автор: kiart

Днес определено й беше ден.
След работа Мила отиде до банката да преведе 133 лева на издателство “Ихтиандър”. Собственикът й беше приятел и тя взе малко книги да ги пръсне из тукашните книжарници. Книжките – поезия и сравнително ново списание за литература, се оказаха лъжица, подходяща за устата на градската библиотека, но не и за тази на книжарниците. Все едно, дори и незначителни, продажби имаше, което си беше направо неформален повод за празник.
Беше й досадно да чака в кръга до изхода, докато я повикат, за да я обслужат. Вече се чудеше какво точно трябва да означава "престижна банка", когато от третата каса я повика млад мъж. Тя би казала момче. "Не, не е смутен." Създаваше впечатление на окопитил се стажант по "Финанси и банково дело".
– Ако сметката е открита в този клон на банката, преводът е безплатен. Ако не е открита при нас и преводът е предназначен за физическо лице, дължите 2.50.
Въпросният издател й беше споменал, че ще струва лев. Не че не можеше да плати 2.50, но щеше да го ощети, а му предстояха нови книги и всяка стотинка беше ценна.
– Ами-ии... – проточи тя. Сметката естествено не беше открита в този клон, нито дори в този град. Не знаеше какво да каже. Реши да плати с лични пари. Опитът да открие портфейла си беше прекъснат от леко заговорническия тон в гласа на младежа, чиято коса беше невъобразим примес от гривата на Брайън Мей и кичурите на Джо Елиът. Включително и като цвят.
– Ако титулярът превежда парите, няма да Ви струва нищо.
“Чакай малко. Че нали превеждам парите точно на титуляра?”
– Моля?
– Ако тук вместо Вашето, напишете името на човека, на чиято сметка превеждете парите – продължи той монотонно и вече не чак толкова заговорнически – няма да Ви струва нищо. – Без да отделя поглед от компютъра, без мускулите на лицето му да издадат каквато и да било емоция.
– Ами-ии... – успя да не го измънка, но беше на ръба – щом може така.
Усмивки и пожелания за приятен ден.
Неясно защо си спомни какво беше сънувала преди няколко дни. Огромно поле, в което имаше плантации с домати и краставици. Странното беше, че вместо с познатите зеленчуци, растенията бяха отрупани с банани, но тя знаеше, че това са домати и краставици. Постепенно земята се отдели от нея и започна да се отдалечава. Мила виждаше сферичната й форма. Земята продължаваше да се отдалечава. Постепенно стана кълбо от прежда, после автомобилна гума и накрая огромна топка или балон, който три огромни звяра си подаваха с муцуни. Прасссссс! И всичко се превърна във въздух. Докато се качваше в таксито осъзна, че това бяха носорозите от корицата на една от настолните й книги "Тийнландия или илюстрирана библия за пораснали деца".
Напоследък прибирането от офиса със служебни талони за такси й стана навик. "Какво пък? Като привърша талоните, ще престана да пътувам с такси."
Отби се до супермаркета. Взе парче домашна луканка, кашкавал и яйчена салата. На смяна беше специалната продавачка. Мила смяташе, че й е любимка. Може би не единствена, но все пак – любимка.
– 7.92, мила!
Даде й 8 лева, а продавачката й върна 10 стотинки с напевното:
– Приятен уикенд! – "Усмивката на тази жена е направо подкупваща. Да не би... Не, няма нищо еротично. Просто приятел. Пък може ли да знае човек?..." Тя се сети, че в портфейла си има 14 стотинки. Раздели се с 2 от тях и ловко й ги подаде. Продавачката се засмя и (Мила не видя как, но се получи още по-ловко) отнякъде се появи кутия с шоколадови бисквити.
– Поводът?
– Няма.
– Благодаря, жива и здрава да си!
– За нищо, мила.
Зачуди се дали отнякъде й е научила името или я нарича така, понеже е наистина мила. “Не, това просто й е навик.” Отби се до пазарчето да купи домати и краставици. На една от сергиите продаваше възрастна жена. Вдовица с дух и чувство за хумор. И тя като бабата на Мила, която продаваше препарати и шампоани, имаше пръсти, криви като корени. Никога не ползваше калкулатор, пишеше цифрите на някакви стари листове хартия (обикновено светлокафяви – откъде ги намираше, един бог знае) и задължително пресмяташе сумата 2 пъти.
– 4.15.
Мила й подаде 10 лева. Знаеше, че има само 12 стотинки и уточни:
– Нямам 15.
Бабата й намигна:
– Нищо, ще отрежем малко от единия домат.
Докато Мила се усмихваше, получи 6 лева.
– Не, чакайте, имам 12. Вземете.
– Ти пък, за 3 стотинки – бабата се засмя. – Вчера спира при мен един солиден мъж и купува банани. 6.20 са. Дава ми като тебе 10. Нямам 80 стотинки. Връщам му 4 лева. Той вика “Нямам 20”. “Ще отрежем, викам, малко от единия банан и готово.” Като се стресна тоя човек. “Ето, вика, 1 лев, но, моля Ви, не режете от банана!” Наистина помисли, че ще режа.
– Чао, лека работа!
– Чао, чао!
Сети се, че няма хляб и цигари. Отби се до близката бакалия, с което смяташе да приключи за днес. Отскоро там работеше млада жена, чието име така и не научи, но със сигурност знаеше, че е новата съпруга на Венци. Имаше тесни сини очи, широк ханш и неповторимо студено излъчване. Нещо като да сърфираш из плитчините на Северния ледовит океан. В никакъв случай не би казала, че е грозна, но й беше безлична. Не разбираше какво Венци харесва в нея. "Явно е свалил летвата. Трудно се живее сам." Върнаха й с 4 стотинки повече.
Изкачваше стълбите на кооперацията, когато усети, че започна да олеква. "Странно. Усещам прилив на сила, а ставам по-лека!" В банката спести, а продавачките и трите пъти й връщаха повече. Разбира се, не олекна затова, че беше забогатяла с някакви си мижави стотинки. "Какво значение има стотинки, франкове или канадски долари? Просто беше... готино."
След минута приповдигнатото й настроение се изпари. "Стечение на обстоятелствата." Рядко постъпваше така, но го прие за случайност.
До мига, в който по-късно в аптеката вместо 4 й върнаха 5 лева.
Когато фармацевтът отмести поглед от касовия апарат, рестото стоеше непокътнато, а от нея нямаше и следа. Първо хвърли поглед през прозореца, после надникна и зад колоната в центъра на помещението. Мразеше нощната смяна. Примигна 4 пъти и се върна при касата. Прибра парите и нервно си намести очилата.
Днес определено не му беше ден.