Когато ми остане малко време
и думите ми заспят от умора,
приклякам над света и будя
пречистените от болките си хора
Когато сутрин малко ми остава,
за да не закрещя,
думите една по една
надникват от столовете,
с които са танцували през нощта
и измиват ежедневната ми тъга,
сресват мислите и преглъщат
сутрешната си дажба мъгла,
ръка за ръка поемат към
петте стъпала,
водещи всеки път до едно и също място-
присмех над себе си и над вселената
като център на глупостта
И когато минеш покрай тях-
нека да е днес по обяд,
ще откриеш малките им кискащи се тела
да се крият в градината
и да спорят,
и за студа да мърморят,
и щастливо да дърдорят,
че винаги са при теб
и ги чуваш,
дори и когато
правописните грешки
печелят във спора