Автобусът отнасяше Емилия Крашевска към Велинград. С навлизането в планината невеселите мисли, които витаеха в главата й когато се разделяше със съпруга и децата си на автогарата в Пловдив, постепенно се разсейваха.
Пътуваше, гледаше към високите била и вековните гори и си мислеше за Родопа като за живо същество, способно да разбира болките на хората и да ги дарява с бодрост, разум и сила. В това лятно утро планината я поздравяваше с лъчезарна усмивка и сякаш й казваше: ела при мен, мила, ела и забрави неприятностите си.
Емилия се усмихна горчиво. След двадесет дни отново ще потъне в живот без цвят и вкус, без цели и надежди. Защото всичко в тяхното семейство беше предначертано и следваше своя неизбежен ход – съпругът й уверено готвеше защитата на докторската си дисертация, децата й бяха прилежни и организирани като него и освен шестици друго не получаваха, а тя – тя беше започнала да се уморява от неуспешните и безсмислени експерименти в елитното училище, където работеше като учителка по български език и литература. Както много свои колеги и колежки и тя беше осъзнала, че указанията отгоре за нови и нови форми в учебно-възпитателния процес се натъкват на непрео¬долими пречки и реализацията им не дава никакъв положителен резултат. Но училищното ръководство продължаваше да настоява на тях, защото министерството настояваше, а министерството настояваше, защото указанията идваха от най-висото място в държавната пирамида и срещу тях никой не смееше да отправя никакви възражения.
Безсилието уморява много повече от тежката и продължителна работа, подчинена на значима, благородна и ясна цел. Емилия обаче имаше още една важна причина за нарушеното си душевно равновесие. Наскоро след като се омъжи за много начетения и целеустремен доцент по философия, тя започна да открива недостатъци в характера му, които с течение на времето станаха причина за напрежение в семейните им отношения. Неговата прекалена, дори нечовешка вглъбеност в историята на немската класическа философия все повече го изолираше от нормалните хора, в това число и от нея. В къщи не вършеше нищо друго, освен да се рови в Кант и Хегел, които на нея й изглеждаха толкова сложни и отвлечени, че ги оставяше веднага, щом се опитваше да прочете нещо от тях в негово отсъствие. Животът течеше без неговото участие. Единствената му връзка с действителността беше да прибере и предаде на жена си заплатата или хонорара от поредната си книга.
Една нейна колежка и приятелка разбра причините за повишената й раздразнителност и я посъветва по време на ваканцията да замине някъде на почивка сама. Дори и препоръча Велинград. Уютен, чист, с хубав минерален плаж и места за приятни разходки.
Емилия се съгласи. Самата тя беше ходила няколко пъти във Велинград. Последният път беше там преди няколко години със съпруга си на гости на своята приятелка състудентка. Харесваше това място. Колебаеше се само дали да помоли баща си да й осигури карта за военния санаториум или да си намери частна квартира. Надделя второто, защото искаше да бъде напълно самостоятелна по време на почивката си. Когато обаче се обади на приятелката си Вера и й каза за намерението си да почива във Велинград, тя отсече:
-Никаква квартира. Ще дойдеш у нас. Ние заминаваме за Поморие и ще бъдеш напълно самостоятелна през ця¬ло¬то време…
Във Велинград Вера я посрещна на автогарата. Двете приятелки се разцелуваха много сърдечно и веднага започнаха да се надпреварват да си правят взаимно комплименти от рода на: “Колко си хубава!”, “Колко добре ти стои тази рокля” и т. н. Когато обаче влязоха в просторния апартамент на Верини и се разположиха в хола, разговорът им бързо навлезе в сериозно русло. По някое време Вера се сети, че трябва да приготви обяд и се преместиха в кухнята. В работата се включи и Емилия. Докато приготвяха обяда и докато обядваха, Емилия разказа много подробности от семейния си живот напоследък.
- Няма топлина между мен и мъжа ми. Когато се опитвам да стопя ледовете, да го подсетя за някои работи, той отговаря с мълчание и още повече се затваря в своя свят. По цял ден и цяла нощ чете, подчертава и пише...
- Не се става лесно доктор на науките -подхвърли Вера.
- Да, но трябва ли да се изолира до такава степен от света? Сякаш аз не съществувам за него. Всяка година забравя рождения ми ден...
Увлечени в разговора си, не усетиха кога минаха три часа. Ключалката на външната врата на апартамента щракна и Вера скочи.
- Димчо - каза тя и отиде да посрещне мъжа си.
- Имаме ли гости? -чу Емилия въпроса му към Вера, в който се долавяше гостоприемството на този общителен и жизнерадостен мъж. Той веднага изпълни апартамента с добро настроение, като нацелува приятелката на жена си и й подаде букет от червени рози.
- Подари ми ги една пациентка, която изписахме днес от болницата - призна си чистосърдечно доктор Милев.
- Млада ли беше? - престори се на ревнива жена му.
-Млада и още как. Но по-важно е, че оздравя момичето.Имам едно предложение - да отидем тримата на ресторант Поводът си заслужава.
- Какъв е поводът? - попита малко наивно Емилия.
- Твоето пристигане, скъпа - беше отговорът.
- Прекрасно! - възкликна жена му. - Всички имаме нужда от малко развлечения.
На входа на ресторанта ги посрещна лично управителят, ръкува се с всички и ги поведе към специално резервираната маса. Той явно беше щастлив от посещението на заведението му от именития доктор и неговите близки.
Ресторантът беше луксозен, с тьмнозелени ппюшени завеси, с дебели тъмночервени пътеки и много, много изкуствени цветя, с уютни сепарета, които предраз¬полагаха към интимност и задушевност. На подиума оркестрантите настройваха инструментите си, което още повече усилваше усещането за празничност. Посетителите бяха почти запълнили местата, сервитьорките учтиво изслушваха поръчките и експедитивно се заемаха с изпълнението им.
Веднага щом заеха местата си на отредената им маса - не много близо, но и не далеч от оркестъра, доктор Милев и двете жени разтвориха и заразглеждаха поднесеното им меню. След кратки консултации помежду си решиха за аперитив да си поръчат по една трицветна салата и троянска сливова, а основното ястие да бъде мешана скара с червено каберне. Като правеше предложението си за виното, докторът цитира гръцки мъдрец, който бил казал, че който пие червено вино, живее най-малко сто години. Това убеди дамите да приемат предложението му.
- Искам моята сливова да бъде малка - добави Емилия.
Младата и много приятна с външността и обноските си сервитьорка, старателно си записа поръчката и след минута поднесе аперитива. Тъкмо да им пожелае приятен апетит, докторът докосна ръката й:
- Пред съпругата си и обичната ни приятелкаискам да Ви кажа, че сте най-приятната сервитьорка на Балканския полуостров, при която винаги с голямо удоволствие сядам да ме обслужва..
Момичето се усмихна, щастлива от похвалата, благодари и се отдалечи. През две маси я очакваше друга компания, която, изглежда, също държеше тя да ги обслужи. Това бяха двама млади мъже и една жена, в тъмносиньо костюмче и топирана коса. И при тях цареше ведело настроение, като обсъждаха и уточняваха менюта.
Докторът предложи да пият за здравето на гостенката. Тя свенливо се усмихна и отговори:
- И за ваше здраве.
Пиха и замезваха и пак пиха за общо здраве.
Оркестърът засвири танго и докторът веднага покани Емилия. Тя пак се усмихна свенливо и каза, че с удоволствие ще танцува, но се чувства неудобно да започнат първи. Докторът я хвана за ръката и се пошегува:
- Има само едно неудобно нещо - да си събуеш панталона през главата. След пас всички ще скочат.
Танцуваха. И двамата се засмяха чистосърдечно, когато на дансинга излезе и Вера, поканена от единия от двамата млади мъже от близката маса (другият танцуваше с жената с топираната коса). Дансингът бързо се изпълни с мъже и жени. Хората танцуваха, увлечени от красивата мелодия и или разговаряха задушевно, или просто се отдаваха на настроението от близостта си. Докторът до такава степен се увлече, че запя заедно с певицата добре познатата песен от репертоара на Лили Иванова. Емилия го гледаше с лъчезарна усмивка и си мислеше колко е хубаво да имаш такъв жизнерадостен съпруг. Не че завиждаше на приятелката си. По-скоро съжаляваше себе си. Нейният беше вглъбен, трудно се усмихваше, а да пропее - никога! В компания обикновено мълчеше, а да танцува не умееше. Отегчаваше се от непринудените и безцелни разговори по време на редките събиранияа с приятелски семейства...
Когато тангото свърши, докторът благодари сърдечно на Емилия и й целуна ръка. Към тях се приближиха Вера и нейният кавалер, който, след като благодари на дамата си, се отдалечи и присъедини към своите приятели.
- Разпита ме уж между другото за теб - пошепна Вера на ухото на Емилия.- Той е военен и почива във военния санаториум. Видя ми се доста интелигентен.
- Остави, не ме интересува - отговори Емилия.
Наистина не я интересуваше. Тя беше дошла само да си почива и нямаше желание за никакви курортни приключения. Дори леко се засегна от начина, по който Вера й съобщаваше за интереса на някакъв си военен към нея.
Поднесоха вечерята. Сервитьорката отвори кабернето пред тях и след като доктгор Милев го дегустира, наля в чашите им. По време на храненето разговорът се въртеше главно около качествата на различните вина, на които докторът беше голям позпавач. Тъкмо се канеха да си поръчат още една бутилка, сервитьорката я поднесе.
- Бутилката е от другаря капитан Янко Владов от третата маса вляво от вас. Каза да ви предам неговото голямо уважение към вашата компания.
Всички обърнаха глави към капитана, усмихнаха се и благодариха с кимване на глава. Капитанът им махна дружески с ръка.
-Те какво пият? - попита докторът.
- Манастирско - отговори му сервитьорката.
- Една бутилка манастирско за тях!
От оркестъра обявиха “танго - дами канят”, на което посетителите на ресторанта реагираха с весело оживление.
- Трябва да го поканиш! - обърна се докторът към Емилия с леко присмехулна нотка.
- Не мога, не ми е удобно - възрази Емилия, но главата й неволно се обърна към капитана с цивилни дрехи, който спокойно разговаряше с дамата с топираната прическа. Тя стана и покани другия от двамата мъже на масата.
- Видя ли? - не мирясваше докторът. - Ти си на ход. Ето, Вера вече покани мен.
Силно притеснена, Емилия едва чуто промълви:
- Добре, но да знаете, че това нищо не значи.
- Разбира се! - изрекоха едновременно Вера и съпругът й и станаха да танцуват.
Когато Емилия тръгна към него, той повдигна очи към нея и срещна погледа й. Тя наведе очи и се изчерви. Струваше й се, че ще се пръсне от напрежение. Сърцето й пулсираше силно, ръката й трепна, когато я остави в неговата. Шепата му беше топла и суха и уверено прегърна дланта й.Дясната му ръка опари гърба й над талията. Още с първото докосване тя усети силата на този мъж и изпита угризения каточели вършеше нещо нередно. Танцуваха и не разговаряха. Сякаш и двамата не знаеха какво да си кажат в тези начални минути на познанството им. Едва когато прозвучаха последните акорди на тангото, той сметна за нужно да се представи:
- Аз съм Янко и съм на балнеолечение във Военния санаториум. Офицер съм.
- Благодаря, аз съм Емилия и съм на гости на мои приятели.
Той не успя да я покани да танцуват отново. Музиката засвири някакви модерни танци, а той не ги умееше. След това започнаха хора, той се опита да се хване до нея, но бързо ги разделиха. След това музикантите седнаха да вечерят и хората започнаха да си тръгват. Тръгнаха си и те, казаха си довиждане и се прибраха.
На сутринта Милеви заминаха за Поморие. Емилия ги изпрати на автогарата и се прибра да си доспи.
След обяд Емилия отиде на плаж.Имаше много хора, тя стоя дълго в минералната вода сама сред гълчавата на мъже и жени, млади и стари.Уж не искаше да мисли за нищо, а с тъга си припомняше мигове от отминалата младост, когато направи толкова грешни стъпки със съдбоносно значение. И най-важната от тях беше бракът й с този саможив и самовлюбен учен. В университета той й преподаваше семиотика и тя силно се впечатляваше от изисканата му реч и огромния обем на знанията му, но не допускаше, че до такава степен може да бъде чужд на съдбата, чувствата, потребностите на реалните хора, с които се срещаше по силата на задълженията си като преподавател и научен работник.
Първото й разочарование се появи още в ресторанта, където празнуваха свадбата си. Освен най-близките им роднини, имаше негови колеги заедно със завеждащия катедрата, нейни колежки от групата й в университета - това бяха неколцина момичета и момчета, с които до сватбата беше неразделна и в учебните зали, и по разните бригади, тържества и танцови забави.Той през цялото време разговаряше със завеждащия катедрата, на нея не й оставаше нищо друго, освен да си прави компания с аспирантката Светла Ненкова, която беше пред защита, но много се страхуваше от неговата рецензия. Момичето внимателно разкри пред нея опасенията си, защото гледната точка, която тя развиваше по темата “Езикът като зтакова система”, беше гледна точка на нейния научен ръководител, а съпругът й не беше съгласен с нея. Аспирантката не можеше да тръгне срещу научния си ръководител, но попадаше под ударите на доцент Иванов, а той беше безкомпромисен.
Емилия реши да разговаря с мъжа си още по време на сватбата. Помоли го да танцуват и той, макар и с неохота, породена от факта, че не умееше да танцува, прие. Не можеше да улови такта на тангата и си тътреше краката без никакъв ритъм, дори я настъпваше отвреме навреме. Тя го заговори по въпроса, който тревожеше аспирантката, но той, щом усети какво искаше да му каже, я пресече:
- Не се бъркай в моята работа!
Тя само искаше той да влезе в положението на момичето, поставено между чука и наковалнята. Но съпругът й дори не пожела да я изслуша. Тя беше смутена - не само поради това, че не искаше да прояви никакво снизхождение към аспирантката, а и поради това, че дори със съпругата си не желаеше да разговаря на тази тема.
Подир два месеца Емилия специално отиде на защитата на своята позната. Единият рецензент прочете изцяло положителна рецензия, като в нея беше формулирал и критични бележки, които в същност улесняваха аспирантката в нейната защита. Съпругът й беше формулирал вьпроси, които можеха да стреснат и най-подготвения дисертант. Рецензията му обаче завършваше също с положителна оценка и предложение научният съвет да присъди на авторката на дисертацията научната степен кандидат на науките.
Въпросите на доцент Иванов предизвикаха оживени спорове между самите членове на научния съвет, при които всички изтъкваха, че на този етап дисертантката е постигнала целите си и й препоръчваха тя да се върне към тях в по-нататъшната си научна работа.
Защитата мина успешно. Емилия не успя да убеди мъжа си, че е прекалил с претенциите си към дисертантката. Той отново й каза, че не желае да обсъжда с нея подобни теми. По-добре да говорят за нещо друго. В душата й се появи и с течение на времето се усили усещането, че той я пренебрегва като личност.
Обаче това, което я разочарова най-силно беше откритието й, че той изпълнява съпружеските си задължения не от любов, а от страх, че тя може да потърси удовлетворение на друго място. В отношенията им липсваше пламъка на любовта, а всичко като че ли ставаше по силата на външна принуда. Като резултат на тази външна принуда се появиха и двете им деца.
Емилия никога не споделяше разочарованията си, но те я терзаеха дълбоко и започнаха да влияят върху здравето й и работата й в училището. Стана раздразнителна и това бе забелязано от наблюдателната директорка. Преди края на учебната година тя я извика в канцеларията си и внимателно разговаря с вея. И тя я посъветва по време на ваканцията да замине някъде на почивка. Неочаквано за самата нея мъжът й веднага прие докато тя почива във Велинград, той да замине с децата на село при родителите си. Досети се на какво се дължи готовността му - при майка си няма да има грижа за децата и спокойно ще си чете Кант.
Така тя се озова на този плаж, за да съзерцава самотно смеещата се безгрижно и гмуркаща се тълпа от жени, мъже и деца.
Когато слънцето клонеше към залез и сенките на тополите легнаха върху плажа, Емилия се потопи за последно, взе си един душ и влезе в кабината да се преоблече.
Тръгна си освежена, успокоена, но и с лека тъга. Никога, никога няма да изпита щастието, за което си мечтаеше в младежките си години. Животът се оказва по-сив и неинтересен, отколкото бе допусксала. Изглежда, че неусетно ще загуби желание да се бори и преждевременно ще се почувству,ва остаряла. Унесена в тъжните си размишления, тя не обърна внимание на мъжа, който идваше насреща й, забеляза я отдалеч и спря на две крачки от нея. Може би щеше да го отмине, но той беше препречил пътя й и тя беше принудена да спре и да вдигне очите си към него. Беше Янко.
- Емилия! - произнесе той, явно зарадван от случайната среща.
- Добър ден - поздрави го тя сдържано.
Ръкуваха се. Размениха по няколко изречения - кой откъде идва и накеде отива. След това той й предложи да изядат по един сладолед в сладкарницата, край която се бяха спряли.
- Защо не? - отговори му Емичия неочаквано за самата нея. Докато влизаха в сладкарницата тя даже реши, че идеята му не е лоша. Може да се поразсее лошото й настроение..
Влязоха и седнаха на една от малкото свободни маси. Заведението беше младежко. Момчета и момичета изпълваха с безгрижно оживлениеинтериора.
- Какво ще кажете да изпием нещо? - предложи й той.
- Благодаря, предпочитам сладолед - отговори му тя. Всичко у нея говореше за сдържаност. Чистота, спретнатост и притулена тъга - това беше тя в момента, когато седнаха един срещу друг на масичката за двама. Вгледаха се с любопитство един в друг, вероятнно защото не бяха под погледите на познати и приятели, а вероятно и защото и двамата се нуждаеха от подобен разтоварващ контакт. Той още предишната вечер беше проявил спонтанен интерес към нея и желание за контакт; тогава тя се стремеше да отклони запознаването, но при тази случайна среща прие познанството им за напълно естествено. Тя не си задаваше въпроса дали постъпва правилно, че се съгласи на предложението му, защото изпита потребност от общуване, макар и с непознат, т.е. познат едва от предишната вечер.
Няколко секунди мълчаха, защото не знаеха как да започнат. Пръв се окопити той и заразказва, че вече било време да се прибира за вечеря, но никак не му се искало да се прибира и добре, че я срещнал и още по-добре, че тя приела поканата му да поседят тук. Тогава тя му каза, че може би по-правилно е да си отиде да вечеря, на което той отговори, че има друга идея: да хапнат нещо заедно, а след това да отидат в санаториума на танци - тази вечер там ще има танцова забава и ще дойдат хора и от другите почивни домове.
Тя се съгласи и каза, че биха могли тук да хапнат преди сладоледа.
- Чудесно! - заключи той и даде знак на сервитьорката, която веднага застана пред тях.
Направиха поръчката и след като момичето отиде да я изпълнява, отбелязаха, че в този град сервитьорките са много учтиви, изобщо градът е много приятен.
- Тих има специфична атмлсфера - цари безгрижно настроение, хората се радват на живота, макар че всеки е дошъл да пекува нещо - сподели впечатленията си Янко.
- Да - съгласи се тя - , защотно всички са оставили проблемите си в къщи. Аз също дойдох с такова намерение - да почивам и да не мисля за нищо, което би смутило почивката ми.
- И успяхте ли да забравите проблемите си? - попита я полушеговито той.
- Засега не успявам. Днес например мисълта ми все се носеше към миналото, което ме доведе до сегашната ми депресия. Припомних си всички възлови моменти от нещастния мой живот. Не зная кой е виновен, но от известно време насам губя смисъла на съществуването си.
Янко я гледаше сериозно и с удивление се запита: Това тя за себе си ли го каза, или за мен?
- Изглежда, че имаме сходни проблеми, защото и мен ме спохождат подобни мисли.
Емилия впери поглед в очите му и за първи път забеляза, че бяха в същност тъжни.
- Разкажете ми за себе си - помоли го тя. - Какво Ви измъчва, какво Ви тежи?
- Всичко е много сложно, вероятно като при Вас. Затова Ви предлагам да не бързаме с този разговор. Ще стане много сериозен разговорът, а ние току.що сме се запознапи.
Вместо директно да отговори на въпроса й, гой реши да й разкаже една притча.
- Като новобранец в артилерийския полк веднаж обслужвах банкет по случай рождения ден на командира на полка.. Празнуваха юбилея му в столовата. Цареше необикновно настроение: тържественост, съчетана с топли другарски чувства, уважение и искрено приятелство между офицери от различни възрасти и звания. След официал¬ните поздравления, тостове и хубаво похапване настъпи времето на песните. Тон даде самият юбиляр. Стана и каза:
- Искам да открия веселата част на нашето тържество с една песен, която, вярвам, всички знаем и обичаме.
Не знаех, че този сериозен и строг човек пее толкова хубаво:. Започна песента за стария командир, който в момент на раздяла с батареята си, бил запитан от войниците си:
“Кажи ни, командире наш,
в какво най-много вярваш ти?”
И той отговаря:
“В пари аз никога не вярвам,
нито във хубави жени.
Най-вярвам в урагана точен
на мойта конна батарея!”
Песента, подета от всички офицери, ме впечатли дълбоко.Това беше типична трапезна песен на военни и тя излъчваше достойнството на военния човек и несравнимото с нищо доверие между истинския командир и възпитаните и обучени от него войници. Романтиката на тази песен и страстта, с която се изпъляваше от всички офицери, ме завладя толкова силно, че в себе си реших: Ще стана офицер. Аз по прирда съм човек на дълга, а тогава осъзнах, че дългът към родината стои най-високо. Веднага подадох рапорт, че искам да постъпя във военно училище, разрешиха ми да се явя на изпити и след 5 години вече бях лейтенант и командир на взвод в артилерийски полк След още 5 години влязох във Военната академия, завърших я и станах преподавател. Сега съм такъв.
- Значи при Вас всичко е наред. Вие вървите нагоре. Постигате целите си и сте щастлив. не ви остава нищо друго, освен да се радвате на мига.
Тези думи Емилия изрече с лек упрек. Но Янко отвърна:
- Така е в едър план и на пръв поглед. Важни са някои детайли и още един фундаментален факт: аз съм на 36 години, имам сили за следващ етап в развитието ми като офицер, а пътят ми е затвоен завинаги. Страшно е да осъзнаеш това в разцвета на силите си.
- Но защо? Нали трупате опит, знания, а доколкото ми е известно, с годините ще получават и по-високи чинове.
- Съжелявам, че моята кариера стана предмет на нашия разговор.
- Но всичко това е много важно. Моля Ви, споделете с мен това, което така силно Ви притеснява!
-Добре, ще Ви кажа, но Ви моля правилно да ме разберете. Въпросът не е до кариерата ми, а до нещо друго, много по-важно. Става дума за това, че никой човек не трябва да усеща ограничение за развитието си. Огра¬ничение, което идва не от самия него, а от външни обстоятелства. А при мен се получава точно това. Имам чувството, че живея в царство на несвободата.
- Но защо?
Този път гласът й издаваше тревожно предчувствие за нещо много сериозно.
- Защо ли? Защото в служебното ми досие е записано “Не подлежи на развитие”. Тази резолюция се крие от мен. Когато ми четат характеристиката ми, чувам само хвалебствия, а коварната резолюция се скрива. Научих я от мой съвипускник под клетва, че няма да го издам. Той е кадровик и има достъп до личното ми досие.
- Но защо? - с още по-голяма тревога попита Емилия.
- На съпругата ми чичо й е политически емигрант в САЩ.
Емилия започна да се смее горчиво: И по тази причина Вие намразихте жена си и решихте да й изневерите..
- Историята с жена ми е съвсем друга. Много по-сложна. Но моля Ви, много ще ми дойде за днес да Ви разказвам и за нея. Предлагам Ви да отидем на забавата във военния санаториум и да говорим за други, по-приятни неща.
На забавата танцуваха само двамата. В един момент, когато той я притисна по-силно до себе си и тя се подчини на недвусмислената нежност, и двамата разбраха, че навлизат в нови дълбоки води. Те взаимно се възприемаха като сродни души, помежду им започваше привличане, последиците от което не будеха никакво съмнение.
Той й предложи да излязат на въздух и тя охотно прие. Тръгнаха по улицата покрай боровата горичка. Вървяха прегърнати и се целуваха на всяка крачка. Сядаха на някаква пейка, отдаваха се на страстта си и продължиха да се целуват, докато излязат на осветената главна улица. По нея неусетно стигнаха до жилищния блок, където пребибаваше тя. Влязоха в него, безшумно се изкачиха на стълбището и още по-безшумно се вмъкнаха в апартамента на приятелката й.
Не спяха цяла нощ. Разказваха си семейните истории. Тя каза, че е изпълнена с решимост да скъса семейната верига и да остане сама с децата си. Жалко, че той не е свободен, жалко, че много късно се срещат.
Той й каза, че тя е жената, за която винаги е мечтал. Но има нещо, което не може да пренебрегне.
- Обичам децата си, а жена ми е отлична майка. Не мога да си представя по-добра майка на децата ми.
- А какво не харесваш у нея?
- Примирението. Смята, че двамата сме постигнали всичко и нищо повече не ни е нужно. Ти се топиш от мъка, че не можеш да преодолееш зловредното действие на някои фактори в училището и бездушието на мъжа си, а тя не изпитва никакви външни притеснения. Дори смята, че сме постигнали достатъчно в живота си и повече нищо не ни е нужно. Когато й разказах за досието ми, тя не се впечатли особено “Нали няма да те уволнят? Значи всичко е наред. Жевей си живота и толкова” - каза ми тя. Не може да разбере, че моят живот е постоянен стремеж към съвършенство. Аз не съм чиновник в униформа, а офицер, който си поставя задачи и ги решава с труд. Още от първия ден на съвместния ни живот разбрах, че единственият конфликт, който няма да мога да преодолея, е конфликтът ми с нея. Тя е доволна от всичко - от избора си на съпруг, от заплатата му, от предоставеното ни държавно жилище. Тя беше доволна дори от това, че някОи бюрократи са сложили точка на развитието ми като офицер. За нея това означава спокойствие и сигурност, равновесие, уют. А аз се чувствувам ужасно - с труд, последователност и организраност достигнах предверието на голямата наука и изведнаж ми се казва: “Стига! Нататък за теб не е разрешено. Ти си потенциално опасен за системата.”
- Разбирам те напълно, мили мой. И изцяло съм на твоя страна. Струва ми се, че бих могла да ти помогна.
- Няма начин да ми помогнеш.
- Позволи ми да опитам. Само ми кажи конкретния проблем, който трябва да се реши в най-близко време.
- Немога да приема такава помощ. Няма да се чувствувам комфортно. Все пак, благодаря ти, че ме разбираш.
- Ще го направя въпреки нежеланието да приемеш помощта ми!
- И как ще го направиш?
- Чрез баща ми. Няма да ти кажа какъв е точно, но смятам, че за него не е проблем да премахне въпросната формулировка от досието ти.
Янко се замисли. Това обещание можеше ли даго успокои? Зад него не се ле криеше някаква егоистична цел?
В сърцето му нахлу вълна на разочарование. Емилия я усети и престана да му говори за своите възможности да му помогне. Както бяха в леглото, мълчаливо го зацелува по лицето, врата и гърдите. Без да се е освободил от чувството на обреченост, гой отговори на нежността й с нежност.
На сутринта си тръгна към санаториума без настроение. Тя се мушна отново в леглото да се наспи, но не я хващаше сън. Това ли е мъжът на живота й. Тя беше капитулирала пред него, очарована от интелектуалните и нравствените му качества, но той си оставаше далеч от нея. Той вече я притежаваше, но тя нега - не!
Следващите дни преминаха като тъжна приказка за двама грешници, оказали се случайно в рая за строго определено време. Срещаха се всеки ден и бяха заедно толкова, колкото това изобщо беше възможно.
В края на неговата смяна той реши да си тръгне от санаториума един ден по-рано и през нощта да остане за последно при нея. Вечеряха в същия ресторант, в който се запознаха преди петнадесет дни. Пиха червено вино, танцуваха самотно и тъжно. И се прибраха в дома на приятелката й, за да се наспят.
В леглото тя влезе в прегръдките му и се разрида. Той я захлупи и зацелува мокрото й лице, после прошепна на ухото й:
- Успокой се, скъпа! Ще се съберем в безкрайността.