Пуста лакумия!

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 792

Щом "ни знай како да прай",
що хвалби му дърпаш още?
Мъж на място лий, признай,
чужди въшки той не пощи.

Влиза във лехата сам,
засушеното полива.
Мъж такъв не ще продам
за една каруца сливи.

А пък ти иди при поп,
да те причести отеца.
Тъй напрай да не е роб
на греховни мисли Веца.

Знаеш я, сред село дет
любила се с агронома
зад прокъсания плет,
да не си остане мОма.

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 590

Плюй си в пазвата, момичеее!
Ич от мъж да немаш страх!
Даже много да обичаш
мъж си – и това е грях,
ако гръб пред него свиваш,
и в гнева му си мълчиш –
ти направо го убиваш –
и пред Бог не го щадиш.
Не ти – той събира грях и
вместо тук да си плати,
няма да попадне в Рая,
а зад Адските врати!
Ще изплаща греховете
че не Е бил благ съпруг.
Тъй кажи му. Нека с цвете
те дари. Не някой друг...!
Щото щом жената търси
обич вън и си мечтае...–
значи мъж и е навъсен
толкова, че се не трае!
ТрОпни с чехъла, стегни си
моминия си чеиз
и през портата – тръгни си...
Ще те гони той със „плийз...“
Smile

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 792

Люх бре! Силата словесна,
чак отнесе сто кила!
Сякаш с ръкавица плесна:
На двубой, Живот, ела!
Никогаш не съм успяла
да изглеждам тъй сербез!
Възхищавам се, разбрала
как е редно аз от днес
да упорствам и надвивам
някакъв си мъж деспот.
Как сърмите му да свивам
и да правя на компот,
туй, което му сервирам,
без да трепне и око!
Сал едничко не разбирам:
В случй че любов (Ако!)
двама с него ни люлее,
как ще гледам този мъж?
Глупава съм и не смея
да постъпя ни веднъж
аз по твоите тертипи.
Тъй марцина мре чиляк.
Най-мий хубо, кат му сипя
вкусна гозба със спанак
и с усмивка аз му вържа
лигавниче на цветя.
Щом го превъзпиташ бърже,
няма нужда след това
с чехъл да му тропкаш, сестро.
Превантивен бой е ял.
Ставаш диригент-маестро
в първи ден със теб живял.

Съ види, сестро, то мий ясну,
ду край гурчилката съдбовна ши изпия.
Дъл ший на ляву, ил на дясну,
с всяку мръдване - затъвам аз ду шия.

Гу срешнах Киру - чак дъ ни пувярваш!
И си съ чудих на ума,
/тъз мисъл кък ни ми съ мярна/,
кък ши я, кът риши да утвори уста?

То убав, айди шсъ прижаля,
ама пуне да си мълчи,
тъй някуй ни мужа ли
да му кажи - виж гу ти!

Гувори ми, съде намига
и съ хили - същу кът пача.
Си викам - я Иванке, стига
си съ привземала, ам начаса

си гу избивай Киру ут акъла,
взими съ у ръце - ни съ мутай,
зер ши съ мятъш иначи у пъкала!
И ко напрайх? - а де, пузнай!

Гу сиктирдосах, ама здраву
и врява вдигнах - гюрултия.
Да знай, чи с мени няма лабаву,
дън мисли, чи съм някуй гювиндия!

Съ стресна тоз, учи ублещи,
чи чак започна дъ заеква.
Пък ази - прудължавам дъ ги плещя
и хич ни смятах да съ умилявъм.

Чи гледъм - сиирджии съ събраха,
пък Киру, кът мушкату припикану,
на мумента крушите си ги убра -
дъ бях съ сетила по-рану!

Пък ми улекна на душата,
кът запристъпях бодру и напету.
А чи му съ изплюх кък тряба у сурата,
видя и стрина Веса, нищу чи приз плета.

Какоту ще да става,
ут тук - нататък, мени ми улекна.
Ам нъл душата мий курава,
сълза в укоту ми ни текна
/ за Киру де!/

И ни депресия, ни рев, ни нищу.
Ай тъй мий ведру, припувдигнату,
към моичкия си пуглеждъм скришну,
дет ми съ сърди, сал ни мога свикна.

ХуЛитер Записан(а): Sep 02, 2007 Мнения: 792

То стореното – станало е вече!
Недей се кахъри за прежни случки!
Но винаги едно наум, човече
си имай, щом в леха засаждаш лучец.

Брадатото отдолу да остане.
Хем пуска корен, хем се крий в земята.
И никому не прави после рана.
Спокойно ще ти бъде на душата

когато знаеш – котарак не лочи
покрито мляко – ти разбирай чувства.
Такова бе и първото урочи
пред внучката. На всичко аз я уча!🥰

Тя, рабутата, съ разплети...
Нущес гу чух кък трупули,
на двора слези - мъ не къмту увцети,
ам към мазата някъде съ скри.

Унесух съ у дрямка - нещу тупна,
кумай сърцето ми пудскочи,
чи къкту спях, тъй бързу хукнах
накъмкъдету интуицията мъ насочи.

Ду вратника съ спънах, ачи съ търкулнах -
ни съ ударих, някък беше мекичко,
чи първу му съ мярнаха цървулите,
пък после чувам гу похърква лекичко...

Съ урентирвам в тъмнината -
моичикият баш съ пунапил
и съ курдисъл в цял ръст у лехата -
ни съ ядосъх, ам ми стана милу.

Чи гу задърпах къмту къщи,
тижи, ам мен мий лекуууу.
Той уж съ дърпа и съ мръщи,
ама усещам мъ завардва пунапреку...

В пудробнуст няма да навлазям,
какоту беши - там да си устани!
Ку все засмяна одя - ни ми забилязвайти,
ил чи накриву мий фустаня!

С този опитмистичен и щастлив финал, затварям моята селска сага.
Благодаря за предизвикателството и включванията! За мен беше удоволствие! Успех на следващия етап!
Маркони

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите