автор: nikolai4o

Изобщо не умеееше да „свети”,
а можеше да гасне до зори
в молитва. Точно като цвете.
Като огън във очите му гори
болестта да страда и да пада,
когато ме боли, и падаш ти.
В ръкава крие чудото да дава,
когато точно трябва да пести.
Не очакваше да види слава,
а славата го мразеше почти.

Прегърна някаква икона,
запали във кандилото сълза.
Подаде ми да ям отрова.
И аз умрях, а оживя света.

Изобщо не умеееше да „свети”,
Приличаше на тъжен и на блед.
Наричаха го близките поети:
„Най-синия, най-живия поет.”
Но той не се обиди, а повярва,
В шегата, и обикна ги до смърт,
А смъртта от него се отказва.
И търси друг, по своя глупав път.

Той плаче, както плачат слепи.
Крещи, като че няма плът.
Подаде ми ръка, а в мен засвети
И ослепях. Днес виждам път.

Той все така не знае как да „свети”.
И все така не зная как блести.
И как да събера във глупави куплети,
Един светец, а той да ми прости.