автор: subversive

„Във всяка легенда има поне капка истина”

- Не е честно!- проплака Радо и тропна недоволно с малкото си краче, обуто в пробит на палеца раиран чорап.- Искам и аз! ИСКАААМ!!!- гласът му беше учудващо силен и особено неприятен, т.к. наподобяваше воплите на разгонена котка с бронхит. Само на 7 години, а вече открил тайните възможности на гласните си връзки, Радо се възползваше от този „талант” при всеки удобен момент, всяка ситуация, в която момченцето преценеше, че не е удовлетворена поредната му безсмислена прищявка. Ето в тези случаи цялата къща кънтеше от пискливите му крясъци.
Радо е малчуган, навършил заветните 7 години преди месец. Рижата му косица по-скоро прилича на туфа рошава оранжева козина, грижливо поддържана от върл пироман. Заради взвода лунички пълното му личице изглеждаше като злочест бял чаршаф, оказал се внезапно под обстрел от птичи изходни материали, или иначе казано- „като стабилно оцвъкана ленена покривка”. Израстъците от двете страни на главата му спокойно можеха да се нарекат не „уши”, а „сателитни чинии”- с тях без проблем би било възможно да си улавяш не само канали, а и заблудени сигнали от космоса. Тези детски очички, които те гледат така настоятелно... Е, в случая на Радо уредчетата за виждане излъчваха всичко друго (най- вече тъпо равнодушие на слабоумно дете от изправително училище за умствено изостанали, криминално проявени младежи), но не и доказателство за наличие на мозъчни гънки. Да го накараш да запомни стихотворение? Повярвайте, по- лесно ще дресирате дъртия ми хамстер да води лекции по ядрена физика.
Въобще това детенце си беше продукт на доста безвкусна шега от страна на природата, в резултат на което- един неуспешен опит да вкараш миши мозък в човешка черепна кутия.
- Не може, бе! Много си малък още.- измънка отнесено 11- годишният Ангел, докато внимателно мажеше счупеното тоалетно огледалце на майка си с паста за зъби. Ще кажете „келеш”. Келеш, келеш, ама сега Ачо се чувстваше направо като защитник- покровител на останалите хлапетии в стаята. Демек на Ицо, който съсредоточено се опитваше да си извади мозъка през носа, Димо- торбата 8- годишни кокали, паркирала се на земята, и наш Радо- чудото на природата, чйито вой сигурно в момента огласяваше махалата през две къщи надолу по улицата.
Изведнъж вратата на стаята рязко се отвори, чу се зловещ кикот, който предизвика естествената реакция у децата да се разврещят, и разклати плаката на Iron Maiden, до този момент висящ необезпокояван на стената.
- К’ во става, дребчовциии!- извряска Кенго.- Аа, гледам май напълнихте гащите, а?- изхили се той и потупа Ицо по рамото, който от същото това потупване за малко да се обърне по капак на земята. Долната устна на детенцето трепереше неразбиращо. Очевидно малките не схванаха „остроумната” шега на напушения младеж, обикалящ безцелно в кръг из стаята като разгневен шамански вожд, благославящ Големия Орел и Летящата Катерица и там други божества за масовото измиране на пилците в селото, за това, че „проклетото огнено чудо” пече прекалено силно и т.н.- Охоо, огледалце, паста за зъбки... Рано ви е да се бръснете още, бе младежи, ке- ке- ке.
- Ще викаме Дама...- устата на Радо моментално беше запушена от ръката на летящия към него Димо. Кенго ги изгледа подозрително. Това, че беше нафиркан, не променяше факта, че младежът и без друго имаше достатъчно запаси от ъкъл и досетливост, които очевидно генетичният код бе забравил да прехвърли на Радо.
- Пика.- довърши Кенго и изражението му видимо се промени. Т.к. хлапетата и без друго си бяха малки, не разбраха физиономиите на баткото- смесица между видимо притеснение и внезапно появила се сериозност, която измести отнесения поглед, причинен от промишлено количество алкохол и марихуана.- Вие наистина ли вярвате в тия неща, а? Е, когато аз бях на вашата възраст също се спичах от такива страхотии.
- А сега?- надигна се с надежда Ицо.- Вярваш ли още? Виждал ли си я?
- ...Как изглежда?- скочи Ачо.
- ..ама не ви ли уби като в страшните приказки..?
Дечковците го заобиколиха и почнаха настойчиво да дърпат ръкавите на черната му тениска с надпис „GOD’S DEAD. SO I’M THE ONE WHO’S GONNA JUDGE YOU”. Кенго седна церемониално на кушетката и изцъка с език, като се опита да си придаде ораторски вид.
- Всичко е въпрос на психика, малките. Не знам дали си вярвате, или живеете в матрицата, ма я си помислете дали не е възможно, а? Не може да сме само ние. Не сме само ние. Всичко е въпрос на мислене, малките. Защо всичко е открито в края на 19-ти и началото на 20-ти век, а не по рано, а? Я си помислете дали са били толко тъпи като нас, мм? Абре не знам, ама за мен има нещо което ни подсказва какво да правим, какво да създаваме или сами се стремим към това, което не знаем. „ Аз знам! Но дали знам всичко? Имам ли идея какво не знам? И как да разбера какво не знам? А друг знае ли?” – млъкна, умопомрачително сключи ръце пред себе си и застина като мраморна статуя в малката продънена кушетка.
- Пич, т’ва нямаше АБСОЛЮТНО нищо общо с т’ва, дет го обсъждахте до сега, пич.- изтърси Теодор( или по- известен като г-н X), който стоеше на прага на вратата и го гледаше със задълбочаващо се неразбиране.
- Шшт! Не ми разваляй дисциплината!- скастри го Кенго и с бърз жест го подкани да затвори вратата.
Г-н X с един „нежен” удар почти я изкърти от пантите. После се нацеди на земята между хлапетата и опъна дългучестите си крака на леглото. Извади от вълшебната тревица и запали поредната цигара. Черната му коса падаше тежко пред очите и му придаваше някакъв тайнствен вид. Или поне на децата така им се струваше.
- Ся мисля да ви разкажа нещичко тъй, за коет съм чувал... Не знам дали е вярно де, може пък и да не е,ама пък де да знае човек,нали тъй, брато?- подсвирна Кензо на другаря си, който само му кимна одобрително и продължи да изпуска облачета гъст задушлив дим.- Така де,- продължи ораторът.- историята е за две братчета, които повикали Дама Пика. Взели огледало, точно като вас, намазали го с паста за зъби, точно като вас, и я призовали.- Кенго запали клечка кибрит и я приближи до лицето си, за да придаде допълнителна драматичност на разказа.- Та малките келешчета се заврели в банята, угасили си лампата, естествено, нали трябва да ги е шубе, начертали някъф там знак с кръв и прошепнали в тъмнината три пъти „Дама Пика, появи се!”. Първоначално нищо не се случило, но после... После на огледалото се появил образ на жена, която ги гледала и се усмихвала зловещо и...- Младежът млъкна и изгледа кръвнишки децата.- И после процедила през зъби... „ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕТЕЕЕЕЕ”!! МУХАХАХАУХАУХАХАХ!- Кенго издокара възможно най- злия смях, скочи от кушетката и грабна Димо, завъртя го във въздуха и почна да тича из стаята като побеснял. Децата се разврещяха, Ицо се разрева като магаре. Чуваха се реплики от рода на „Искам мама”, „Искам вкъщи”, придружени с оглушителни, сърцераздирателни писъци, стонове и сподавени вопли.
- Пич, тия малките май се насраха от шубе,а.- изхили се г-н X и светна малката нощна лампа с Мики Маус.- Споко бе, братлета, стига сте си вкарвали разни филми, че голям джангър дигнахме май.- почеса се замислено зад ухото и сръчка Кенго.- Пич, аз се зарибих. Дай да я викаме тая мацка да видят, че нищо нема да стане.- взе тестето от бюрото и извади картата, която им трябваше.
Четата се отправи с бойна крачка към банята. Тук може би ще кажете, че не трябва да се предизвиква съдбата, че хората не трябва да си играят с такива неща. И може би ще сте прави. Както сте се досетили вече, най- правилният начин да викаш духове не е клечейки в това толкова рядко посещавано от братята роми помещение, нафиркан до козирката, въоръжил се със запалка и дездорант, като междувременно се дереш с пълно гърло „Всички духове са путьовци” или нещо от този сорт. Е, Кенго правеше точно това.
Вътре беше тъмно като в запустял пигмейски храм. Малкото снопче светлинка, което произвеждаше запалката на Кенго, се оказа достатъчна само колкото да огрее ръцете му. По лицето му пробягваха огнени змийчета. Радо се огледа. По принцип банята си беше просто баня- обикновена, в повечето случаи и тясна, стаичка, която се използваше за къпане. Но сега сякаш тъмнината се бе сгъстила като подквасено мляко. Само че млякото по принцип си е бяло, а в техния случай цареше почти задушаващ мрак, каращ сенките по розовите плочки да изглеждат странно живи.
*
В повечето, да не кажа и всички окултни книги, които обичат да си купуват подрастващите пикльовци (от ония, дето си мислят, че призоваването на Дявола ще им докара готини мадами и шесторки по математика), огледалата са описани като врати към различни измерения. Гледали сте „Ван Хелзинг” предполагам. Е, нещо такова. Нещо като портал, понякога не само водещ към друго място, а и към друг свят. В нашия случай- ужасяващо, смущаващо мрачен свят. Толкова тъмен, че някой би могъл да ви бръкне в окото, а вие даже няма да разберете. Ще усетите болката, разбира се, и леко пукване на очната обвивка, после окото ви ще изтече, придружено със зловонна миризма и... Това е друга история, предполагам.
Та, за света. Можете да го наричате „Царството на Злото”, „Мраколес”, „Владенията на Най- Мрачния” и т.н., и т.н., и както там пожелаете. Той така или иначе по- светъл няма да стане. Какво е да си в него ли? Първо си представете сетивата си толкова изострени, че страхът и паниката стават направо болезнени. Мракът, доволно усмихнат, боде зениците ви с черни шишове от безплътна тъмнина. Чувствате се уютно като в обитавана от зли и определено мъртви същества гробница. Иска ви се да крещите от ужас, но той е вкопчил пръсти в гласа ви и бавно го разкъсва отвътре. Напрежението прави въздуха гъст като сироп за кашлица и също толкова горчив. Да, горчивина определено има. Може да се долови, когато вдишате дълбоко- усеща се лек, тръпчив вкус на небцето и върха на езика. После същата тази горчивина бавно се спуска надолу по гърлото и сграбчва белите ви дробове с хладни длани. Така единственото, което ви остава е да се наслаждавате на операта от смразяващ кръвта вой, ревове и нечленораделни, определено нечовешки звуци, раздиращи пищящата тишина.
Естествено героите ни не знаят тези маловажни подробности, затова кротко си стоят в банята и глижливо подреждат свещите около малкото джобно огледалце, като същевременно повтарят с почти напевен глас трите съдбовни думи.
*
- Дама Пика, появи се!
- ...дама..
- ..появи се.... Дама Пика..
- Появи се!
- ...появи...
- ...се..
- ПОЯВИ СЕ....
- ПОЯВИ СЕ!
- ПОЯВИ СЕ!
В първия момент- нищо. Всичко си беше толкова нормално, че им се стуваше чак невъзможно да са произнесли каквото и да е било.
- Стана ли...?- започна Радо
- Шшшт!- скастри го брат му.- Тихо.
- Какво?- попита пак детето.
- Не чуваш ли?
- Нне...
- ..там е работата..- Кенго наостри уши като помияр, надушил приближаващия готвач с ръжена, и се сви толкова, че почти изчезна в тъмнинатa. Ослушаха се и тогава разбраха.
Грозната пародия на спокойствие умело прикриваше тихото стържене по розовите плочки, които сега приличаха на студени късове черен гранит. Едва доловимо драскане на нокти по гладката повърхност, от което несъзнателно се разтреперваш. Ужасът им бавно, но спокойно и сигурно, нарастваше с всяка изминала секунда. Като че ли времето не „течеше”, а по- скоро се „процеждаше”. Капеше и се просмукваше като някаква отвратителна, лепкава, лигава течност по стените и вратата на банята. Въздухът се беше сгъстил като петмез и вибрираше от напрежение. Страхът им бе станал толкова силен, че можеше да се помирише- цялата баня вонеше на това чувство, присъщо само на живите същества. Защото собственикът на лика, който се появи в огледалото, определено не можеше да изпита нито страх, нито болка, нито ужас- нещата, от които по- късно щяха да вкусят децата.
После я видяха. Черната дама.
Мъгляв женски силует се отразяваше в малкото огледалце. Очертанията бяха толкова неясни, че самата тя изглеждаше като феерично видение. Очите й приличаха на ледени буци. Катранени дупки, издълбани върху восъчното й лице. Кенго си помисли, че прилича на скъпа порцеланова кукла, направена от някой майстор с огромни запаси от гробарски хумор. От луд доктор без разрешително, заради безбройните му несполучливи опити да съживява трупове и сега, най- накрая, успял да скърпи, изрисува и даде живот на някоя злочеста умряла булка. Безмълвно отхвърли втория вариант, тъй като погледът на жената в огледалото беше толкова печален, така напоен с мъка, примесена с умора, която сякаш се дължеше на нежеланието да върши едно и също нещо милиарди пъти. Този същият поглед все пак напомняше на изражението на кукла, чйито собственик бе решил, че е вече непотребна и поради тази причина захвърлил при другите забравени прашни вехтории, които се блъскат на дъното на голям прокъсан кашон на тавана, където по принцип слагат ненужните и овехтели вещи. Секунди по- късно Кенго разбра, че да съжалиш Дама Пика е най- голямата грешка, която човек може да направи преди да срещне смъртта си. Това се случваше и на онези, които се осмеляваха да си играят на могъщи и да предизвикват съдбата, като я викат. Защото зовът винаги беше силен, а тя винаги чуваше. Винаги идваше... И човеците винаги си плащаха.
Радо онемял размаха пръстче срещу отражението и започна неистово да трепери. Както предполагате не можеше да извика. Хората в такива моменти никога не успяват. Само отварят и затварят шашнато усти като шаран, който си оставил на брега през лятото. Знаете как се гърчи, отчаяно опитвайки се да си поеме въздух, пляска с опашка, докато хрилете му напразно се мъчат да изсмучат последни мизерни глътки кислород. После, естествено, умира. Както умря и Кенго, когото Дамата стисна безмилостно и го размаха във въздуха като вехта парцалена кукла. Чу се тихо „хряс” от прекършването на гръбнака, което тя направи с такава лекота, сякаш беше солета. Смъртта му, разбира се, преди това бе придружена с неистови жалки писъци и известна доза ужас, която го накара доста обстойно да обмисли живота си.
- Моля те!... моля те... господи... О, ГОСПОДИ,...НАКАРАЙ Я ДА СПРЕ... НАКАРАЙ БОЛКАТА ДА... СПРЕ... О, БОЖЕ...!..- Кенго се гърчеше като червей, но не можеше да се отскубне. Даже не можеше да затвори очи, а вместо това парализиран гледаше лицето, което вече не беше красиво. Красотата бе изместена от нещо, бегло приличащо на човешко изражение, което се виеше и разливаше като течен живак. Безпощадната усмивка с топлината на айсберг разкриваше два реда остри криви зъби, които се приближаваха все повече и повече към него. Лъхна го мирис на гниещи трупове и пръст. Мирис на смърт. Очевидно и неговата собствена наближаваше стремглаво като състезателен кон, който беше изпреварил всички останали и сега уверено правеше последни скокове към финала.
- ВСИЧКИ СИ ПЛАЩАТ... ВСИЧКИ!ТИК-ТАК...И ПОСЛЕ ВСИЧКИ СИ ПЛАЩАТ! И ДУШИЧКИТЕ ИМ ИДВАТ ПРИ МЕН!ДА..ДА..ПРИ МЕН ЗА ЦЯЛА ВЕЧНОСТ, ДОКАТО ВСИЧКИТЕ ПЯСЪЦИ НА ВРЕМЕТО ИЗТЕКАТ, А КОСТИТЕ И СПОМЕНИТЕ СТАНАТ НА ПРАХ...- костелива ръка размахваше малък пясъчен часовник, но Кенго и останалите не я забелязаха, тъй като вниманието им бе изцяло привлечено от гласът й, който приличаше на зловещ бълвоч от гробовен, гръмотевичен бас и пронизителен писък.- А СЕГА ВИЕ СТЕ НАРЕД!...
Като последна нота, предвещаваща края, черните празни кухини пронизаха очите на Кенго и цялото му съзнание сякаш се стопи. Погледът Й изгаряше, както маранята изгаря асфалта през лятото.
След това, предполагам, всичко ви е ясно. Съдбата на Кенго последваха и Ангел, и Христо, и Димо, даже г-н X, който през цялото време хленчеше, но секунди по- късно вече пищеше с цялата сила на гласовите си възможности „Искам мама!”.
А после... пак обичайната тишина.
*
- ПЛАТИХА СИ...ВСИЧКИ СИ ПЛАТИХА...- Гласът Й беше спокоен като шепот, галещ задрямалите вълни. Предишната Й строга красота се бе върнала. Преди да се стопи в стъклото, Тя докосна Радо. Милиони смразяващи иглички лед и хлад пробягаха по тялото му, чак до върховете на пръстите. По незнайни за нас причини той бе единственото дете, което тази странна жена реши да пощади. После Черната Дама се превърна в течно сребро и се сля с повърхността на огледалото. Банята възвърна предишния си уют, а тъмнината отново стана обикновена, каквато по принцип трябва да бъде една тъмнина. С точното количество черно. Нито тон повече или по- малко.
*
На сутринта полицията намери Радослав свит на кълбо в ъгъла на банята. Детето естествено беше напълно неадекватно. Не прояви присъствие на духа дори, когато майка му го взе на ръце, тресейки се от хлиповете, които напираха в гърлото й. Не установиха и причината за смъртта на децата. От телата им бяха останали само обвивки. Като празна опаковка от изядена вафла. Радо гледаше как двама господа със странни костюми прибраха остатъците от труповете в черни найлонови чували, закопчаха ги и се изнесоха. Вихърът от гласове, отчаяният плач на майка му, примесен с шумоленето на чувалите и звуците от светкавицата на скъпия фотоапарат- всичко това не достигаше до малчугана. В главата му бе единствено споменът за нежното лице на Черната Дама, която го дари с една последна хладна милувка, преди да изчезне в тъмнината.

По розовите плочки спокойно се стичаше алена кръв, която рисуваше картини в червено по стените на банята и бавно, някак почти сънливо, слизаше в канала и с тих шепот се изгубваше в него.