автор: lenami19

Днес става нещо с мен. Определено става нещо. Отдавна нищо не ме е вълнувало. Всъщност, за какво ли толкова се вълнувам? Нали всичко е приключило, свършило е? Нали аз сама реших, че искам да е така?
Нали изпитвах злорадо задоволство да го слушам как ми се моли и чаках да свърши, за де отсека по-остро и от меч – Не! Нали отстоявах всичките си права на неразбрана, онеправдана и неоценена съпруга? Нали не му позволих да се доближава до мен, да ми звъни и да ми говори? Лягах си вечер с гордото самосъзнание на съвременна светица, а сутрин ставах с твърдото примирение, че и този ден ще мине като предния и така ще продължи докато… Всъщност, не знаех докога, но ме изпълваше със задоволство фактът, че на другия край на малкия ни градец един мъж се прибира сам в четиристайния си апартамент, а душата му ожида да бъде тук – в мизерната гарсониерка – при децата си и при мен. Гъделичкаше ме удоволствието, което изпитвах щом си помислех, че съм му го върнала тъпкано за онази история… Четиристайният апартамент, от който се отказах, за да му натрия носа беше на майка му и на баща му, които имаха наглостта да се бъркат в отношенията ни още от първия ден от съвместния ни живот и от което най се дразнех – във възпитанието на децата. Сега си го върнах и на тях за всичко, което ме накараха да изтърпя без да разберат колко усилия ми струва да говоря с тях и да ги гледам. Оставих им всичките „благодеяния” – и големия апартамент, и къщата на село, и сина им. Бях доволна, че нищо от стария ми живот не остана – нито жилището, нито мъжът, нито приятелите… Остана само работата ми и децата. На работа ходех автоматично – от 8 до 5, а децата – достатъчно пораснали – не ангажираха много от времето ми. Така от един момент нататък времето ми стана повече от колкото имах нужда. И това беше хубаво – използвах го за да си обърна внимание. Преди никога нямах време да отида на фризьор за повече от два часа, правех си маски и маникюр в къщи. Сега имах време за вичси тези неща – за педикюр, за масаж… прекарвах и по цял ден в козметичното студио. Е, отначало колегите ми забелязаха колко добре изглеждам, а после спря да им прави впечатление. До смяна на гардероба не стигнах. И без това нямаше къде и за какво да облека и половината от дрехите, които пълнеха гардеробите ми.
Някак постепенно в живота ми навлезе самотата. Уж времето си беше само мое, уж не се налагаше да се съобразявам с никого и да търпя нежелано присъствие, уж всичко беше както исках, но…защо тогава все поглеждам към вратата – децата отдавна нямат нужда да ги посрещам. Защо все се ослушвам да звънне телефонът? Приятелки не ми останаха, всъщност май не съм и имала. Събирахме се с приятелски семейства, които след развода постепенно спряха да ме търсят – аз бях бившата на Емо. Полека-лека ходенето на работа стана почти единствения социален контакт, който имах. Книгите и телевизията запълваха празнотат ми до някое време, но… Една нощ след кратка, изпълнена с кошмари дрямка се стреснах и седнах в леглото с мисълта, че животът ми е убийствено скучен. А парадоксалното бе това, че с нокти и зъби се борих да го направя такъв. Несъзнателно протегнах ръка към мястото до мен, само че там нямаше никого. Както през почти целия ми брак, впрочем. Никога не съм умирала от удоволствие да ме разбудят посреднощ опипващи ме ръце… Какви скандали съм вдигала заради това и бях доволна, когато той се премести да спи в другата стая. Често не усещах кога се е прибрал, или кога е излязъл, или и двете… Стигаше ми, че на всяко последно число от месеца слагаше на масата една солидна сума. После забелязах, че има дни когато не чувам кога се прибира вечер и кога излиза сутрин, защото той просто НЕ се е прибирал. Първо си помислих, че в тези дни е спал у майка си, но като че доста отдавна не беше идвал да ми покаже желанието си да легне до мен. Наистина доста отдавна – човек се изненадва, като разбере, че половин година се е изнизала неусетно… Аз като че ли ги бях проспала тези шест месеца, в които той влизаше в чуждо легло. Засегната, обидена и най вече бясна поставих нещата ребром – или ние с децата, или тя! И знаех добре, че съм победителката, защото държах ножа насочен към ребрата му – децата. Заклатеше ли се Емил в неправилната посока щеше сам да се набучи на него – повече нямаше да ги види. Сърцето ми подскачаше от сдържано удоволствие, когато го виждах уморен и нещастен да се прибира и да влиза в стаята си. Вече знаех, че няма да ме буди нощем, но и че няма да буди никоя друга. И живеех с удоволствието, че в очите на всички съм жена, простила на неверния си съпруг в името на семейството и моралните ценности. Нищо, че вече ми беше писнало да го гледам и да го търпя около себе си.
Една сутрин му сервирах, че искам развод. Бях чакала този момент дълго време. Исках да е най-подходящият – именно този момент, когато ще се чувствам сигурна в себе си и без нужда от него, който преди седмица беше съкратен от работа и ходеше унило напред-назад из къщи.Реакцията му надмина всичките ми очаквания – изненадан и стреснат, той се заля с кафе, а след това седмици наред чувах молби и доводи в полза на общото ни съжителство. Бога ми, не съжалявах за нищо - нито за една дума, нито за една мисъл! Оставих го сам в големия му апартамент, с побеляла коса и прегърбени рамене – остарял с двайсет години…
Днес, обаче, нещо става… Усещам самотата и скуката по-осезаемо от всякога. Като че ли са се настанили на дивана ми, пийват кафе и ме наблюдават. Аха да им заговоря, обаче се усещам, че са плод на въображението ми. Няма на кого да разкажа това, което видях днес и което не знам защо така ме размъти. Пазарувах и изведнъж видях, че от едно сребристо волво слезе бившият ми мъж. Стори ми се, че отвън, зад стъклото на супермаркета, времето се е върнало двадесет години назад, защото Емил изглеждаше усмихнат, енергичен, стегнат, спортно-елегантен и само бялата му коса не пасваше на идеята за връщане във времето. Той заобиколи колата отзад и чак сега видях, че вътре има още някой. Някоя, както стана ясно след малко, когато той отвори вратата и й подаде ръка. Тази галантност винаги толкова ме е дразнела, а сега за части от секундата ми мина през ум, че изглежда добре отстрани. Не исках да я гледам тази, другата, но погледът ми привлечен като с магнит, не се отлепяше от хванатите им ръце. Той се наведе, прошепна й нещо, тя се засмя, а после закачливо му се закани с пръст… Кое в този тънък, поклащащ се пръст беше толкова весело, че Емил избухна в смях? И защо не мога да си спомня кога съм го виждала да се смее? А защо не мога да си спомня кога аз съм се смяла за последно? А кога бях щастлива?