автор: rainy

Странно е...
Имаше един роман. Розов, розов... До повръщане.
Нищо интелектуално.
И там бягаше главния герой, и то как бягаше!
Странното е не бягството, а истината в него.
И как никой не разбираше…

Понякога нещо се случва.
Дори щракване, като от капан,
не се чува
и вече си в улея!
Само се плъзгаш – все по-надолу, надолу...
Привидно имаш избор, но процесите се развиват извън теб.
За отвътре никой и не те пита...
Безвинно сме потърпевши и се удивляваме: Защо?
Няма излаз. Няма прошка. Няма и милост…
...Затова си отгледах маникюр –
да се забиват в стените му.
Като бивни на носорог, но по-елегантни.
Черни, със сребристи отблясъци -
грозното трябва да е и красиво.
Преди време ги режех, за да свиря, когато ме молеха.
Сега махам лустрото им само нощем,
когато куклите насаме оживяват...
...Смешното е, че не вършат работа.
Нужен ти е спиращ хриповете дъх –
да го имаш, избухнал от вътрешността...
Тъжно е, когато не можеш да дефинираш благодарност.

Страшно е.
Дърпаш опашките на дявола, и то как я дърпаш!
Висиш на косъм над пропастта, не усещаш страх, а отвътре пищиш.
Ако се пуснеш, няма да е по-размазваща от другата.
Страшното е, че могат после да живеят без теб.
Няма да липсваш смъртоносно...

Някои усети (не) свършват единствено със смъртта.
Справедливо е, че не знаеш.