Гледам те. Гледай ме.

ХуЛитер Записан(а): Mar 12, 2020 Мнения: 3

Сутринта, в която Го видях за пръв път, духаше вятър през ключалката на вратата ми. Усещах острата струя на течението върху запалената ми мокра кожа, но не исках да прекъсвам ритуала. Чак когато вече не можех да се концентрирам заради нахлулия образ на баба ми, виждаща в бъдещето („Ще ти настинат яйчниците, няма да имаш деца.“), изравних наклонения по диагонал прозорец с останалите. „Паленцето“ на съседите, петгодишен биологичен обект мъж с лице и окосмяване на възрастен, бе заело молитвена поза пред шкембето на бащиното тяло и страстно го джангъркаше, изстрелвайки в космоса посланието „Искам парииии!!!“. А 50 метра южно от тези диафрагмени упражнения се случваше нещо невероятно: По пътеката вървеше един истински мъж.

Няколко часа по-късно Той, новият наемател, отговарящ на изчерпателното описание „безмерна красота и чар“, дойде да се представи с кошница, голяма колкото Паленцето. Курабии! Ужас. Облечена в тревистото ми трико с тигрови ивици сребърен брокат и миризма на найлон, с опънат кок до степен, в която очите ми заставаха върху слепоочията, и фиби, забити в точки и меридиани, неизвестни дори на корейските акупунктуристи, изиграх съчетанието ми от националното първенство. „Това е най-красивото нещо, което съм виждал! Невероятна си!!!“ Целият ми свят се смали и изчезна. Храната за зайци в трахеята ми. Изпаренията Оксикорт в носа ми. Г-жа Димитрова върху кръста ми. Забралите ми врязани нокти. Боят. Заля ме вълна безгранично щастие. Вълна захар!!! За пръв път се чувствах пълна. Отвътре! И тогава сторих това, което всяка жена прави в подобна ситуация, но никога не признава: Реших как ще се казват децата ни.

С настъпването на залез слънце стоях пред прозореца ми с безличното изящество на гимнастичка, готова да се огъне. Г-жа Димитрова и днес бе сядала върху мен, но не ме болеше. Да, тази угоена кобила, ухаеща на лук през седмицата, а уикендите воняща на дъвки с мента, разпъваше краката ми на два стола, полагаше лявата целулитена буза на задника си върху таза ми, а дясната – върху кръста, и се отпускаше, за да „стигна земята“. После ме караше да направя челна стойка, разтваряйки крака в шпагат (е, поне това имаше практическо приложение.) Трябваше да тренирам - бях виновна. За загубата на отбора. За фалита на мъжа й. В лавината от гной, в която живуркаха душата и тялото ми от години, едно обаче ми вдъжваше надежда: След като бях в състояние на 13 години да фалирам мъж, когото дори не познавам, каква ли мощ щях да имам като остарея и завърша университет?!

Философстването ми бе внезапно прекъснато. Той се показа на прозореца и зарея поглед из хладния люлячен въздух. Очите му паркираха върху моите и устните му се накъдриха. Вече не чувах Паленцето. С победата на вечерния мрак Той дръпна завесите, намали осветлението, върна се на прозореца и тайно се загледа навън. Това се превърна в ритуал. До късно наблюдавах силуета на главата и шията Му, притеснявайки се какви дрехи ще нося като заживея с Него, и бях сигурна, че неговите очи търсят моите в мрака.

Минаха 17 дни. Без развитие. Страх го е? Заради възрастта ми? Разбира се! Не мога да очаквам Той да направи първата крачка. Как може да съм такъв егоист? И да го карам да чака! О, Той ме чака! Значи ме обича! Една вечер, точно съчинявах монолог-призовка за съвместно бягство, до сянката на главата му се показа втора. Тя започна усилено да се движи във всички посоки, протегна ръце и обгърна неговата. Той се възпротиви. След няколко секунди Той се изплъзна, отрони се от прозореца и, разцепвайки въздуха, потегли надолу към малката градинка. Изстрелях се навън. Паника. Смърт?!!

Звукът на кост, която изпуква вътре в мен, ми бе познат. Но този на пулсиращ главен мускул, който се къса – още не. На тревата лежаха останките на глинена саксия.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите