competition
Модератор
![]()
Записан(а): Apr 26, 2010
Мнения: 658
|
 Въведено на:
03 Юни 2020 13:03:06 » Моите полети |
  |
За пръв път изпитах състояние на летене на 5-6 години. Тогава обожавах истории за космически кораби и междузвездни пътувания. Заставах по средата на стаята и започвах бясно да се въртя около себе си. После се просвах на земята. Всичко ми се въртеше и си представях, че съм на космически кораб. Това състояние постигнах и години по-късно, след особено наситени нощи. Тогава обаче въобще не го възприемах като летене, а като ужасно наказание. Придружено с неописуема жажда.
Наистина полетях едно лято на морето. Бях на 12-13 години. Баща ми, който мразеше да дава пари за глупости, ми плати теглене с моторница, докато съм привързан с парашут. Имаше подробни инструкции. Ако се появел вятър, щели да ми направят еди какъв си знак и да дръпна лявата страна на парашута. При друг знак – дясната. Аз слушах в началото, после се разсеях, както винаги правя при точни практически съвети. Баща ми, който добре ме познаваше, ме изгледа критично и каза: „Нищо не разбра, нали?“.
Закачиха ми парашута, който беше вързан с дълго въже за моторницата. Лодката се понесе бързо навътре в морето, докато навитото до мен въже се развиваше и опъваше. Гледах го като хипнотизиран. Обзе ме паника. Трябваше да скоча към морето в момента, в който въжето се опъне докрай. Аз обаче скочих няколко секунди по-рано и се пльоснах на пясъка. В следващия миг моторницата ме дръпна и за части от секундата се озовах в небето. Парашутът се разтвори над мен. Промяната беше толкова рязка, че не можах да я усетя.
Бях на такава височина, че виждах главите на хората като малки точици. Беше странно, невероятно и безумно. Пред мен се разкриваше откритото море, а зад мен се виждаше целия плаж и точките по него. В същото време установих един неприятен факт – ремъците, които минаваха между краката ми и посредством които бях прикрепен за парашута, неприятно се впиваха в топките ми. Беше ме страх да се размърдам, за да не попреча с нещо на полета. И така, продължих да се наслаждавам на летежа си, докато ремъците ме притискаха отдолу. Явно когато едната глава е нависоко, другата трябва да страда. Съдба. Приземяването ми беше страхотно – на крака, без падане назад, както мислех, че ще стане.
На 18 г. отидох на море с три момичета. Звучи прекрасно, но не е. Хванахме стоп от Иракли до Варна. Заговорихме се за бънджи скокове с шофьора и той предложи да минем през Аспаруховия мост и да скочим. Съгласихме се. Две от момичетата скочиха без проблем. Третото се отказа и дойде моят ред. Попълних декларация, че ако нещо се случи, организаторите не носят отговорност, казах колко килограма тежа (в притеснението си казах с 10 по-малко), закачиха ми бънджито и трябваше да скоча. За целта се качих на перваза на моста. Установих, че разстоянието от долната част до ръба на перваза е неимоверно голямо. Погледнах надолу и изтръпнах. Абсурд. Не можех да го направя. Това не беше дърпането с парашут. Тук трябваше сам да направя крачката в нищото. А инструкциите бяха доста по-песимистични – ако не съм скочел правилно, можело да се оплета в ластика и да се обеся. Страхотно. Сигурно десет минути седях на тъпия перваз, слизах, пак се качвах, отказвах се, после се надъхвах. Накрая на единия от организаторите му писна и каза, че ще брои „3-2-1“ и ако не скоча, да си ходя. Застанах на перваза, погледнах право напред и разперих ръце. На „1“ плавно се отпуснах напред. Хоризонтът се завъртя, небето и земята се сляха в една спирала. Всичко стана някак си много плавно и в същото време бързо. Толкова бързо, че бях малко разочарован. После момичетата казаха, че съм скочил „най-правилно“.
И така, каквото и да разправят за полета на духа и въображението, съвсем друго си е едно хубаво физическо летене. Че дори да са ти притиснати топките. |
|
|
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 830
ХуЛитери: 2
Всичко: 832
Онлайн сега:
