(на моята вече пораснала дъщеря)
- Мамо, мамо, а кажи!
Мамо, мамо, разкажи....
- Стига, мила, стига вече
с приказки заспива вечер...
- Мамо, мамо, за последно!
- Знам си аз, че е поредно.
Хайде лягай тук до мен
приказка да прочетем...
- Мамо, мамо, не така,
приказката измисли сама!
- Ех бе, чеденце, задача!
Да измисля ,казваш. Значи...
Нека да започва тъй:
Вчера утрото палува,
с вятъра игра, лудува.
- Ти за утрото ли? Че то
беше мрачно . Но защо...
- Хайде, слушай ти сега,
после ще ти обясня...
Утрото се напалува,
наигра и налудува.
Легна и заспа във гората,
под върха на планината.
Беше му постеля хвойна...
Ала тая сутрин - болно!
Киха, кашля и сумти,
от очите му – сълзи.
Метна дрешка от мъгли,
да се стопли, че трепери.
- А одеяло не намери ли?...
Дълго май ще продължи
приказката, дето я подхвана
в тая късна вечер мама...
- Мамо, мамо, а кажи...
Хайде, мамо, разкажи...
- Стига, мила, стига вече.
Спи. Сънувай път далечен...
Клюмва мама под юргана,
а детето мира няма:
- Мамо, мамо , а защо...
- Още ли въпроси? – Сто!