Гуцал уан тач

Най-накрая се наканихме и тръгнахме за село Гуцал. Отдавна ми се моташе пред очите табелата на отбивката от пътя за Радуил, а името му човъркаше фантазията ми с визуализации от епохата на Виолетовия змей. Впрочем, повод и причина бяха да видим едни другарчета, които имали много хубаво място на баир в селото и се криели от новата чума на караваната си там.
Тия двамата са уникални образи, израснали сме заедно. Тя - ярка и засмяна Афродита със сладострастна склонност към системно преяждане, той - набит, мургав мачо, зодия Ерос, заразителен апологет на системното безделие и целебния секс.
Преди години купиха мястото в Гуцал, за да заловят в гениален бизнес капан поне малка част от емпатично мигриращия британски пролетариат, понесен на изток от духа на постмодерната колонизация. Работата обаче спря до идейния проект за вилно селище, в което саламурените англичани, както на други места из нашите земи, трябваше да израснат до бардове на българщината. Последните така и не се появиха - препънаха се някъде между предизвиканото безпаричие, лингвистичния шок и ужаса от пернишките кукери. Нейсе!
Стоически не, но първо с псувни, сетне с чаровна самоирония, Криса и Вальо осъзнаха очевидното и примирено замъкнаха в Гуцал дъртата си каравана, която дълги години амортизираха в сгъстената безметежност на къмпинг Градина. Именно в нея ни посрещнаха във ветровития и влажен следобед, ведро звънтящ с птичките и ярко осветен от типичния им смях.
Първото нещо, което гостът преживява на това място е тревогата, че войната не си е отишла - порутена и безобразно крива тухлена сграда /ми това е бившото текезесе, бе Киро!/, в която очакваш или да падне пореден снаряд, или, недайсибоже, да ти се скара напет чичка в дочени дрехи, червена лента на ръкава и вдигнат над челото каскет. Веднага след това си прехапваш долната устна при вида на големите, а много от тях счупени прозорци облепени с огромни, фалически плакати на порно индустрията, която е детска слабост и неотменим фетиш на Вальо /пикаеше ми се, но се отказах заради страха от сравненията/. Засмяни все пак, напуснахме залата на плодородието, шумно се възхитихме на импровизирания кухненски бокс, ритуално ръсен от току появилия се пролетен дъждец; глътнахме си езиците пред гледката на Рилските първенци срещу нас - от Белмекен на изток, през Равни чал, Ибър, Чадър тепе и Дено, та до Мусала; намокрихме си маратонките в гъстата саморасла трева и се шмугнахме в утробата на караванката.
Кеф - топло, разхвърляно и уютно като във вечен дом! На масичката пуши и мирише наситено жълта вита баница, а шишето до нея контрастира с черно и ароматно вино. Над това - като център на тази небивала космическа система - оранжавее и грее с мощ от две хиляди вата кръглият полюлей на немска къмпинг печка.
Ай, наздраве!
Катето е шокирана - за десетте си години няма пропуснат сезон на каравана, но сега всичко й е различно. Смее се, оглежда се, пита за веществата в този шантав микро свят и освирепяло нагъва мазната баница.
- Аз съм разточила корите за баницата на ей тая масичка, Кате - Криса намига към майка й, а Вальо пък намига на мен:
- Аз пък, Кате, разточих Криса на същата масичка.
- Дааа! - лъчезарната Афродита поглежда с нега и неизтляващ мерак Ерос - Виж, Кате, как хубаво си живеем тук, нали!?
Ай, наздраве!
Дъждът се засили с вятъра; караваната, стъпила като скакалец на тънките си крачета се разклати, а простосърдечният Вальо реши да покаже с лашкане на задника си в диванчето какво се случва - така да се каже - при истинска буря. Електрическото слънце над главите ни застрашително се олюля, лабилният веществен свят наоколо се раздрънка, а от малко рафтче баш над Катето падна върху ангелската й глава един половинметров, прав и асфалтово черен вибратор.
- Ииууу!!! Татеее, квоетва? - опулена е, но слава Богу й е непонятно.
- Амиии..., това, Кате, е универсален умиротворител, модел "Гуцал уан тач". Обаче бързо добавям преди закономерния въпрос за пояснението:
- Бухалка, с която се гонят злите сили, дете.
- Аааа!
Въздъхнах облекчено, че не разбра и загуби интерес; дъждът спря, късното слънце изпече и се чучна баш над Мусала. Дръпнахме жарсената завеска от пластмасовия прозорец и шумно се възторгнахме на ефирните снежни върхове в контражура на залезния оранж, по-топъл и от всички немски печки.
Навън притихна, зеленото потъмня и натежа в очите като дълбок вир; розовите цветенца в лехичката пред нас блеснаха с росата си...
Другият гост - фин, интелигентен и заможен мъж, чудесен слушател и точен събеседник, специалист по фън шуй и вносител на пакетирани кестени от Китай - си тръгна. Понеже моето вино изключително му харесало /благодаря!/, пийнал повечко, та оставал при Сийка в селото, която /представяш ли си, приятел!/ идвала от София с влак до Костенец и после с рейс до Гуцал, имала голяма къща и живеела сама; затова и той трябвало да тръгва вече.
Ай, наздраве! Не, баш сега няма да пеем!
След няколко дена се замислих върху тази историйка и още няколко дена се чудих дали има разказ в нея. Още не знам. Знам само, че не ми трябват разкази.

Много финес в детайлите Laughing

Кефи!
и е смешно даже, представяш ли си!? Laughing

Markoni55 написа:

Много финес в детайлите Laughing

Кефи!
и е смешно даже, представяш ли си!? Laughing

Много ти благодаря за отзива, Маркони!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите