автор: karanikolov

Олали, Мохамед – тичаха и крещяха около един млад мъж пъстър рояк от деца
на около 8-10години.
Централната улица на малкия град беше пуста и тъжна, белязана от многобройните рани нанесени след поредната война на тази злочестна и изтерзана от конфликти анголска земя. Сухият сезон беше изнемощил широката равнина около реката. А пламналата савана караше хората и животните да
напускат хладните къщи и убежища и да бягат далече от бушуващия огън унищожаващ всичко по пътя си.
Младежа наречен Мохамед беше Франциско от Куемба, който прекара почти 10 години в съседните на Ангола земи, скитайки от Киншаса до Лусака, от Ливингстон до Тсумбе, та чак до брега на Скелетите, където хората Куняне го бяха приели като свой. По дългия си път срещна една група мюсюлмани, поживя с тях почти две години и прие исляма. Завръщайки се в района на Алто-Замбези се оказа единственият мюсюлманин в родния си край. Киоко му се присмиваха, Лувале го гледаха особено, подсмивайки се, а Нбундо и Банту го отпращаха да върви по пътя си.
Taka Франциско, приел името Фердун, с което никой не го наричаше, беше популярен като Мохамед от Куемба. Семейната му кимба беше убежище за влюбени през нощта и място за началото на нова военна игра за местните хлапета. Почти прогнилия и покрив беше удобно легло и за някоя по смела млада кобра, която усещайки човешкия тропот бързо се изтегляше в гъстите треви край реката. Сега и той като кобра се изплъзна от преследвачите си, които се умориха и намериха друго занимание….една млада, наивна и глупава игуана, която само след няколко минути ще съжалява за неразумната си постъпка да напусне джунглата и посети малкото градче.
Той се обърна назад, не вярвайки че досадниците са си отишли, тъжно погледна към порутената си фамилна колиба и колебливо пое към дома в който винаги го приемаха като свой. От десет дни вървеше пеш през джунглата, пресичайки малки потоци, преплавайки с еднодръвка Замбези няколко пъти и следвайки трасето на старата железница Бенгела-Луао търсеше пътя към този
рай наречен Куемба. Самотен и уморен от време на време го обезпокояваха стадата маймуни а едрият и горд самец, който обикновено заплашително се изпречваше насреща му с мълниеносен скок се връщаше при стадото крещящи и полудели от безделие маймуни. Дори те не спират при мен – помисли си тъжно Франциско. Неговите хора почти не му обръщаха внимание, когато се опитваше да ги приобщи към правата вяра. Песни в прослава на Бога се лееха в джунглата и неговите хора - децата на слънцето, хич не им беше до друга религия. Не вярваха на обещания, децата им бяха гладни, те бяха гладни, живота им беше белязан от бедността и безпътието, единствено им беше останала неделната служба в местната катедрала, чиято сграда единствена оцеля във всичките ужасни войни. Там всички, млади и стари, болни и сакати, облечени в най хубавите си дрехи, шарени и весели пееха химни в прослава на Бога под щедрото, всеотдайно и все изгарящо Африканско слънце. Тези негови сънародници отказали да променят религията си, го хранеха , даваха му подслон, и след благословия в името на Бога го изпращаха най-учтиво.
Куемба се готвеше да посрещне вечерта. През клоните на огромните мангови дървета слънчевите лъчи позлатяваха посърналата природа, уморена от сушата а бездънното бледо синьо небе присмехулно го гледаше отгоре. Водопада пръскаше искри,от които се раждаха многоцветни дъги, които спираха човека и го караха да съзерцава с респект това земно вълшебство. Куемба беше притихнала, детската глъч се отдалечаваше към катедралата, която окъпана от залязващото слънце беше притихнала очакваща тъмната африканска нощ.
Младият мъж премина по останките на разрушения мост само на няколко разкрача от зловещата паст на водопада в които не един враг бе намерил смьрта си. Пътя му преминаваше и покрай малката воденица чиято технология от преди две столетия служеше вярно на околните селища.
Мливарят беше неговия приятел Чипота който се ожени за красивата Лаура - неговата несподелена любов. Тяхната кьща беше храм за изтерзаната му душа която намираше оня непонятен покой който чувстваше само в новия храм който сам бе избрал за да избяга от миналото и несподелената любов. Но уви миналото само го измъчваше и само след кратко посещение в Куемба се чувстваше добре.
Готов беше да поеме по прашния път през реки и потоци малки и големи селища през непознати земи и племена но да стигне до тази гостоприемна къща. Тази нощ дълго не можа да заспи през нощта. Както винаги бяха го приели като вечният верен приятел от детството. Тя беше облякла огнено червена рокля а червения тюрбан открояваше изваяното лице на Лувале момичетата лице което трудно можеш да забравиш - овални скули тънки мигли снопчето плитки коса дългата шия и невероятното стройно тяло……..а ръцете и бяха обсипани с пръстени и гривни от слонова кост изработени далеч от тук на брега на океана – от майсторите на Нзето. Личеше че Чипота се ползуваше с благоволението на местните ръководители тъй като ръководеше работата във воденицата която работеше без почивен ден и спираше само в празничните дни и за неделната служба в Катедралата.
Дома му се огласяваше от веселата глъч на четирите му деца които обичаха Мохамед и радостно му досаждаха. Чипота леко накуцваше от раните наследство от войната - парченцата шрапнели настанили се завинаги в двата му крака. Като си пийнеха домашно приготвената бира той му показваше с гордост раните по краката и че лекарят от мисията му казал че ще живее дълго с тия железа в краката. В приказки и спомени двамата прекарваха до късно вечерта под светлината на малките кандила чийто фитил беше напоен с нафтата от автомобила на мисията. Светейки си с тях се отправяха към стаите си. На няколко пьти Мохамед се опита да заговори за новата си религия но след като го изслушваха внимателно тактично му казваха да забрави за предложението си не им трябва нова религия а нов живот който да донесе мир и спокойствие за тях и децата им.
Утрото настъпи бавно. Беше се пробудил рано а мрака пазейки ревниво черната и лепкава анголска нощ го караше да се чувства слаб и немощен. Жегата не преставаше да го души но болката в душата му се изостряше винаги утрин карайки го да трепне очаквайки светлината на изскочилото иззад хълма слънце. На хълма все още стояха руините от последната португалска военна казарма символ на една далечна и вече почти забравена епоха. От другата страна на селището откъм летището изрева сърдито първия кацнал за деня самолет с хуманитарни помощи. Самолета беше излетял от
от Луанда в три след полунощ за да пристигне с първите зари на медно-червения изгрев целунал нежно Куемба. Джунглата се пробуждаше и пътечките се изпълниха с хора забързани на някъде. Мохамед беше решил да изчака жените от съседните селища които бързаха за местния пазар да ги агитира за правата вяра, но махна с ръка и продължи нагоре по хълма.
Слънцето все по жестоко обливаше с топлина природа животни и хора които след час щяха да са на хладно под сламените покриви на кимбите мъжете смучейки домашната бира жените приготвяйки храна а децата шумни и кресливи щяха да лудуват както всеки божи ден.
Мохамед излезе на широкия път който щеше да го отведе след няколко дни до Луена а оттам след още десет дни ще стигне Казомбо ……после Замбези ……Вървеше унил замислен и тъжен през джунглата
Мислейки за приятеля си хубавата Лаура и осиротялата бащина кимба вървеше по пътя си назад далеч от родното гнездо. Вървеше докато нещо го стисна за гърлото накара го няколко пъти да се обърне назад но Куемба беше изчезнала а пустата и смълчана джунгла го задушаваше така ,сякаш нещо го принуди да спре и да седне под сянката на една крайпътна палма.
Така го намериха на следващият ден минаващи по пътя жени заспал вечния си сън с широко отворени очи гледайки кьм Куемба с гръб към Мека.