Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Lombardi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13996

Онлайн са:
Анонимни: 340
ХуЛитери: 0
Всичко: 340

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЕдин типичен брак
раздел: Разкази
автор: apollyn

"-Забрави за всичко, приятелю. Виждам, че си унил. О, болката се разсейва. Дори мога да ти предложа най-добрия лек за нея. Срещу съответната сума, разбира се. На това предложение не можеш да откажеш. След нея ще забравиш за всичко. Няма да сънуваш, няма да искаш, няма да мечтаеш."

Тази сутрин се събудих в лошо настроение. Денят предвещаваше поредната порция извращения от страна на живота, които аз трябваше да погълна като курва. Да поема в себе си гадостта на порцията си ежедневие и да съм доволен от това. Поне ми плащаха за онова, което се случваше в службата. Минимална заплата за максималното удоволствие от това животът да те мачка и да се празни в теб- да се празни чак в сърцето ти.

Отворих очите си и срещу мен лъсна голият таван на мизерната ми квартира, доколкото мизерен може да бъде наречен "класически осемстаен апартамент", обзаведен и оформен от най-добрия вътрешен дизайнер в града. Какъв град обаче! Улиците са заринати с мръсотия, уличните престрелки са нещо твърде обичайно, а труповете по алеите в по-крайните квартали са се превърнали в неизменна част от ежедневието. За сметка на това, по-богатите живеят в "идеалния център", в който не са защитени единствено от задръстванията в пиковите часове и джебчиите в обществения транспорт. Каква идилия е този град... Истинска съвременна утопия, по чиито ъгли несретници си бият чикии, а ексхибиционистите изскачат от атобусните спирки. Не понасям това място. Всички тези картини се въртят в главата ми, докато бавно отхвърлям завивките си и се опитвам да се концентрирам върху първите си стъпки по дебелия килим, който красивата ми бивша приятелка (същият този най-добър вътрешен дизайнер) е сложила в спалнята ми.

Първата стъпка винаги е толкова мъчителна. Никога не съм разбирал защо. При всяка първа стъпка върху ми сякаш се изсипва целият свят. А аз изпитвам почти перверзно удоволствие от този странен платоничен групов секс. След което продължавам към банята и изобщо към работното си място, където всеки ден е една и съща помия, нещо като изнасилване, само че аз си кандидатствал за него и претендирам, че ми харесва. Нещо може би... като брачния живот. Онзи момент, в който секса вече не е удоволствие, а скука, задължение или морално изнасилване, но съпрузите все така продължават да твърдят, че им харесва. Май съм женен за живота си. Само че за мен няма закуска в леглото, топла вечеря и влудяващи дечурлига. Има само груб, скучен, еднообразен секс, който по-ерудираните биха нарекли содомия, секс, не содомия, в която аз играя ролята на жената. А какво ли им е на жените? Може пък на тях да им харесва. Странна мисъл. Дали получават оргазъм всеки път, когато животът свърши вътре в тях, в сърцата им или пък в умовете им. Ох, смехът напира да избие по устните ми като пяна по пастта на бясно куче. Ще се смея налудничаво на тази мисъл, докато не дойдат да ме приберат от някоя лудница. Но тогава шефът ми ще загуби най-добрият си кадър. Мне, дори няма да ме приберат, а аз вероятно ще се разхождам по улиците, смеейки се, като всички онези луди, които си говорят само по улиците. О, не, не мога да издържам повече. Трябва да се разсмея.

Така. Мина ми. Избърсах огледалото от пръските паста за зъби. В момента се наслаждавам на лицето си. Господи, защо си ме създал толкова красив?! Та животът, това мазно копеле, да иска да ме чука в сърцето и ума до скъсване. Мне, господ няма, поне в онзи общоприет смисъл на хрисимото, незлобливо същество, което се грижи за всички нас. Господ има, но той също като онова творение "живота си" предпочита да се гаври с останалите си деца. Спомням си, че според египетската митология Амон Ра създал живота, битието и хората, биейки си чикия. Седял си нашият някъде на ръба на вселенската бездна и лъскал здраво. Мисля си, че египтяните са били най-близо до истината. Както и да е... Красив съм, бе! Почти колкото Нарцис, но не толкова, че да се вклюбя в себе си. Просто не ми остава време за това. Внасям цялата енергия на егото си в борбата с това да не бъда изчукан и днес.

Май вече е време да тръгвам. Ще закъснея. С няколко минути. Толкова, че да ме забележат всички, когато вляза в офиса, и толкова, че на шефа да не му направи такова впечатление, че да ме смъмри. Пътят до службата ми е скучен. Виждам различни и едновременно с това еднакво унили, налудничави или пък абсолютно безразлични лица. Някога се чудех какво се крие зад очите им. Представях си различни неща, но тогава още бях ученик и страдах по първата си, голяма и според много други жени единствена любов. Според мен просто все още можех да мечтая качествено и да бъда романтик. А да... И да се итнересувам от хората, да бъда хуманист до степен алтруизъм и да давам всичките си джобни пари на някой скитник. После нещата малко се промениха. Осъзнах, че съм само курва на живота, който ми плаща минимално за това, че му духам всеки ден. Е поне си имам постоянна работа. Доживот. Никога няма да се пенсионирам. Защото работодателят ми явно харесва как си върша работата. Защото се връща при мен всеки ден. Дори съботите и неделите.

Официалната ми работа е изпълнена с напрежение, малки удоволствия и големи разочарования. Адвокат съм. Корпоративен. За щастие ме разубедиха от идеята ми да специализирам криминално право и сега не ми се налага да се сблъсквам с онези, които вършат мръсната работа на живота- педофили, убийци, крадци, изнасилвачи и така нататък.(Обичам да изписвам думите в ума си. Целите. Без съкращения. Наречете ме мегаломан.)

Та тази грамадна корпорация, в която работя, се грижи за подчинените си. Осигурява им жилища, относително нормални заплати и много работа. "Добрият работник работи по много- по двадесет и седем часа в денонощието, по десет дни в седмицата и по петнадесет месеца в годината." За сметка на това на работното място конкуренцията е жестока. Ние сме нещо като джунгла. Оцелява Светата Троица - по-силните, по-безскрупулните и по-красивите (последните, защото все ще се намери на кого да се предложат). Работим в атмосферата на "взаимно разбирателство", което много често прераства в хищни, лукави погледи и заплашителни бележчици, подавани под бюрото. И покрай всичко това животът ми всеки ден ме опъва върху собственото ми бюро, а аз нямам правото дори да изкрещя от болка, унижение и гняв. Всеки ден се занимавам с поне едно дело от международно значение за компанията, с поне един нахъсан подчинен на шефа ми и със собствените ми нервни кризи. А телефонните разговори са онова, което ме влудява. За да се свържа с някого, задължително трябва да мина през секретарката ми (която постоянно ми хвърля похотливи погледи) и през още един куп главоболия, докарващи ми константна мигрена, докато се опитвам да комуникирам с останалия свят.

За капак на всичката помия, която поглъщам всеки ден, вчера се разделих с приятелката си (да, вътрешният дизайнер). Живеехме заедно от около две години, след което вчера тя ми каза, че сексът бил страхотен, но мислела, че аз не я обичам, защото все още съм страдал по старата си, първа и единствена любов. Събра си багажа и си тръгна. Целуна ме за сбогом, остави ключовете на масичката до врата и затръшна същата тази врата зад гърба си. А аз не можах да й кажа нищо, защото сърцето ме болеше, както не ме боляло от много, много време. Не можах да мръдна дори. Имах чувството, че, ако се опитам да направя крачка напред, животът ще свърши в сърцето ми така, както никога не го е правил до сега и ще го пръсне. Щях да си умра от инфаркт, причинен от семенна течност, попаднала незнайно как в клапите на сърцето ми. Болеше, не е истина колко болеше, когато затръшна онази врата.

Е... Превъзмогнах го. Някак. Мисля днес да си потърся истинска курва. Може би да си поговоря с нея за това как се чувства. Да разбера дали се чувства като мен. А след това ще се опитам да се изпразня в сърцето и ума й. Има една улица, на която виси таблека "Любов за продан". По нея обикалят истински красавици и истински развратници. Странно е да ги наблюдава човек. Винаги му се струва, че е открил познато лице, в чиито още по-познат задник никога не е успял да се намести. И сега, ако успее да си плати, вероятно ще успее да свърши това така бленувано дело. И да свърши след това.

Оглеждам лицата им. Търся упорито нейното, което дори не помня вече как изглежда. А си тръгна едва вчера. За сметка на това пък задниците са прекрасни. Всякакви форми и размери. Предполагам, че всичките предлагат идеалното удоволствие. Срещу съответната сума. Необходима та, жадувана близост срещу няколко банкноти. Всяка една от тези жени може да ми предложи аз да играя ролята на живота, а тя да бъде мен. И да се обичаме. Безумно. Докато аз се опитвам да я разкъсам, вкопчил се в гърдите й. Докато зърната й стърчат между потните ми пръсти, а потният й задник се удря в потния ми корем. Докато се празня в нея. Харесах си една. С пиърсинг на пъпа и огнена коса. Може би утре вечер...

А сега трябва да се прибера в празния си апартамент. Да си направя вечеря или да си поръчам храна, която да изям сам, и да легна в нашето брачно ложе - на мен и на моя живот. А това е ложе, от което не съм излизал през целия си съзнателен живот. Това е ложе, което деля с още близо шест милиарда души. Голямо легло ще да е. Чудя се как още не съм пипнал някоя венерическа болест.


Публикувано от aurora на 30.07.2004 @ 17:26:34 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   apollyn

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 1


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

28.05.2022 год. / 04:56:58 часа

добави твой текст
"Един типичен брак" | Вход | 0 коментара (0 мнения)
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.