подпирам небето с длани
а то е толкова уморено
и прелива от сивост
която разлива косите си
върху покриви
пазещи въздишки
между венозните удари
на всяко събуждане
и в този миг
вятър пари в очите ми
претопяващи
песента на локвите
под тежестта
на пробито ежедневие
в което единствено
моето умиране
в ъглите на рисувани мечти
пречупва слънцето
зад прозореца
където все още съм жива
и стрелките
стъпват в отражението на съня
(точно в един)
защото там чувам гласа ти…
а сега е време за чай
но без захар
...тя боли