автор: Izabella

Една любов
държи главата ми изправена,
когато пред олтара й
се моля.

Не ме целува зимно
и не ме дели със лятото.
Реди ми перите си огърличено
и ме разцъфва пролетно.
Бере в душата ми
кокичета и макове,
прегръдката й синя
е за мене.
Далечна е,
за да ме има по-силно,
а приближава-
в мен да се огледа.
Една любов
по-лека от ухание,
по-тежка
от плача на воденица,
която идва гола във съня ми
и повече прилича ми на птица.
Която не раздаваше присъди,
не ме прокле,
не ме отрече бързо.
Дари ми цялото си време тихо,
да прекосявам дълго
тежкото й жито.

И никога
не ме постави на колене.
Любов,
измесена във хлебна пита.