автор: krissi

Забравих думите и сричките, и буквите...
Нечленоразделна е речта ми – клетата...
Не чувам даже от ефира звуците ,
напълно глуха, сляпа и безверна...

Превърнах се в калбо ненужни нерви,
оплитам се сама, разплитането – невъзможно е.
И всяка сутрин въпросирам безответно:
„ Е, докога така!? - това наистина безбожно е”.

Поспри, почакай, малко почини си!
Не си виновна за „всемирният потоп”.
Та ти си само брънка дребна – помисли си,
в машината наречена „ кипящ живот ”...