автор: Karamazov

На най-високия клон на най-високия бор в гората на високата планина стоеше врабчето Стоянчо. Стоянчо оглеждаше гората така сякаш той я освеяваше.
Загледа се в ниските ели - погледна ги бащински сякаш казваше: "Ох, милите!" Отправи поглед към малките, тихи храстчета и им "каза": "Бъдете спокойни, тук съм и ви гледам!"
Стоянчо събра колкото може въздух в малките си дробчета и въздъхна...
Нещо трепна! Там... в далечината... Нещо червенее и го вика. От кога само чакаше този момент Стоянчо. Бързо той прикрепи поглед върху червеното нещо, подскочи и... се стрелна. Очите му бяха "заковани" в него, сякаш огромен ластик издърпваше малкото му наперено телце,
Въздухът свистеше край Стоянчо, а крилете му пърхаха ли пърхаха... Червеното нещо все повече се приближаваше, "За МЕН си, само за МЕН...!" - крещеше Стоянчо, "За МЕН..." Прас!
В първия момент Стоянчо не разбра какво става "Кой? Какво? От кога? Защо?". Невидимата стена спря устрема му. След удара врабчето се стъписа и забрави да размаха криле. Мъничето се носеше надолу и колкото повече се питаше "Как?", толкова повече се приближаваше до земята.
"Как се случи всичко това? Никога няма да достигна червеното нещо. Не мога, не съм достоен, не мога, никога не съм могъл, не биваше да..." Малкото сърчице се пукна още преди Стоянчо да падне на земята. На земята сред стотици пернати телца на други врабчета...