Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: xoxoyolli
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13999

Онлайн са:
Анонимни: 412
ХуЛитери: 1
Всичко: 413

Онлайн сега:
:: liulina

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Юли 2022 »»

П В С Ч П С Н
        123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаЖажда
раздел: Разкази
автор: razlichen

Слънчев майски ден. Следобед. Провинциално градче. Пред рецепцията на хотела се изсипваме почти цяла дузина колеги и колежки.
- Съжалявам, но само четири стаи с по две легла са свободни – оправдава се администраторката – Все пак мога да ви настаня всички – има единични стаи, но са по-скъпи.

Настъпва малка суматоха – кой ще се вреди за двойните стаи. Стоя отстрани на скупчилите се на рецепцията и наблюдавам как се уговарят кой с кого да се настани по стаите. Една от колежките е притисната най-отпред и поглежда към мен с притеснение “Какво да правя?”. Подавам и ръка и я изтеглям от групата.
- Изчакай. Ще свършат двойните стаи и ще вземем единични.
След минути, пренасям багажа на колежката. Още преди да оставя своя куфар, тя се появява на вратата и с любопитство оглежда стаята ми.
- Да се настаним при мен – там леглото е по-голямо.

Преди около година и половина се преместих на работа в друг отдел. Измина повече от месец, докато опозная всички колеги, техните характери и стил на работа. Забелязах, че една от колежките ме наблюдава с интерес и като че ли с недоверие. По късно Зоя сама сподели, че още с появяването ми в отдела, съм се представил като много строг и взискателен – “направо страшен”, както говорели за мен. А в действителност за нея ”страшния” се оказал внимателен и отзивчив. Интересът ни един към друг скоро прерастна във взаимна симпатия. Търсехме се дори и когато нямахме обща работа в отдела. С това се опознавахме и привързвахме все повече. Докато един ден заговорих какво мисля, какво чувствам “Преследва ме образа на една жена”. Странно обяснение в любов, на което Зоя отговори с усмивка, може би това не е било неочаквано за нея - “Искаш ли след работа да се разходим в парка”.
Вървим по алеите на близкия парк. Скоро ще се сдрачи и наоколо е пусто. Зоя навлезе навътре между дърветата и се спря на малка полянка далече от алеите. Съблече якето си и го постла на тревата.” Ела, седни”.Сядаме близо един до друг. Мълчим. Зоя протяга ръце към мен, леко ме придърпва към себе си. Подчинявам се на жеста, оставям се в ръцете и, главата ми е в скута и, над лицето ми се люлеят черните и коси. Усещам как пръстите и си играят с косата ми. Игра ли, каква игра? Такива ласки не съм изпитал досега. Жена ми никога не се държала така с мен... А сега затварям очи, не искам да гледам този свят, защото имам чувството че съм в рая. По лицето си усещам леко гъделичкане. Зоя се надвесила над мен и косите и леко докосват затворените ми клепачи. Гали ме по косата, ту леко , ту силно подръпва кичурите, ту ги увива около пръстите си. Не казва нито дума. Колко време е минало не мога да преценя - може би минута или часове. Усещам топлината на тялото и, аромата на парфюма и, дъха и в лицето си. Мисля си, че всеки миг ще се наведе още малко и ще ме целуне.Гали ме по косите, а аз се усмихвам от усещането за щастие и отварям очи. Виждам усмивката и, щастието в погледа и. Лежа в скута на щастлива жена, вкусил щастието на ласките и. В този миг осъзнавам, че щастието е в това, да видиш щастливите искрици в погледа на човека до теб. Никога повече няма да затворя очи, когато тя е до мен, за да не пропусна щастливите мигове.
Усмихнати, щастливи, а като че ли едновременно ни връхлита една черна мисъл: ”Ако колегите ни видят така усмихнати, ще ни смачкат с одумките си. По - добре е да се опитаме да демонстрираме безразличее един към друг, когато не сме насаме”. Идеятя е добра,но как да я изпълниш?
Следващите дни са мъчителни за мен. При всяка наша среща виждам усмивките на Зоя, аз също я посрещам с усмивка. А решението да си даваме безразличен вид за пред хората? Вече започнаха да шушукат за нас. Да се подчиним на чувствата си или да се откажем от себе си заради сеирджиите? И какво всъшност като приказват? Всяка клюка тръгва когато се появи нещо ново, нещо различно. Никой не се занимава с неща които са извесни на всички и са станали ежедневие. Ще свикнат да ни виждат заедно, ще им омръзне темата и ще млъкнат. А сега, нека си приказват, просто няма да им обръщаме внимание.
Това което се случи в парка е непрекъснато в съзнанието ми. Усещането за ласките и ме е обсебило. Не ми е достатъчно да бъда със Зоя само в работно време, опитвам се да намеря повод да остана по дълго с нея. Всъщност трябва ли ми повод – не са ли достатъчни чувствата ми към нея. Зная по кои улици минава и един ден я изчаках с колата. Щом видях Зоя, отворих вратата. “ Ти какво правиш тук?”- сияеше от приятната изненада. Промълвих шепнешком: “Нуждая се от теб”. Не можах да изрека нито дума повече. Зоя седна в колата без да каже нищо.Потеглих, но усещах как ме гледа, сякаш ме изпива с поглед. Сърцето ми хлопаше до пръсване. Пресякох почти целия град. Накрая се озовах на паркинга пред парка, където бяхме преди няколко дни. Това място ме привличаше с нещо необяснимо.
В мига в който спрях колата, Зоя рязко ме прегърна и страстно впи устни в мен. Нали точно това копнеех и търсех. Дадохме воля на чувствата и страста си един към друг.Галехме се и се целувахме като обезумели. Първите ни целувки. Добре, че паркинга бе пуст, иначе бихме събрали тълпа зяпачи.
Задръжките ни един към друг бяха до тук. И започнаха едни лудории - без край. През лятото отивахме на палатка сред природата за няколко часа. Още ми е пред очите – когато се любихме за първи път, как си върза косата на опашка с късо бяло чорапче и накрая облечена само с моята риза, като с къса рокличка, излезе пред палатката. Дълго време след това шеговито я наричах “Пипи бялото чорапче”. Спомен за щастливите мигове, които никога не ще забравя. Веднъж,късно вечерта, с двете коли се бяхме спрели на паркинга пред парка – същия парк където се разхождахме за първи път. Валеше пороен дъжд – същински потоп. Моята кола оставих настрани - нейната беше по - голяма и удобна. Накрая, когато си тръгвахме не успях да си отворя колата – някакъв гадняр вероятно ни е видял и беше набил клечки в ключалките – и това го е направил в поройния дъжд. Когато за първи път се срещнахме със Зоя у тях, след няколко часа в леглото, тя внезапно скочи и се развика ”Веднага си тръгвай, след минути детето ми ще си дойде от детската градина. Ако не го посрещна, се прибира само.” Изхвърчахме като на пожар, тя с асаньора, а аз по стълбите. Преди да стигна до партера чух гласовете им пред вратата на асансьoра. Заболяме, но въпроса за вината пред децата ни всеки решаваше сам за себе си. Ако оценявахме кой колко е виновен то моята вина трябва да е двойно по голяма – аз имах две деца, почти връсници с нейното.
Все пак лудориите ни не бяха всеки ден. Работехме в един и същи отдел и беше трудно да намерим повод да отсъстваме и двамата едновременно – може би веднъж на един или два месеца. Клюките по нас почти бяха стихнали, но някои от колегите продължаваха да ни наблюдават. Една от колежките откровенно ме заговори: ”Как ще продължавате занапред? Не виждаш ли каква е? Как ще преодолееш самолюбието и?” Отговорих и с усмивка: “Самолюбие ли, да виждам го, но то не ми пречи.”
Така си я карахме, не пропускахме да сме заедно, дори и пред колегите , а когато успеехме да останем насаме се любехме докато премалеем. Никога не и се насищах. Дори и на края, останал без сили продължавах да я галя “Магьоснице, с какво ме омагьоса? Не мога да ти се наситя!” Галех я по лицето, по косите, а тя усмихната, цялата сияеше.Сияние, което ме подлудяваше и отново протягах ръце, галех я безкрай и....започвахме отначало... Въпреки всичките ни лудории досега, нито веднъж не бяхме оставали заедно за цяла нощ.

Сега група колеги се връщахме от Пловдиския панаир, общо единайсет души с четири коли. Решихме да се разходим и пресякохме Балкана.Колежката която заедно със Зоя пътуваше в моята кола не бе възхитена от друсането и се премести в друга кола, по комфортна. Най - сетне останахме сами... Следобед се изсипваме пред рецепцията на хотела...
Оставих голяма част от багажа си в стаята и разбутах завивките на леглото, за да оставя впечатление че съм се настанил тук. Стаята на Зоя е в другия край на коридора и се оглеждам да не ме види някой от колегите. Чуквам на вратата и без да чакам отговор влизам. Зоя ме чака усмихната:
- Хайде, къде се бавиш?
Притискам я силно в прегръдките си. Заравям пръсти в косите и, задушавам я с целувкате си. Притисната в мен, усещам как бедрата и ме докосват ритмично. Тези докосвания се пренасят нагоре, чувствам натиска на гърдите и, и отново бедрата. Ритъм без музика, само сърцата ни тактуват в този танц.Между нас са само дрехите ни и това ни кара да се притиснем още по силно един към друг. Без да я отпускам, ръцете ми се спускат надолу по тялото и я обхващам през бедрата. Зоя увисва на мен. Аз също подхващам ритъма на този танц - танц на страстта. Времето спира. Остава само ритъма...
За миг Зоя успявава да отлепи устни от задушаващата ми целувка. Зачервени, възбудени до край и двамата едва си поемаме дъх.
- Спри! Вратата не е заключена, може да влезе някой. Ще те видят тук.
- И като ме видят, ще ти завидят. И къде ще ме скриеш? В банята ли? Под душа - е там още не сме го правили!
Ключът щраква в бравата. Завесите затъмняват стаята. Ръцете ни се преплитат, всеки разкопчава и разсъблича дрехите на другия. На пода расте купчина дрехи, мои и нейни. Втурваме се в банята. Заставам под душа и завъртам двата крана. От душа върху мен се излива тънка струйка студена вода. Потръпвам от студ. Едва сега виждаме табелата окачена над мивката:”Поради режим, нормално подаване на вода има само от 19 до 22 часа”.
- А сега кой ще ме стопли – смеейки се притискам Зоя към себе си.
Сега между телата ни няма никаква преграда. Нейната топлина преминава в мен, допира и е още по чувствен. Танцът ни започва отново, ритъмът е същия, но стъпките са други. Ръцете и са обвити около врата ми. Устните ни са слети в безкрайна задушаваща целувка. С натиск на ръцете си ме подканя да приклекна. Усещам как се отдалечава от мен. Рязко се притиска отново към мен и ме поема в себе си. И през двама ни преминава тръпката на удоволствието. Обхващам я през бедрата и я вдигам нагоре.Тя ме е впримчила с бедра около кръста ми толкова силно, че отпуска ръце от врата ми и заравя пръсти в косата ми. От душа се отцеждат капки студена вода, но не ги усещаме. Гори ни огън, огън от страст. И колкото по плътно се притискаме един към друг, толкова по силно ни обгаря огъня. И двамата сме мокри от отцеждащите се капки. Чувствам как се изплъзва от ръцете ми и за да не я изпусна, за момент я подпирам на стената,за да я подхвана по - здраво. От допира до студената стена Зоя настръхна. Притисна се още по силно в мен. Затанцувахме нашият си танц. За миг отлепваме устни, набързо си поемаме дъх и отново се потапяме един в друг.И колкото по- надълбоко се потопим и колкото по- дълго се задържим, толкова по сладостна е следващата глътка въздух. И отново се потапяме, докато все още можем да си поемем дъх ….
Тръпнещи, повече от преживяното удоволствие, отколкото от студената вода, бързо се обличаме.Излизаме да се разходим и да разгледаме градчето. По улиците срещаме някои от колегите.
- Вие как успяхте да се изкъпите със студената вода? – намека е за още мокрите ни коси – Ние ще изчакаме топлата вода. Нека да вечеряме в ресторанта, но да е по - късно, около осем и половина, нали водата ще я пуснат в седем.
Приемаме уговорката. Градчето е малко и за около час успяваме да го обиколим на кръст и да видим всичко интересно. Докато обикаляме по улиците няколко пъти се разминаваме с колегите си, всички са излезли да се разходят. Времето минава много бавно.Още няма шест и се прибираме в хотела. Крадешком влизаме в стаята на Зоя.
- Имаме повече от два часа. Какво ще правим до вечерята? – седнал съм на леглото и протягам ръце към нея. Ръцете ни се докосват, тя сяда на коленете ми. Впивам устни в нейните, усещам как се притиска в мен. Дългата страстна целувка я задушава и едва успява да си поеме дъх.
- Не мога да свикна с целувките ти, всяка следваща е по - дълга, ще ме задушиш – уж ме упреква, а сияе, задъхана,усмихната.
Леко я пускам на леглото, заравям пръсти в косите и. Усните ми обхождат лицето и, спускат се по шията и, продължават надолу. Още малко и ще стигна до яката на блузата и. Обхождам я устни. Неочаквано за мен самия достигам до гърдите и. Не съм усетил кога е разкопчала и разгърнала блузата си. Обсипвам я с целувки, а тя успява да изпревари движението на устните ми по тялото си и сваля дрехите си. Усещам само как се извива под мен, нито за миг не оставя тялото си да се отлепи от усните ми, а дрехите и изхвърчават настрани и откриват места още не целунати. Продължавам да обхождам с устни. Зоя се е отпуснала, но пръстите и трескаво разкопчават и моите дрехи... Накрая изритваме от леглото всички дрехи мои и нейни и се сливаме в едно....
Все пак не закъсняхме много за вечерята с колегите.На бегом се отбивам в стаята си и се преобличам. От куфара си изваждам светъл летен костюм, риза, вратовръзка, нови обувки. Когато излязох в коридодора, Зоя която ме чакаше, ахна от изненада.
- Това ти ли си? Толкова различно изглеждаш. Ако не те познавах и те срещна на улицата, така елегантно облечен, бих завидяла на жената до теб. Неустоим си – не може да скрие възторга си.
Оглежда се, за да се увери, че сме сами в коридора и ме целува. Бързо се отдръпва и отново се оглежда, всеки миг някой отколегите може да излезе от стаята си.
- Сега ще завиждат на теб. Готова ли си да понесеш завистта на колежките си?
Хванати подръка със Зоя, влизаме в ресторанта. Ние сме последни и всички са насядали около масата. В момента, когато ни виждат, се обръщат към нас, гледат ни с удивление и възторг, някой дори изръкопляска. Весело настроение е обхванало цялата група и всички се отпускат. Всъщност не всички се чувстват комфортно. Колежката, която в началото пътуваше заедно със Зоя в моята кола, се оказва без компания. А останалите – едва сега за мен пъзела се подрежда. Това, което съм виждал, но досега не съм му обръщал внимание – дългите разговори, честото пиене на кафе заедно са израз на взаимна симпатия. Сигурно и ние със Зоя изглеждаме така в техните очи. Сега леко подпийнали, задръжките са паднали и е ясно кой с кого е. Шеги, танци, до теб е приятната ти компания – времето минава неусетно.
Прибираме се в хотела около полунощ. Повечето от стаите, в които сме настанени, са на един етаж. Вкупом се качваме по стълбите и групата постепенно оредява докато преминем коридора, колегите се прибрат по стаите. Съвсем неочаквано за мен, колежката която бе сама в компанията, застава пред мен, опитвам се да се размина с нея, но тя ми прегражда пътя. Хваща ме за вратовръзката и ме задърпа към стаята си. В началото помислих че се шегува, но тя ме дърпа все по - силно и настойчиво. Опитвам се да се освободя, но не успявам.
- Не те давам на никоя. Не те давам. Никоя друга не ще те има. Не те давам. Искам те само за мен. Само за мен.
Не съм очаквал това. Толкова съм изненадан, че се оглеждам безпомощно. Останали сме само двамата. Зоя и останалите са се прибрали по стаите.Дали бе пила повече или нервите и не бяха издържали? Продължава да ме дърпа и повтаря:
- Искам те. Искам те само за себе си. Не те давам на никоя.
За миг хватката и се отпуска и с рязко движение развързвам вратовръзката и тя остава в ръцете и. Почувствала че ме е изпуснала, се разплаква, хвърля връзката и на бегом се скрива в стаята си. Шокиран от случилото се, тръгвам бавно обратно по коридора и спирам пред стаята на Зоя, в ръцете ми е вратовръзката. Усетила стъпките ми, Зоя сама отваря вратата.
- Защо стоиш отвън? Защо не влизаш? – придърпва ме в стаята и заключва вратата. Едва сега вижда вратовръзката в ръцете ми и разцъфтява в усмивка - Започнал си да се събличаш още от коридора, а не искаш ли помощ?
Усмивката и възвръща настроението ми и мигновенно забравям за случилото се в коридора.
- Искам само едно - да ти се наситя, но все не мога. Да опитам ли още веднъж?
Вдигам я на ръце и се завъртам, като че ли играя валс. Въртя се все по - бързо и бързо. Зоя се вкопчва в мен като малко дете което се страхува да не го изпуснат. След няколко кръга ми се завива свят и се търкулваме на леглото. Лежим, вкопчени един в друг задъхани,замаяни от въртенето, не смеем да се пуснем,като че ли ще паднем. “Магьоснице! С какво ме омагьоса?” Заравям пръсти в косите и, играя си с черните кичури. Като слепец опипвам лицето и.
- Костюмът ти ще се измачка. По - добре е да го съблечеш.
- А когато съм без костюма, ще завиждаш ли на жената до мен.
- Да, искам във всеки миг да вземам всичко от теб. Ето мига тече, а аз още не съм те взела.
На пода става купчина дрехи, най отдолу е костюмът ми, смотан на топка. Друга топка, от две впити едно в друго тела, се търкаля на леглото...
Минава миг, след него друг, безброй мигове, часове...Лежим отпуснати, телата ни леко се докосват. Зоя тихо прошепва “Така ми е хубаво, както никога досега”. Обръща се и притиска гърба си към мен. Целувам я по раменете, по врата. Усещам как се отпуска все повече. Галя я, но тя не реагира, Чувам само равномерното и дишане. Заспала е, дълбоко и непробудно. Отдръпвам се леко от нея. До мен е жената в която съм влюбен, Наблюдавам тялото и, познавам го много добре, колко ли пъти и къде ли не сме се любили. Мога със затворени очи да опиша всяка извивка, всяка гънка, всяка бемка на тялото и. За миг пред очите ми преминава цялата наша история, как се запознахме, всяка наша среща, всяко обаждане по телефона. Но над всичко остава споменът за това което се случи в парка – ласките с които ме дари, Как лежах в скута и, как си играеше с косите ми. Мигове, които досега не са се повторили. А как ми се иска!....Признавам, идеята за палатката бе нейна. Самият аз не подозирах, когато тръгвах с колата, какво точно ще стане този ден – как ме подлуди с циничната си прямота, когато ме подкани за първи път “Искам да се изпразниш в мен” и как се любихме до премаляване. А ласките които очаквах? Винаги желаех повече, от това което получавах. Така както и казвах “ Не мога да ти се наситя ” така ненаситно очаквах ласките и. Но как да и кажа “Протегни ръка и ме погали. Жадувам го “. Кажа ли го на глас това за мен означава да прося. Да прося ласки – не мога, просто не мога. А ги очаквах на всяка среща, жадувах ги и то толкова, че да им се наситя.
Сега тя лежи до мен, преситена от любов, взела всичко от мен - всичко което е пожелала. А аз очаквам да ми се усмихне и да протегне ръка към мен. “Не мога да ти се наситя!” – винаги съм го изричал с протегнати към нея ръце. Отново протягам ръце. Миг преди да докосна голото и тяло, в дланите ми капват капки. Стичат се по лицето ми и капят в дланите ми. Протегнати ръце със сълзи в дланите!
Избягах. Избягах от страх - страх от сълзите си. Скочих от леглото, на бегом се облякох в тъмното, завих я с одеалото и се прибрах в стята си. Тръшнах се на леглото с дрехите. Не можах да мигна. Скоро изгря и слънцето.Чаках още час или два. Бавно минах по коридора и спрях пред стаята на Зоя. Колебая се, дали да вляза при нея. Дали е разбрала какво се случи. Разбра ли, че избягах. Някога се зарекох, никога да не затворя очи, когато съм с нея, а сега избягах – от страх. Плахо почуках. Зоя ме посрещна усмихната.
- Наспа ли се? Аз станах преди малко. Ще тръгваме ли скоро? Часът е едва седем и половина.
- Нали смятахме да спрем по пътя и да разгледаме интересните места – гласът ми звучи с притеснение.
Виновен съм пред нея и това чувство ме потиска. Явно не подозира за бягството ми, но това не ме успокоява. Може да се събуди до мен, а е останала сама. Толкова ми тежат тези мисли - дори по гласа ми личи. Как да изкупя вината си?
Събираме набързо багажа и крадешком минавам край рецепцията, натоварен с куфари и чанти. Нахвърлям всичко в багажника, оглеждам се някой да не ме види и премествам колата в страничната уличка. Отново се оглеждам да не ме видят и се връщам при Зоя. Тя се е приготвила за тръгване. Затварям вратата зад гърба си и щраквам ключа. Протягам ръце и заравям пръсти в косите и. Устните ни се сливат. Чантата, която е в ръцете и пада на пода. Върху нея се посипват дрехи....
В дванайсет часа излизаме от стаята, секунди преди да влезе чистачката. След няколко часа настигаме по пътя колегите си.
- Вие къде се изгубихте? Тръгнахте първи, а едва сега ни настигате.
- Спирахме да се нахраним – отговаряме в един глас и двамата и се подсмихваме

Минават месеци, години. Продължаваме да сме задно, лудориите ни са все така страстни и пламенни, но като че ли се случват все по - рядко и по - рядко. Трябваше да започна работа в друго предприятие. Когато и го казах, Зоя едва не се разплака “ Ти ще ме забравиш “. Как ще я забравя, звъня и често “ Имаш ли желание да те видя “. Аз си знам за себе си, че искам да съм с нея, но често чувам отговор – нямам време, трябва да чистя, да готвя, трябва да уредя едно или друго. Все пак в тези отговори има думи които ме стоплят “Довиждане, душа” или “ Душа, радвам се, че ми се обади”.
Времето се търкаля. Денят когато се любихме за последен път е останал назад. Това се случи десет години след разходката ни в парка. И колко време е минало от тогава... Звъня по телефона “ Имаш ли желание да те видя?” – това като че ли е парола. Срещаме се – един или два пъти в годината. Разговаряме дълго на чаша кафе. Често разговора завършва с думите “Време е да си вървя. Не ми се иска отново да съчинявам лъжа.” На тези редки срещи крадешком протягам ръка и я докосвам. Не мога да я погаля както ми се иска - не сме сами, около нас има хора. Уж шеговито, а всъщност сериозно казвам, че предпочитам да се срещаме през зимата – Тогава улиците са по тъмни и мога да я погаля и целуна по - спокойно. И ругая кмета, че са осветени улиците. А и колата, като място за срещи, отдавна е няма.
Така си я караме. Боли ме, че аз се обаждам много по – често, нейните обаждания са много редки – обикновено когато се уговаряме за среща, къде и в колко часа. Иска ми се просто да звънне и да каже” Здравей “ – а това е толкова рядко. Понякога не издържам и на редките ни срещи я питам “ Имаш ли желание да протегнеш ръка и да ме докоснеш ”. Много пъти въпроса ми е оставал без отговор. Но все пак един ден получих отговор “ Знаеш как реагирам, когато някой ме засегне. А ти не направи нищо, за да промениш нещата – не се разведе.”
И отново звъня - “ Имаш ли желание да те видя “. Колко ли години са минали от разходката в парка – странно броя годините именно от този момент – май че са двайсет и две. Децата ни са пораснали и отдавна не са деца – сами се оправят в живота. Преди около половин година бе сватбата на дететo и. Наскоро бе и сватбата на дъщеря ми. Звъннах на Зоя и я помолих, да отида у тях и да и покажа снимките от сватбата, вместо да прехвърляме файлове и да обясняваме по чата, кой кой е в кадрите.Разгледахме снимките от двете сватби и заснетото видео. На тръгване преди тя да отвори вратата,за да изляза, протегнах ръце, зарових пръсти в косите и, така както го правех преди много години. Притискам я към себе си, галя я по лицето. Виждам как я озарява това сияние, което ме подлудява. Сияние което не съм виждал от много години. Притискам я още по плътно до себе си. Посягам да я целуна. Устните ни се докосват само за миг. Зоя ме отблъсва леко, но остава в прегръдките ми.
- В къщи - не! Време е да си вървиш. То нашето бе луда фиеста. Но и моят си го заслужаваше.
Последните думи ме опариха болезнено. И преди ги бях чувал, но сега не издържах. Разказах и какво се случи в хотелската стая преди разсъмване през първата и единствена наша нощ.
- А аз се чудех защо си толкова кисел на сутринта. Какво ли повече може да искаш след такава нощ!...

Няколко дни не бях отварял електронната си поща. Имах само едно непрочетено писмо – от Зоя, изпратено след последната ни среща, когато гледахме снимките от свадбите:
“Ами да, аз бях уморена от пътуването, натрупаните впечатления, усилията да се прикривам от другите, танците цяла нощ и накрая бурната лубов с теб, и заспах от сладостна умора, но щастлива. И наистина не разбирам защо ми се сърдиш, че нямам твоята физическа издържливост. Все пак аз съм слаба жена, не мога за се меря по физическа сила с мъж. Нали именно това харесваш у мен? Но това което ти не разбра е, че разочарованието за мен дойде на другия ден. В същност тогава бе началото. С поведението си на другия ден, много ме обиди. Държа се също като собствен съпруг, който въобще не се интересува от жена си и продава фасони само защото не е успяла да му угоди в нещо. Ти се държа тъка, като че ли не е имало страстна нощ и ти не си ми шепнел любовни слова. Нищо не е имало! Просто секс. Това е. Единствената мисъл която след това ме тормози дълго бе: ”Всички мъже са кучета. Получават каквото искат и си тръгват без да се обрьщат.”
Последваха и други поводи за разочарования, но това беше първото голямо разочарование.За това и тази нощ никога не се повтори. Но на теб това явно ти е убягнало.За това никога не се заинтересува как се чувтвах аз на другия ден. И защо след опитите да си изпрося мила дума, усмивка или дори само поглед, накрая унило замълчх, сгушена в седалката си до края на пътуването.”
Какво можех да отговоря? Един от тези които “си тръгват без да се обръщат” я е търсил двасет години след този ден и продължава да я търси. Може би тябва да изчакам да ми се обади, да чуя само една дума: ”Здравей!”... Посягам към телефона, започвам да набирам – не стигам до последните цифри и затварям... Чакам...

А неутолената ми жажда за ласки продължава да ме измъчва болезнено...


Публикувано от valka на 02.12.2008 @ 20:38:59 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   razlichen

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

02.07.2022 год. / 01:28:33 часа

добави твой текст
"Жажда" | Вход | 8 коментара (9 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Жажда
от shtura_maimunka на 04.04.2009 @ 07:28:29
(Профил | Изпрати бележка) http://smile999.blog.bg/
Хубаво разказваш!Поздрави!:-)


Re: Жажда
от ASTERI на 02.12.2008 @ 21:10:46
(Профил | Изпрати бележка)
Здравей!
Хареса ми...
Поздрави!


Re: Жажда
от ludata на 03.12.2008 @ 07:31:03
(Профил | Изпрати бележка)
Хубаво...
И не чакай.Просто се обади!


Re: Жажда
от razlichen на 03.12.2008 @ 08:17:17
(Профил | Изпрати бележка)
Чаках само няколко минути....

]


Re: Жажда
от mayoran на 12.12.2008 @ 17:52:44
(Профил | Изпрати бележка)
Много хубаво написано!!Ти явно си една романтична душа,а тя разбира ли те и дали изобщо си струва да я търсиш?


Re: Жажда
от izibell на 07.02.2009 @ 11:16:58
(Профил | Изпрати бележка)
Здравей!Разплаках се...Не чакай ами се обади.Аз бих го направила...Поздрави за чудесния разказ!


Re: Жажда
от dumite (malisia@mail.bg) на 03.03.2009 @ 14:33:17
(Профил | Изпрати бележка)
А разочарованието продъли да я измъчва болезнено...


Re: Жажда
от nellytata на 24.08.2010 @ 06:46:37
(Профил | Изпрати бележка)
Кое е по-добре-жаден или пиян?


Re: Жажда
от petinka (bagrqna67@abv.bg) на 11.10.2013 @ 17:42:25
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря за приятната първа среща с автора и неговата творба! Поздрави! :)