Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: ChrisVrj
Днес: 0
Вчера: 1
Общо: 14129

Онлайн са:
Анонимни: 202
ХуЛитери: 4
Всичко: 206

Онлайн сега:
:: pinkmousy
:: Icy
:: Markoni55
:: Elling

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Февруари 2024 »»

П В С Ч П С Н
      1234
567891011
12131415161718
19202122232425
26272829     

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
ХуЛите :: Виж тема - Госпожица Дора
.: Търсене :: Списък на потребителите :: Групи :: Профил :: Влез и виж бележките си :: Вход :.

 
Започни нова темаТази тема е заключена: не може да се отговаря или редактира.
Виж предишна тема Влез и виж бележките си Виж следваща тема
Автор Съобщение
Mia2442
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Sep 18, 2009
Мнения: 604
Място: София

МнениеВъведено на: 09 Юли 2023 08:03:05 » Отговори с цитат върни се горе

- „ Духът съм аз, що вечно отрицава! И с право! Всичко, в тоя свят родено, без друго е за гибел отредено” - започна да рецитира поетът Хенри – нещо, което правеше винаги, когато скучаеше.

Всъщност, на самолета едва ли имаше много фенове на Гьоте – помисли си Хенри – я да се върне към добрия стар Шекспир:

-,,Фу, угасвай,
свещице кратка! Тоз живот е само
една нещастна движеща се сянка,
актьор бездарен, който се явява,
измъчва и изпъчва своя час
на сцената и след това изчезва.
История, разказана от луд,
със много шум и бяс, в която няма
ни капка смисъл…“

В този момент в салона нахлу втория пилот и се обърна ядосано към Хенри:

- Ти ли рецитираш тази депресарска поезия? Спри веднага и дай нещо позитивно – първият пилот е фрустриран, че единият двигател нещо отказва – само твоя „Макбет” ни трябва!

- Добре, съгласи се Хенри - почвам с позитивизма:

-Доволен съм с малко и с малко богат,

и грижи смутят ли покоя ми, брат,

със чашка и с песен — за първи ли път? —

ги пращам, по дявола нека вървят!



Понякога стискам от мъка пестник,

но бой е живота, а ти си войник!

Безгрижният нрав е богатство за мен:

пред никой не скланям глава унизен.

В това време Старчето-гном запя с треперлив глас:

„На крак, о парии презрени,
на крак, о роби на труда!
Потиснати и унизени,
ставайте срещу врага!
Нек' без милост, без пощада
да сринем старий, гнилий строй!
Светът на нази днес се нада,
напред в решителния бой!

- Откъде го изкопахте пък този! – възмути се вторият пилот, но в този момент самолетът започна стремително да пада над джунглата на Борнео и той се втурна да помага на Страхомир.

- Пейте си сега к'вото искате! – само изкрещя преди самолетът съвсем да се сниши и да се запремята.


_ _ _ _ _ _ _ _ _
Редактирано от: Mia2442 на 10 Юли 2023 13:32:56 - общо 1 път.
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
Icy
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Mar 04, 2022
Мнения: 52

МнениеВъведено на: 09 Юли 2023 12:41:36 » Отговори с цитат върни се горе

`Какво пък, може тукашните канибали да са вегетарианци.`, мислеше си госпожица Дора докато самолетът губеше височина.
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка
anonimapokrifoff
Модератор
Модератор


Записан(а): Nov 30, 2007
Мнения: 1068

МнениеВъведено на: 09 Юли 2023 16:50:20 » Отговори с цитат върни се горе

Самолетът кършеше върхарите на грамадните дървета и падаше като на забавен каданс, накрая се приземи като по чудо. Пътниците бяха застинали в креслата си и не смееха да отворят очите си, защото не знаеха дали са живи, или вече са се преселили в по-добрия свят.
Разнесе се басов мъжки глас – Архангелски, коленичил и изпаднал в религиозен екстаз, редеше приглушено:
- Отче наш, Иже еси на небесех!
Да святится имя Твое, да приидет Царствие Твое,
да будет воля Твоя, яко на небеси и на земли.
Хлеб наш насущный даждь нам днесь;
и остави нам долги наша, якоже и мы оставляем должником нашим;
и не введи нас во искушение, но избави нас от лукаваго.
Яко Твое есть Царство и сила, и слава, Отца, и Сына, и Святаго Духа, ныне и присно, и вовеки веков. Аминь. – Архангелски се изправи, след което се поклони три пъти доземи, като се кръстеше.
- Къде сме?! – изпискаха хорово окопитените вече пътници.
Тишината, която настана, бе по-страшна дори от неизвестността пред тях. Времето беше обсебено от нея и тя като че ли никога нямаше да разтвори хищните си лапи и да го пусне да продължи. Неподвижните и онемели пътници се предадоха на неизбежността.
- Намираме се на кънда в дивия, тъпаци! – внезапно изрева първият пилот. – На Борнео, или Калимантан, както ви е удобно, смахнати копелета! В джунглатааа!!! Ако не бяха номерцата ви, отдавна да сме в Лондон, люлката на цивилизована Европа, ама не! Я сега да ви видя какъв ще го дирите на фичка си майчина, шибаняци!
Салонът изригна, всички бяха наскачали и размахали показалци към Едуард: „Заради тебе сме тука, мръсно милиардерско копеле!“; „Майната ти! Тук ли трябва да умрем, капиталист такъв?“; „Защо ми прецака сюжета бе, момче! Ай ти оправяй батака вместо мен!“; „Като поданик на Негово Величество Крал Чарлз ׀׀׀ категорично заявявам, че това изобщо не е джентълменско!“; „Ами стихосбирката миии!!!“ и прочее.
- Тишинааа!!! – изкрещя фалцетно трансджендърът стюардеса. – И спокойствие! При така създалата се ситуация всеки пътник ще получи по чаша „Джак Даниелс“, черен етикет, и всичко ще бъде за сметка на Едуард. – После допълни, сложил ръка на чатала си: - С изключение на малкия и жесток мой осакатител – за него портокалов сок с минала трайност и шамар зад врата!
Пътниците грабнаха поднесените чаши и излязоха от самолета. Намираха се на полянка, заобиколена от вековни дървета. Бясно цъфтяха неземно красиви орхидеи, чуваха се птичи крясъци и животински рев.
- Внимавайте, хора! – предупреди вторият пилот. – Да не ви подлъгва красотата, тук бъка от неща, които могат да ви наранят. Не пипайте нищо, има месоядни растения - като стой, та гледай ще ви изпохапят ръцете, а опушените леопарди само ги споменавам мимоходом, без да се спирам и на носорозите и на борнейските слонове, които газят яката, нито пък на многообразието от отровни змии. Допивайте уискито, загасете внимателно фасовете, че само пожар ни трябва на главите, и се връщайте да видим каква ще я къдрим. През това време ще се опитам да изкарам капитана от кататонния му ступор.
Пътниците заеха местата си след няколко минути и зачакаха напрегнато. По някое време вратата на пилотската кабина се отвори и се появи капитанът Страхомир: ръцете му трепереха, под очите си имаше тъмни кръгове и местеше налудничав поглед от човек на човек.
- Ами те така – каза примирено той, – втасахме я. А имам три малки деца, четвъртото е напът… - Изхлипа задавено и продължи: - Налага се група смелчаци да тръгнат и да търсят помощ, на борда вече няма храна, само малко вода. Аз съм капитан, капитанът винаги остава на потъващия кораб, в случая повредения самолет, така че тръгват вторият пилот, Архангелски, Брат и госпожица Дора, която, надявам се, ще внесе жизненонеобходимата доза разум в това рисковано начинание и…
- Ааа, не така, капитане! – намеси се вторият пилот. – Аз ще остана тук, вие тръгвате – при вашия опит и вашата смелост, все качества, които аз не притежавам в такава степен, вие трябва да сте с тях и да ги наставлявате!
Страхомир се опита да преглътне притеснено, но гърлото му беше прекалено сухо, погледна всички обречено и поведе групата. Пътниците останаха по местата си, обаче изведнъж самолетът се разтресе от колективно оглушително куркане на празни черва, което отекна надалеч в джунглата. И докато всеки от тях се опитваше с върховна воля да потисне зверския глад, от един от илюминаторите се разнесе силно почукване. Пасажерите наскачаха и тези, които бяха най-близко до него, ясно видяха орангутанка с мъниче, което бозаеше. Маймуната им посочи голяма купчина непознати плодове, после взе един от тях, обели със зъби кората му и започна да яде, а по брадичката и гърдите ѝ се стичаше сок. Тя доизяде плода, посочи пак купчината и изчезна между дърветата. Само след секунди не остана нищо от плодовете.
Нашите герои напредваха мъчително през джунглата и вече бяха изминали десетина километра, когато ги наобиколиха чернокожи диваци с аборигенски вид, въоръжени с лъкове и стрели и само с препаска на слабините. Подкараха ги като добитък, след час-два вървене стигнаха до някакво село и ги вкараха в най-голямата колиба от преплетени клони, измазани с кал. В средата на помещението гореше огън, а мъж около 50-те с много по-светла кожа от на диваците и с лек намек за азиатски произход ги прониза със светлозелените си очи.
- Кои сте вие? – попита на перфектен английски, а те, зарадвани, набързо му разказаха патилата си.
- Християни значи, а?
- Да, да, да! – извикаха те.
- Е, тогава моето племе ще празнува с вас тази вечер.
- Ние сме почетните гости!!! – възкликнаха възхитено смелчаците.
- Не, вие сте менюто, драги мои. С изключение на нея – поне засега тя не е за ядене, а за други работи. Трябва ни свежа кръв – толкова много дъщери имам вече, че чак не ги помня и се боя, че някой ден ще посегна на някоя от тях, а аз съм много морален човек и не одобрявам инцеста.
- Обаче си канибал!!! – изреваха нашите герои.
- Да, но с особен вкус и твърди принципи – никога не ям следовниците на Аллах, нито пък на други религии, а само християни. Вие сте като кокошки на бунище – ядете какви ли не боклуци, а месото ви е толкова вкусно! Странно, нали?
- Няма да ни ядеш! – изрева Брат и извади пистолета си. – Пичку ти матерну!
- Луд ли си, май френд? Аз съм вождът, моите хора жив ще те изръфат. Я споко и ще ви опечем хуманно! Преди да ви набучат на шишовете, кажете ми все пак откъде сте.
- От България! – извика отчаяно госпожица Дора.
- Whaaat??? Bulgaria??? Родината на групата „Лолуги“???
- Ъъъ… да – отрони неразбиращо госпожица Дора.
- Аллах, какъв грях щях да сторя! Аллах, Аллах!
- Ъъъ… да – потвърдиха всички хорово.
- Чуйте сега, гайс, моята история. Аз съм плод на любовта между малайзийка с баща от местното племе пенан и англичанин с майка индийка. Лекар съм и живеех в малайзийската част, но властите решиха да развият дърводобива в центъра на острова, макар да е на индонезийците. Както се сещате, съвсем незаконна, но много доходоносна работа, а мен ме пратиха с 25-има дървосекачи като техен лекар, имах и огромен запас от лекарства. Ей това племе, за чието съществуване никой в цивилизацията не подозира и на което сега съм вожд, ни залови на третия ден. Черепите на дървосекачите висят над главите ни, можете да ги видите, а мен ме оставиха жив, защото спасих живота на много от тях с лекарствата, които носех. Най-вероятно се разболяха от месото на дървосекачите, аз неслучайно винаги казвам, че трябва да се консумира само християнско. И сега племето е убедено, че държа в ръцете си и живота, и смъртта, дано не свършат лекарствата. Но да се върна на темата. Аз, гайс, съм внук на Сандокан – Тигъра на Малайзия, и Перлата на Лабуан Мариан Бийон. Преди животът да ме запрати тук, срещнах един българин, който ми подари една касета, на която е записана песента „Сандокан, мале, с двата ножа“ на „Лолуги“:
Муликано, сандъци. Муликано, сандъци.
Сандокан, мале, с двата ножа!
Сандокан, мале, с двата ножа!
Муликано, сандъци. Муликано, сандъци.
Жан-Клод, мале, Сари Кона.
Жан-Клод, мале, Сари Кона.
Жан-Клод, мале, Сари Кона.
Жан-Клод, мале, Сари Кона.
Скивай бе, братче, Сандокан идва!
Скивай бе, братче, Жан-Клод Патрона!
Скивай бе, братче, Сандокан идва!
Скивай бе, братче, Жан-Клод Патрона!
Велик текст, май френдс, велика музика и велико изпълнение! Няма по-вълнуваща песен за моя праотец от тази! Не, не мога да допусна сънародниците на тези великолепни изпълнители да бъдат изядени, в никакъв случай! Тази вечер сте ми гости, а утре сутринта мои хора ще ви придружат, но не до самолета, защото толкова много месо може да ги изкуши. Подарявам ви един индиец, цар на двигателите, да види какъв е проблемът. Вие тази вечер ме направихте щастлив и щедър, помилвам и него!
На сутринта десетина диваци, натоварени с печени дългоноси маймуни и вода, ги оставиха на мястото, на което ги бяха заловили. Когато се отдалечиха, индиецът падна на колене и се опита да целуне ръцете на спасителите си. След около три часа откриха самолета, а повредата се оказа незначителна – в един от двигателите беше влязла летяща лисица, гигантски плодояден прилеп, но след като всички изслушаха разказа за патилата на четиримата герои и клетия индиец, вкупом се съгласиха, че летящата лисица съвсем не е най-ужасното чудовище на Борнео, или Калимантан, както ви харесва.


_ _ _ _ _ _ _ _ _
Редактирано от: anonimapokrifoff на 10 Юли 2023 07:39:14 - общо 1 път.
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка
anonimapokrifoff
Модератор
Модератор


Записан(а): Nov 30, 2007
Мнения: 1068

МнениеВъведено на: 09 Юли 2023 23:36:37 » Отговори с цитат върни се горе

Уважаеми съавтори, внимавайте накъде го зафирчвате тоя самолет, че ей сега ще видим кон боб яде ли, докато го изкараме от тая джунгла. Имам идея, подсказана от мъжа ми, но ми трябват ден-два, защото първо се налага да изчета ферманите, които ми е пратил. Sad Мисля, че е добре да обърнем внимание на героите, съвсем ги забравихме покрай тоя екшън.
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка
Mia2442
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Sep 18, 2009
Мнения: 604
Място: София

МнениеВъведено на: 10 Юли 2023 10:30:46 » Отговори с цитат върни се горе

След всички премеждия самолетът можеше да излети, може би, /ако намереха писта/но сега друга причина отложи полета – яденето на немити и неизвестни плодове плюс печено месо от дългоноса маймуна предизвикаха такива стомашно-чревни проблеми, че тоалетните на борда не стигаха и всички клечаха в храстите, включително двамата пилоти. На борда не разполагаха с толкова „Имодиум”.

Единствено вегетарианката госпожица Дора беше в по-добра форма и точно с нея отиде да говори Едуард.

Милионерският син се чувстваше отговорен донякъде, тъй като по негова работа отидоха до Борнео. Или по-точно по сделка на баща му. Старият скъперник, освен диамантени мини, имаше и богата колекция от диаманти. Но му липсваше един – „Регент”.
Този диамант е бил открит в Индия преди 500 години, сменил много собственици , включително е украсявал е ефеса на шпагата на Наполеон. През 1799 г. той заложил брилянта, за да извърши преврат и да стане първия консул на Франция. По-късно, като император, Наполеон откупил брилянта.

След заточаването на Наполеон „Регент“ отново влиза в кралската съкровищница и не излиза оттам до 1940 г. въпреки многобройните икономически кризи, заради които много ценности от хазната на Франция я напуснали или били ту залагани, ту откупувани. През 1940 г. брилянтът „Регент“ бил скрит от нацистите, като бил зазидан в полицата над камина на замъка Шабор.
По -късно „Регент“ се е пазил във френския музей Лувър., но преди няколко години е откраднат и слуховете свързваха неговото местонахождение с острова.

Едуард се надяваше да направи бартер – Регента срещу френско сирене „Бри”, за което султанът просто умираше. Особено за бри ноар – кралицата на сирената. Това сирене зрееше дълго, Ако се остави да отлежи по-дълго (обикновено от няколко месеца до една година), сиренето ставаше по-силно на вкус, вътрешността му – по-суха и по-тъмна, а кората – по-тъмна и ронлива. Тогава сиренето се нарича бри ноар (от френски – “черно бри”.

Честно казано Едуард не харесваше миризмата му, но Болкиах даваше мило и драго за него. Ето защо баща му щеше да изпрати няколко влакови композиции с Brie de Meaux (бри дьо Мо).
Или по-скоро самолетни, само и само да се добереше до Регента. Едуард даже носеше мостри от безценното Бри в шифровано куфарче в багажното – дано само не се размирише.

Едуард реши да поговори с госпожица Дора, която вече му беше рода – полусестра, ако можеше да се вярва на мис Марпъл.

- Можеш ли да караш самолет? – започна директно той.

Отговорът на госпожица Дора беше заглушен от мощен рев на носорог. Право към тях се носеше великолепен 4тонен разярен екземпляр. Пред него тичаше, или по-скоро летеше хлапето.

Верният рицар на госпожица Дора, Брат, веднага извади пистолета.

- Спри! Носорозите са защитен вид! – извика Дора.

- Този не ми изглежда беззащитен!

Госпожица Дора дръпна него и Едуард зад една скала :

- Някога са ги изтребвали заради роговете им – стрити на прах се пиели и увеличавали мъжката потентност.

- Аз нямам нужда от увеличаване ! - погледна я предизвикателно Брат.

- Гарантираш ли? - разсмя се госпожица Дора и отиде при хлапето :

- Защо те гонеше носорога – да не си го раздразнил?

- Аз само го целех с фунийки! – отговори невинно Марко.

- В никакъв случай – кожата му е много ранима. И въобще –стой далеч от реката –има и крокодили! – госпожица Дора се врътна и тръгна към борда на самолета, който беше като лазарет.

Нямаме активен въглен, но ако напалим огън и им дам стрити въглени, дали няма да помогнат – замисли се госпожица Дора, докато го играеше милосърдна сестра.
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
anonimapokrifoff
Модератор
Модератор


Записан(а): Nov 30, 2007
Мнения: 1068

МнениеВъведено на: 11 Юли 2023 13:14:42 » Отговори с цитат върни се горе

И докато много от пътниците, както и двамата пилоти, стенеха изтерзано сред дърветата и храстите около поляната, останалите се втрещиха от внезапната поява на въоръжен старец, облечен в дрипава военна униформа.
- Hände hoch! Ihr seid meine Gefangenen! Ihr seid Feinde! – изкрещя той на немски с почти неразбираемо произношение.
Всички вдигнаха ръце, дори и завръщащите се от храстите.
- Sind Sie Engländer oder Amerikaner? – продължи въоръженият.
Първа се окопити госпожица Дора и внезапно припомнила си немския, който беше учила не особено старателно в основното училище, извика:
- Не! Повечето сме българи! Не сме врагове!
- Българи? България е приятел, наш съюзник. Предайте ми само враговете на Япония и императора, останалите сте свободни.
- Кой си ти? – намеси се на перфектен немски дошлият на себе си Едуард. – Говори, аз ще превеждам.
- Аз съм младши лейтенант Макото Кацу от армията на Негово Императорско Величество Хирохито! Верен воин на Япония и императора и произхождам от съсловието на самураите. Кажете ми как се развива войната!
- Ние побеждаваме – искам да кажа украинците.
- Украинците? Кои са те?
- Как кои? Воюват срещу руснаците.
- А, това е много добре. СССР е наш враг!
Пътниците се спогледаха недоумяващо. Едва сега Архангелски се вгледа в оръжието, което старецът все още не беше свалил – винтовка „Арисака Тип 99“.
- Човече, ти за коя война говориш? – попита той, а Едуард преведе.
- Как за коя? Тази, която започна на 1 септември 1939-а. Фюрерът Адолф Хитлер и ние, неговите съюзници, воюваме срещу руснаците, американците и англичаните.
- Ама тая война свърши през 1945-а, сега има друга!
- Свърши?! Победихме, нали?
- Не – каза Архангелски. – Ние победихме!
Едуард досетливо не преведе думите на руснака и попита японеца:
- Ти откога си тук и как попадна в тая пустош?
- През 1943-та аз и още 21 воини бяхме оставени тук от подводница. Има залив, който стига до една от пещерите на най-големия пещерен лабиринт в света. Задачата ни беше да построим тайно летище в джунглата, бяха ни доставени машини и гориво, както и метални сандъци, които да охраняваме.
„Нима изчезналото злато на Япония е под носовете ни?! Господи!“ – възкликна наум Едуард и каза:
- Това е било много отдавна, човече, сега е 2023-та. Япония, Великобритания, САЩ и цяла Европа са приятели, враг ни е само Русия.
Японецът остави винтовката на земята, седна и се замисли. Лицето му беше каменно. След няколко минути каза:
- Разбирам. Сега враговете ни са наши приятели, техни бивши приятели са им врагове, а аз… аз съм на 97. Не знаех, че е минало толкова много време. Всички други са мъртви. Ние построихме летището, но никой не се върна за нас. Повечето от воините бяха изядени от канибалите, останалите умряха от старост, погребах ги с почести. Само аз съм и до последния си дъх ще пазя това, което ми е поверено, и ще служа на Негово Величество Хирохито.
- Вече е Нарухито – прекъсна го Едуард.
- Да, естествено е да е друг, следователно служа на Нарухито. Но как да ви вярвам, че не сте врагове? Как ще ми докажете, че обичате Япония? – попита Макату Кацу и отново насочи дулото на винтовката към пленниците си.
Госпожица Дора откри Марко сред тълпата и тихо го повика. Хлапето застана до нея. „Ката канку дай?“ – прошепна тя и то кимна с глава.
Двамата застанаха пред японеца и направиха поклон шин, след това заиграха в съвършен синхрон – движенията им бяха плавни и изящни и приключиха със сенсей ни рей. Всички мълчаха. Японецът избърса с ръка потеклата сълза и каза:
- Благодаря ви за честта! Беше толкова красиво – като медитация в тиха каменна градина, като съзерцание на цъфналите вишни… - Гласът му се изгуби за миг, после той продължи: - Трябва да помисля. Ще се върна след 2 часа. Няколко дни не бях в този периметър и щом дойдох да го нагледам, видях, че сте смогнали за нула време да осерете джунглата. Не се опитвайте да бягате – наоколо има мини и е цяло чудо, че не сте се натъкнали на тях. Дори и да успеете да се отдалечите, канибалите няма да ви простят. Не се опитвайте да излетите, невъзможно е, само ще потрошите и самолета, и себе си.
След 2 часа японецът се върна, облечен в дрехи на самурай и със самурайски меч.
- Каня двамата каратисти, преводача и младежа камикадзе, опасан с експлозиви. Мой гост ще бъде и пилотът, така съвършено приземил този самолет от непознат за мен вид. Аз съм пилот камикадзе на „Мицубиши А6М“, известен сред пилотите като „Зеро“, и много добре знам какво висше майсторство е необходимо, за да кацнеш на неподдържано летище, и то в джунглата. Искам да се поклоня на този летец. За него и останалите, които изброих, ще изпълня чаною, чаената церемония. За съжаление, няма да е официалната чайджи поради липса на необходимите продукти – разполагам само с консерви, пък и на нея човек трябва да се вглъби и да осъзнае красотата на простите неща, а никой от нас не може да бъде спокоен точно в този момент. Ще бъде просто чакайсеки – неофициално събиране, макар че ще говорим по важни въпроси.
Макото Кацу покани гостите си в неголяма пещера, намираща се наблизо. Докато той приготвяше гъстия чай матча, си мислеше с какво съвършенство любимата му Йоко, по-красива и от гейша, изпълняваше церемонията – сякаш беше вчера, когато очаровано наблюдаваше изящните и премерени движения на ръцете ѝ, блясъка на косата ѝ и гънките на прекрасното ѝ кимоно… Дали беше жива Йоко, как ли бе преминал животът ѝ? Гостите отпиваха в мълчание от изящните порцеланови чаши, несъмнено с много висока антикварна стойност, само пред Марко имаше безалкохолна напитка, запазила все още свежестта си.
- Реших – каза японецът. – Ще ви помогна. Имам няколко машини в изправност и достатъчно гориво, с тях можете да възстановите пистата, ще ви кажа как. Аз не я поддържам от много години, защото вече съм сам и дългът ми е преди всичко да пазя това, което ми е поверено.
- Благодарим ти! – заговори Едуард от името на всички. – Ти ще дойдеш с нас, ще напуснеш тая пустош и ще бъдеш свободен.
- Не! – отвърна Макото. – Ще съм свободен едва когато моят император ме освободи от дълга ми. Аз съм самурай, не съм предател и името ми означава Честен Победител. Кажете на сънародниците ми за мен, това е единственото, което искам от вас. След като излетите, ще броя 60 дни и нощи – ако дотогава никой не дойде за мен, ще означава, че вече не съм нужен нито на моя император, нито на Япония. На 61-вия ден, ако все още съм тук, по залез-слънце ще си направя харакири и ще умра като воин.
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка
Icy
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Mar 04, 2022
Мнения: 52

МнениеВъведено на: 12 Юли 2023 00:57:27 » Отговори с цитат върни се горе

Тряяяяс.
Ръкопляскания.
Завеса.
Публиката продължи да ръкопляска, но един глас започна да си пробива път до съзнанието й.
- Госпожице, Госпожице!
Леко побутване по рамото.
- Госпожооо!
Второто побутване беше по-силно.
Госпожица Дора отвори очи и понечи да се изправи, но коланът на седалката пресече порива й. До нея стоеше изправен човек. Лицето му й беше познато. Този май съм го виждала някъде, помисли си госпожица Дора, но не се сещам къде. Може би е сервитьорът от онова заведение на `Ломско`?
- … емнайсет градуса и слаб дъжд - до слуха й долетяха и думите на капитана на полета.
'Добре дошли в Лондон!`, помисли си госпожица Дора. Пак дъжд. Кап, кап, кап. Няколко капки паднаха върху смачканата й от седалката прическа.
`Тези англичани вдигат времето на нов левъл. Дори и в самолета вече пускат дъжд.`
- Марко, дай ми веднага водния пистолет! - прозвуча властен женски глас.
Госпожица Дора подскочи. И този път опитът й да се изправи се оказа неуспешен. Човекът до нея вече започваше да губи търпение.
Марко! Воден пистолет! Това й звучеше толкова познато. А току-що бяха кацнали в Лондон. Нима всичко, дори и целувките с Брад, беше сън? Госпожица Дора най-сетне разкопча припряно колана на седалката, изправи се и се обърна назад.
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка
Mia2442
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Sep 18, 2009
Мнения: 604
Място: София

МнениеВъведено на: 12 Юли 2023 11:21:25 » Отговори с цитат върни се горе

Готовооо! – Старчето – гном приключи писанията си и сложи точка.

-„Конец, на житие ново аз турих венец“ – разсмя се доволно Прокопи Арсениев и надигна бутилката с водка. Старчето беше намерило скритите резерви на Арахангелски и си услужваше тайно с тях.

- Всичките ми герои са на сигурно място в Лондон – издателят ще бъде доволен!

Но после една мисъл като светкавица проряза опиянените неврони на Прокопи:

- Боже, ами аз забравих да сложа секс сцена в романа. А и първолаците знаят, че „сексът продава“! Но пък и какво беше това секс – трябва да попитам младите!

А после Прокопи преброи думите в новия си роман:

-Ужасен ужасон – написал съм към 10 000 думи. Издателят каза, че иска поне 40000 – иначе ще ме обеси на червата ми!

- Дали ще мога да опиша една секс сцена с 30 000 думи?- замисли се дълбоко старчето и сам си отговори:

- Едва ли – без уиски –толкова. Аз да не съм руски писател, че да карам на водка!

В това време госпожица Дора беше събрала всички пътници:

- Момчета и момичета, -/ Дора погледна въпросително стюардесата/. Намираме се в капан – тези тропически гори гъмжат от опасности.
Трябва да забравим личните си планове и пристрастия и да се обединим, за да оцелеем. Затова предлагам мъжете да се хванете с разчистването на старото летище, а ние с мис Марпъл, съпругата на Едуард Маргарита и стюардесата Ванина ще се погрижим за прехраната. Първо ще видим колко сандвичи и консерви са ни останали, но най-вероятно ще се наложи да ловим риба или отстрелваме дивеч. Разбира се, без носорози и слонове. Марко ще остане при нас – да ни пази! Трябва да попитаме и самурая какви плодове са ядивни. Ако сте съгласни – да започваме.

Мъжете видимо не бяха въодушевени да работят в тази жега, но мърморейки се помъкнаха към старото летище.
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
Mia2442
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Sep 18, 2009
Мнения: 604
Място: София

МнениеВъведено на: 14 Юли 2023 09:15:35 » Отговори с цитат върни се горе

- Брат, ще дойдеш ли с мен да помогнеш – трябват ни клони за огъня. – госпожица Дора беше очарователна.

- За теб идвам и на края на света! – Брат примижа като котарак на слънце.

- Ами то всъщност тук си е края на света – разсмя се Дора.

Двамата навлязоха навътре в джунглата, като се бореха с гъстата растителност. Над главите им прелитаха папагали, насекоми, чуваха се маймунски крясъци. Изведнъж нещо като див фазан пропърха близо до тях. Докато Дора го спре, Брат го беше прострелял и се втурна към птицата, която напомняше пуйка. Но кракът му се заплете в някаква лиана и той се просна по цялата си дължина, прегърнал с две ръце пуйката.

- Брат, стани – това не съм аз! – превиваше се от смях госпожица Дора.

- Да стана, но нещо си прецаках глезена – нещастно каза Брат.

- Дай да видя – ще го обездвижим. – Дора намери няколко клонки, свали банданата си и започна да фиксира глезена, който започваше да се подува.

- Разкажи ми нещо за теб – каза Дора ласкаво, защото знаеше, че мъжете не търпят на болка.

- Какво да ти разкажа, сърце мое – „Млад съм аз, но младост не помня“ – както е казал великия ви поет. Детството ми мина под знака на войната в родината ми – Югославия. Всички ужаси бяха не по телевизора, а на живо. Загубих близки и приятели. Обещах си да стана войник. Но когато пораснах, войната беше свършила. В мен имаше много гняв, болка, желание за отмъщение – записах се в Чуждестранния Легион. За тези години не ми се разказва. Накрая разбрах, че убиването на хора не лекува болките и напуснах. Започнах да се скитам по белия свят като вълк единак и да търся щастието. Имах много любови, срещи и раздели, приключения, но щастие и покой така и не найдох. В едно казино във Вегас срещнах Хенри – той загуби от мен много пари на покер. Нямаше парите, но имаше план. Предложи да отвлечем неговия полубрат Едуард, а с откупа да покрие дълга си. Само в отвличане не бях участвал, стана ми интересно и ето ме тук –насред джунглата, с навехнат глезен, а една красива българка се грижи за мен. Май трябва да съм благодарен на съдбата. – усмихна се тъжно Брат.

На госпожица Дора й се прииска да го целуне, толкова привлекателен и безпомощен беше Брат, но се въздържа – беше си обещала, че третата им целувка ще бъде истинска и романтична, на лодка в морето и с вятър в косите.

- Чакай, плановете ви може да не са съвсем пропаднали, макар че наистина на Хенри му се отдава да рецитира стихове, а не да действа. Но може би твоите и моите интереси ще имат няколко пресечни точки! –загадъчно каза Дора. – Да вървим сега, че другите ни чакат.

Брат се изправи, с едната ръка прегърна госпожица Дора, за да се подпира като ранен партизанин, а с другата носеше пуйката.

- Е, поне обяда подсигурихме – каза Брат, като накуцваше и се облягаше на госпожица Дора повече, отколкото навехнатия глезен предполагаше.
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
Mia2442
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Sep 18, 2009
Мнения: 604
Място: София

МнениеВъведено на: 17 Юли 2023 15:06:12 » Отговори с цитат върни се горе

Докато мъжете разчистваха старото летище, Арахангелский се приближи до Едуард:

- Вие нали сте учен? Какво има според Вас в сандъците?

- Кои сандъци?

- Металните, дето японецът пази още от края на войната.

- Какво да има – злато сигурно.

- А ако има нещо по-ценно от злато? – Арахангелский изгледа хитро Едуард. – Чували ли ли сте за Кехлибарената стая?

- Тя не беше ли в Петербург?

- По-точно в Царское село. Създадена е в Прусия, но е подарена от Фридрих Вилхем Първи на Петър Велики, защото Русия му е трябвала за мощен съюзник. Наричали са я „Осмото чудо на света“ – кехлибарени панели, обковани със злато.
Кехлибарената стая е плячкосана по време на Втората Световна война от нацистите и местонахождението ѝ е изгубено в хаоса в края на войната. Има сведения, че е натоварена в сандъци на нацисти кораб или подводница.
Ами ако в тези сандъци на японеца е точно тя?

- Абе, вие руснаците само конспирации са ви в главите.

- Все пак – помислете – ако разрешим загадка с такава давност – ще бъда горд да върна на Родината си нещо, което й принадлежи.

- Дори да е тя, самураят няма да ни каже, нито да я даде.

- Моля, елате с мен да ми превеждате, трябва да говорим пак със самурая.

- Ще дойда, но ако решиш да се биеш със самурая, аз съм пацифист и се боря за мир.
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
Mia2442
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Sep 18, 2009
Мнения: 604
Място: София

МнениеВъведено на: 18 Юли 2023 09:06:18 » Отговори с цитат върни се горе

- Ахаха – разсмя се старчето-гном – Значи докато ви върви сюжета, цуни-гуни, нито дума не обелвате за стария Прокопи Арсениев, известен и издаван писател, без малко носител на „Букър“. Ама сега като се закучи – аман –заман – спасявай ни, Deus ex Machina! За лаиците ще обясня, че Богът от машината произлиза от древногръцкия и древноримския театър. Обозначава действието, когато бог или повече богове са спускани с помощта на кран (механе) на сцената, за да сложат край на безизходна ситуация. Още Еврипид е ползвал този инструмент – хаха.

Ама какво пък толкова ви се е закучил сюжета – то беше ясно, че самураят няма да даде Кехлибарената стая и ще откаже учтиво, но твърдо. Той счита за свещен дълг да я предаде на своя император Нарухито, пък после той дали ще я връща на Русия – това са дипломатически хитрини. Не е за всеки сюжет лъжица. Разбира се, самураят каза, че ако не се върнат за него до 60 дни, на 61-вия ще си направи харакири ли беше, сепуко ли. Тогава Кехлибарената стая ще е тяхна, но разбира се, нашите герои са високо морални –някои де –хахах- и ще се върнат преди шейсетия ден.

А може пък да я разиграят на покер и Арахангелский да я загуби –ще бъде доволно иронично. И донякъде несправедливо, но кой пък е обещавал справедливост в този живот. Я по-добре да се върнем на госпожица Дора – тя съвсем не се държи като главен герой и почти нищо не знаем за нея, освен, че се целува страхотно. Но това го може всяка средностатистическа героиня –ахаха.

Прокопи се огледа конспиративно и надигна бутилката с водка на Михаил Гаврилович, а после като един доблестен бранител на сюжета се върна към любимия си Шекспир:

Макбет, вестта за твоята победа
зарадва краля, а когато той
узна, че сам на смърт си се изложил
във битката с метежника, у него
хвалебствия и думи на почуда
се сбориха кое да вземе връх
и ето че, преди денят да свърши,
те вижда да посрещаш в грозен бой
норвежките пълчища, без да трепнеш
пред страшните картини на смъртта,
създавани от теб! Като градушка
вестители се сипеха и всеки
изливаше пред него нови хвали
за тебе като доблестен бранител
на неговото кралство!
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
Mia2442
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Sep 18, 2009
Мнения: 604
Място: София

МнениеВъведено на: 20 Юли 2023 11:37:28 » Отговори с цитат върни се горе

Джунглата беше притихнала вечерно – дневните звуци отстъпваха на нощните. Старото летище беше разчистено и ако не им минеше напушен леопард път, утре трябваше да излетят към Бруней.

Всички релаксираха – афганските мигранти бяха налягали край огъня до самолета и тихо си припяваха протяжни песни. Петте „горили“ – наемниците на Брат и Хенри играеха „сладък“ покер и вместо чипове ползваха банани. Играта не беше много честна, тъй като който свършеше чиповете, отиваше да си набере нови. Арахангелский и мис Марпъл си разказваха мръсни вицове като само вицове за краля бяха забранени. Хенри се разхождаше и съчиняваше нова поема, а Марко целеше отдалече един крокодил с фунийки, но крокодилът се правеше, че не го забелязва.

Брат, накуцвайки, отиде и седна до госпожица Дора.

- Как ти е глезена? - попита го тя.

- Бил съм и по-добре – усмихна се Брат. – Разкажи ми нещо за себе си – твой ред е!

- Мой ред е – усмихна се и Дора – Но първо ще ти разкажа една легенда. В нашата Странджа, още от времето на древните траки има гробница на богинята Бастет –знаеш я, тази египетска богиня с глава на котка. Всъщност тя не е богиня, а тракийска принцеса, родена в Странджа.Нейният баща е с тракийски корени, а майка й с юдейски. В този район навремето е властвала тракийската владетелка Калеомастра. Нейна „дясна ръка“ е бил бащата на Бастет. При управлението на Клеомастра се взело решение за преход с цел преселение към Египет – траките, освен изключителни воини, са били и добри търговци – търгували са активно с Египет. По време на похода, някъде в Егейско море, Калеомастра починала. Народът й я погребал и отказал да продължи натам, накъдето е тръгнал, или да се върне обратно, преди да бъде избран нов лидер. За „цар“, водач е бил избран бащата на Бастет – вторият след владетелката.

Така децата му, сред които и Бастет, получили статут на принцове и принцеси. Стигнали до Египет и се заселили по поречието на Нил. Оттам идва схващането, че Бастет е била египетска царица или принцеса.

В Египет фараони са ставали главно мъже, жените са били няколко нива по-надолу, но са можели да бъдат главни жрици на определени религиозни течения.
Бастет е била избрана за върховна жрица точно на такова течение, което почита котките – свещени животни в Египет. Оттам идва заблудата, че тя е била божеството, а всъщност тя е медиаторът, връзката между земното и небесното, главната представляваща. Един ден Бастет почувствала, че краят й наближава. Казала на баща си, че кончината й е близо и го помолила да бъде погребана там, където е родена – в Странджа.

Той дал съгласието си и Бастет се обърнала към хората си: тези, които желаят, могат да останат в новите си поселения в Египет, а останалите да я придружат по обратния път към Странджа.

Поради голямата почит, която имали към личността на Бастет, повечето преселници – около 300 души, тръгнали обратно и пренесли тялото й до Странджа. Минали целия път по суша и вода, но като се завърнали в Странджа започнали боеве с други племена, които междувременно се заселили по тези територии. Хората на Бастет победили и построили гробница на Бастет.

Брат слушаше с интерес, а госпожица Дора продължи:

В края на 70-те години на ХХ век антична карта за гробницата на Бастет, нарисувана върху кожа, попада в ръцете на иманяр, който в продължение на 2-3 години търси описаното място в Странджа. Накрая, обеззверен от напразните усилия, решава да отиде и да сподели всичко, което знае, с властите. Разказва къде е ходил, какви предположения има и какво е търсил, показва документите, но го прогонват с насмешка и го предупреждават, че ако продължи да се рови из планината, ще бъде арестуван.
По-късно за това научава нашата Людмила Живкова .От София са изпратени петима души, които да намерят гробницата. Експедицията напредва с нечувани темпове, макар и при голяма тайнственост. Работниците, участвали в разкопките, са извозвани от вътрешността на страната с автобуси със закрити прозорци, за да не знаят къде отиват.Гробницата не е намерена, а съдбата на картата, наречена „Ребус“ е неясна.
Наскоро нашите служби получиха информация, че Ребусът е продаден от иманяри на чужденец –учен, египтолог. Описанията насочват към Едуард фон Биерхоф.
И това е моята задача всъщност – да разбера в Едуард ли е Ребуса и да направя всичко възможно картата да се върне в България. А ти би могъл да ми помогнеш ? – завърши очаквателно госпожица Дора.

- Само кажи как ! - Брат се усмихна и приведе към Дора за целувка.


Бележка под линия
Мили съавтори, изоставихте ме сама в джунглата! Помагайте да стигнем до Бруней – там имаме сделка да правим –диаманта „Регент“ срещу сирене Бри. Ако не ви се пише – да вдигаме самолета към Лондон!Smile Ама ще е жалко историята да приключи така безславно!Wink
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
Markoni55
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Dec 13, 2003
Мнения: 2952
Място: Варна

МнениеВъведено на: 21 Юли 2023 15:46:50 » Тайнственият слушател Отговори с цитат върни се горе

Докато Дора и Брат се уверяваха в заимни чувства и преданност, в храстите не останах безучастни към разговора. Лек трепет издаваше вълнението на скрилият се в тях субект. Разгорещилите се млади хора не успяха да забележат тихото му оттегляне.
- Става все по-наситено и все по-интересно! - мислеше тайният наблюдател.

_________________
За съдбата на песен мечтая,
като надежда в нечия душа да се вселя...
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Изпрати e-mail на потребителя
pc_indi
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Dec 06, 2005
Мнения: 1071
Място: София

МнениеВъведено на: 22 Юли 2023 02:36:02 » Отговори с цитат върни се горе

Встрани от всички, вглъбени в някакви тихи и кратки разговори, седяха на един камък представителите на т.н. Холивудска мафия. Запокитени на този остров, нямаше и следа от страховитият им и предизвикателен вид. Приличаха на деца, маскирани за училищно коледно парти, което е свършило и чакат родителите си да дойдат и да ги приберат. На фона на всеобщият хаос и ситуацията, в която всички се намираха, госпожица Дора, Брат и Марко се забавляваха като си чертаеха с пръчки в пясъка морски шах и се опитваха да се победят един-друг.
-Я! Корабче!- вдигна глава Марко по някое време и протегна пръчката си към морето.
- Какво?!- госпожица Дора и Брат погледнаха в посоката, която им показваше детето и наистина нещо се клатушкаше в далечината, но...абе, не беше корабче това... Нещо синьо, метално, квадратно, килнато на една страна...
Ей, вижте...Нещо плува насам!- наскачаха и другите. Въпросното "корабче" се оказа голям, тъмносин, метален контейнер, на който с бели букви пишеше "Marselha", което на окситански означаваше :Марсилия.
Мъжете наскачаха във водата и се заеха да измъкнат контейнера на брега.
-Сигурно е изпаднал от някой търговски кораб...- коментираха- Дано има храна в него! .....И огнена вода!!!...
С много усилия измъкнаха контейнера на брега и с още повече усилия разгадаха откъде се отваря- беше заключен с осем катинара, които бяха покрити с прикриващи ги метални кутии в същия цвят... Измъкнаха каквито инструменти имаха и с триста зора отвориха контейнера. За огромна изненада на всички и за ужас на жените, в него лежеше вързан ...мъж! Мъжът беше като вцепенен и всички помислиха, че е мъртъв- беше завързан здраво и , устата му беше залепена здраво. Но в момента, в който железният му затвор беше отворен и слънцето се спусна към лицето му, мъжът се взря с безумен поглед в насъбраният злополучен екипаж.
Съпругата на Едуард изписка и припадна, а Едуард и госпожица Марпъл в един глас възкликнаха изумено:
- Татко?!....
-Отооо?!!....

-"Ликуването е в морето да навлезе

континенталната душа,

отвъд града — отвъд прибоя —

в дълбокото на вечността.



Сред планините като нас отраснал,

дали моряк ще разбере

божественото упоение

на първа миля сред море?" *- рецитираше в унес поетът.
- Ей, ше стана да го пребия тоя... много ме дразни!- изсъска "полицят" от Холивудската мафия
- Защо? Кефи ме...- каза с лека усмивка мацката с татуираната ножиця на крака, което съвсем възпали партньора й, който я стисна за крака и изхриптя в ухото й:
- Я не откачай и не забравяй защо сме тука!!!

От изумление, че съдържанието на контейнера е самият милиардер Ото фон Биерхофен, никой не се сети да му махне лепенката от устата и да го развърже. Освен Марко, който се втурна към него с :
-Кой ми залепи дядото?!
Госпожица Дора на мига се спусна след него и двамата, като че придобили свръхсили, смъкнаха лепенката от устата на възрастния човек, чиито първи думи бяха :
- Марко...Дъще...-което съвсем отвинти ченетата на всички.
Ама какво е станало, как се е озовал в контейнера...Докато се суетят в поредната шега на съдбата, неусетно се беше смрачило и захладняло. Запалиха огън, настаниха го, увит в одеало, напоен и нахранен
Докато тренирал някаква нова техника със стика за голф, отнякъде се появили група маскирани мъже, които нахлузили на главата му някаква торба и го откарали в неизвестна за него посока, а когато пристигнали и вече свалили торбата от главата му, видял, че се намира в някакво помещение, прилично на стая за разпити. Искали да им предаде картата „ Ребус“ на Бастет, за която незнайно как разбрали, че е у него.
--Толкова опити за похищения, толкова алчност и апетит към парите и богатството ми...Хората са неимоверно алчни за чуждите пари и настървено уверени, че ги заслужават повече от теб и по-добре от теб знаят какво да правят с тях. А не знаят, че всички пари носят два самара- единият е пълен с благодат, другият с проклятие и е изкуство свише да не отвориш втория, и да не пуснеш на вятъра първия.. Да, картата е у мен и имам точена и ясна идея какво да направя с нея, и сс сигурност не е да я дам на някой алчен невеж човечец, който е воден единствено от личните си интереси и полза....
И понеже всички бяха странно и дълбоко умълчани, а не на последно място и уморени, като по обща команда решиха да оставят всичко на мъдрото утро и да поспят... не след дълго всички спяха. И само луната видя как в тила на Ото фон Биерхофен изгря още една- тиха, червена луна. А недалеч, в храстите, едно бедро с татуирана ножица, разрязваща дантела, беше обвило кръста на поета, който с равни, задъхани тактове шептеше:
.........
И в мойто мрачно заточение
течаха скучно час след час,
без божество, без вдъхновение,
без сълзи, без живот, без страст.

Душата трепна от вълнение
и ти при мен пак долетя,
като бленувано видение,
като пречиста красота.

Сърцето бие в упоение
и, възроден, усещам аз
и божество, и вдъхновение,
и сълзи, и живот, и страст. **


Бележки под линия
* Емили Дикинсън
** А. С. Пушкин
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Изпрати e-mail на потребителя Посети сайта на потребителя
Marta
ХуЛитер
ХуЛитер


Записан(а): Feb 23, 2004
Мнения: 1565
Място: България

МнениеВъведено на: 22 Юли 2023 07:37:21 » Ехааа! успях да дочета този трилър-екшън-романтик-боевик-мис Отговори с цитат върни се горе

стик-приключенски стилен-силен-вилен роман, и понеже ми е по името, се чувствам въвлечена някак...подлъгана

Мен ме подлъгва красотата! Very Happy Shocked Embarassed Laughing Голямо забавление! Поздравления за всички, които са се забъркали здраво, и с чувство към доброто вечно изкуство! Не става без да вдишваш отвреме-навреме опиумен мак Cool Може и нарисуван! Laughing

https://www.youtube.com/watch?v=6zPPTYFJPaQ
Виж профила на потребителя Изпрати лична бележка Посети сайта на потребителя
Покажи мненията преди:      
Започни нова темаТази тема е заключена: не може да се отговаря или редактира.
Виж предишна тема Влез и виж бележките си Виж следваща тема
Не можеш да пускаш нови теми
Не можеш да отговаряш във форума
Не можеш да редактираш мненията си
Не можеш да триеш свои мнения
Не можеш да гласуваш във форума



Powered by phpBB version 2.0.21 © 2001, 2006 phpBB Group
Theme template LFS NewBoxBlue v.1.0.2 designed by LeoSoft © 2016 www.leofreesoft.com