна...Ако не намеря работа,ще се прибера пеши.За три-четири дена ще стигна,а ако ме качи некой,може и по-рано,ама какво да кажа на майка му?!Толкова се надаше да го види...А пари вече не мога да сберем толкова...
Отложих следобедните си ангажименти.Заведох стареца на гарата и му купих билет за влака.Как е обяснявал на жена си защо се прибира сам,не зная.На следващия ден отидох при един приятел - много добър адвокат.Разказах му за срещата си със селянина и той обеща да се заеме със случая.
Присъствах на делото,което бе насрочено през септември - веднага след ваканцията на съдиите.Адвокатите се справиха блестящо и издействаха на обвиняемия минималната присъда,предвидена в алинеята на члена,по който бе подведен - срок,който почти бе излежал.След по-малко от две седмици вратата на затвора се отвори и Иван погледна към небето,което доскоро бе гледал през решетки Вече бях забравил за случая,улисан в работа ,когато една вечер,малко преди Коледа,на вратата се позвъни.Когато отворих,видях насреща си ограмен мъж,който изпълваше рамката на вратата.В ръце носеше тава с печено прасенце,а в краката имаше две чанти,издути от продукти.Чак когато заговори,разпознах в него слабия мъж,който излезе от затвора.Поканих го да влезе и се поинтересувах как самайка му и баща му. Понеже вече нямаха магаре,нито вол,бащата впрягал сина си в ралото и така изоравали земята.Постепенно започвали да се съвземат и оборът и кошарите отново започнали да се пълнят .Иван успял да склони новия собственик на магарицата да му я продаде отново.
Посъветвах ги да вземат земя под аренда и след време,когато магаричката на Иван остарее,да купят трактор...Сега в къщата са две Гинки.Изгората на Иван се бе прибрала от града и този път му пристанала.Имала дете от предишния си брак ,което приели като свое - хубаво е,че и на село нравите се променят.Откакто Иван излезе от затвора,никой не посмял да влезе в двора им,за да им диктува на какви цени и на кого да продават. Само след две години притежаваха два трактора обработваха под аренда много земя.Осигуряваха работа на повечето си съселяни,като се има впредвид,че над 80процента от населението в региона е без работа. Това би бил добър край ,но за съжаление идилията не продължи дълго.Изкупвачите на готовата продукция се появиха отново.Искаха на всяка цена богатата и качествена реколта.Иван направил всичко по силите си да спре "изкупвачите",но този път физическата му сила не му помогнала.Работниците,които получавали най-високите възнаграждения в околността предпочели да останат неми свидетели.
Сега никой не знае какво се е случило през този ден,а аз се връщам от занемареното селско гробище,мислейки си дали аз с моите идеи не допринесох за смъртта му.

.....................................................................