"Тайната пътека"–преводна книга на Латинка-Златна

Уважаеми приятели, излезе от печат преводната ми двуезична поетична книга „Тайната пътека” на сръбски и български език от Найдан Стоянович, Сърбия

Превод и редактор: Латинка-Златна
Корица и графичен дизайн: Валентина Йотова

http://yotovava.blog.bg/photos/107205/original/cover_secret-path.jpg

ЗА АВТОРА

Найдан Стоянович (роден на 15 юли 1956 г. в Ново село, близо до Сурдулица, починал на 02.12.2018 г.) e завършил журналистика и обща култура.
Член е на Съюза на писателите на бивша Югославия.
Работил е като журналист в рамките на НИП „Варденик“; занимава се активно с литература и е автор на три стихосбирки (една на български), на сборници с разкази, на роман и монографията „Десет години от агресията на НАТО в Сурдулица”.
Член е на Асоциацията на журналистите в Сърбия.
За своята дейност е получил много награди и отличия на национално и международно ниво, от които най- важната е златна значка за културната и образователната си дейност в Сърбия. Победител е в международния литературен фестивал „Стружки лите ратурни срещи” (през 2013 година) и в международ ния фестивал на поезията „Мелнишки поетични вечери” (през 2015 година), България.
Победител е на фестивала „Белоцветните вишни” в Казанлък (през 2015 година) и е получил признание за поезия в Андричград (през 2015 година), Босна и Херцеговина. Стиховете му са публикувани в антологията на съвременна балканска поезия „Гласове от Балканите”, България, 2016 и в литературни сайтове в България на български език.
Неговите литературни творби са преведени на английски, български, полски, руски и македонски език и са публикувани в около сто литературни списания, антологии и алманаси в цяла Европа. Владее руски, български и македонски език и активно ги употребява.
Найдан Стоянович е почетен член на Съюза на независимите български писатели.

МИЛА РОДИНО

Обичаш ме с румената си зора,
със зелените си полета и с безкрая.
Светлина си, която ме води през нощта.
Люлееш ме на черноморските си вълни.
Ти си любовта, която няма да премине.

Българийо мила, дом обичан,
сърцето ти е сладостна омая!
Когато те видя, слънцето виждам,
Когато си до мене, красотата ти имам.
В скута ти е завинаги
утехата на моето сърце.

Докато гледам Пирин, Марица и Мелник,
в мен всичко зеленее…
Когато мисля за София, Търново и Плевен,
в мен и тъмнината руменее...
Тогава Черното ти море става златно
и избягалите птици се връщат тук отново.

Родната ти реч е голяма и велика!
Дори на света да няма чудеса,
ако тази реч изречем с душата си,
тя става по-дълбока от морето
и по-висока от небето.
Затова благословена нека да е тя!
И нека да бъдат нейни славата и мирът!

С гръм орана, но неразорана,
долина, със звезди оросена,
със сабя сечена, но неизсечена,
ти си моя единствена
и евангелска Земя, Майка,
княгиня моя,
моя селянка сторъка
и моя госпожа варошенка.

Гори, гори сега, Звезда на Победата,
посочи ни нашия български път!
Свети в магия, свети, свети!...
Ти никога няма да угаснеш.

В сърцето ми е ясно и светло
и то за теб, Българийо, ще гори завинаги!

Всичките мои предци, които сънувам,
българи са били и аз им се покланям.

Нека от огнищата на къщите им да се носи дим
и да празнуват вечно славата на святото ти име.

ТАЙНИТЕ НА МЪДРОСТТА

В Ловеч месецът изгрява,
а залезът потъна и изчезна от небето.
Водата на реката бълбука неспокойно
от преливащата страст –
Осъма – чудната муза –
прелюбодейства с дивната природа,
прегърната от Покрития мост
и от сладостния, любещ шепот
на Колю Фичето.

От Ловешката крепост отеква
ехото на зазиданите ангели.
Туптят думи, издълбани в камък –
намерили гнездо, където е сърцето на душата.
Те пеят балада от изминалите векове.
Във водовъртежа, от любов измамна, момиче е потънало…
От призрачния вир бисерни сълзи
шушукат тайни,
които вълните на реката удрят в стария Вароша.
Вечността дали е тук?!

На Покрития мост двама се целуват,
а на небето Кумова слама гори…
Горе, от бронзовия паметник ни гледа Левски,
а под Хисаря вековете спят…
И всичко тук прилича ми на приказка!…

Осъма – девойка гола,
с очите на улегнала жена,
тя срещна вечното момче.
Пламъци се разливат по каменните пътеки,
като цветните долини.
Звезди във лоното ѝ светят…
Когато един опиянен поет разля омая
по нейните бедра сънливи.
Сред пазвите на старите легенди…
Ловеч никне като цвете от пепелта.

ОГНЕНА СТИХИЯ

Не ме гради!
Ще се срина.
Не ме сънувай!
Аз съм предсказание.
Не ме променяй!
Нека да греша
и нека изстрадам пъклени страдания!
Не ме докосвай!
Ще те изгоря!
Огнена стихия съм…
В пламъците си ще те изпепеля!
От твоята пепел с огнена магия
ще те запаля отново.
Не ме оставяй!
Ще те взривя!
Ще те превърна в огън,
в който сам ще изгоря!

ОТ НАШИТЕ ДУМИ ДА ЦЪФНЕ ТРЕВА

Ще разбереш изведнъж, че облаците не са пожари
и че мракът е само тъмна дупка
над просторните покриви.
Ще разбереш, че звездите не се роят
и угасналият огън не може да пламти.
Ако се отделиш от брега,
под ранените клони на дърветата ще разбереш,
че всичко е изтъкано от тънки паяжини.

Затвори устните си и ме чуй!
Не викай, не плачи, не ми подавай пръстите си!
Самотата боли повече от болката.
И докато усамотените бели зори ни пият,
леден мрак ни удря.

Затова
не викай, не плачи, не ми подавай пръстите си!
Не се връщай на поляните на Власина
и не гази утъпканите треви,
защото животът все пак е красив, неповторим
и е само един-единствен!

Само тогава ще осъзнаеш, че трябва
да горим, да горим, да продължим да горим
над води, брегове и треви…
Дори със загаснал огън, ненаситната ни кръв
трябва да пламти в нас, без да изгорим;
трябва да се обичаме, без да се забравяме.

От нашите думи да цъфне трева;
от една капка да заплаче гората;
от една наздравица да избухне радост!
Всичко останало е само мълчание.

ЩАСТИЕ

Искам да ти кажа
нещо за щастието,
а ти си ми затворила
устата…

Искаш да ми кажеш
нещо за щастието,
а аз съм ти затворил
устатата…

Оставихме думите,
защото щастието
трябва да се живее
без думи.
Без думи…

ТАЙНАТА ПЪТЕКА

Угаси своята сянка,
за да се огледаш
в небесната мъгла…

Погледни ме, слънце,
да ти дам реалност!
Не ме отпращай!
Ще ти дам спасително щастие

и тайната пътека,
и зеницата на окото си,
за да те от сън събудя.

МОЛИТВА

Има дни, когато мога да се моля лесно,
като че молитвата идва сама от душата ми,
като че Младенецът на ухото ми шепти
с любов и сълзи.
Тези дни нашият живот е по-ясен и вътрешното ни око
е достъпна книга.
Често радостта и кръста ни тежат,
а в любовта ни са по-сладки потисничеството и грижата.

Има дни, когато тъмнината в душата ни лежи,
твърда и студена като камък.
Не вярваме, не обичаме, не желаем
и в молитвата си не горим с пламък.

Ангеле и Пазителю мой, не допускай в дните
преди смъртта ми, да изповядам последните си съмнения!
Освободи от душата ми нейната слабост,
студа и вкаменения ѝ слух!
Възвърни у мен горещите ми изворни сълзи,
когато се охладя в мрачната тъмна пяна!
Дай ми благодатта на молитвата и любов,
че да не се загубя в името на Вечността!

[quote="doktora"] Very Happy

[/quote]

Авторът заслужава този превод, поетичен!!!

Поздравления, Латинка, и успех на книгата!

Благодаря ви, Приятели!

Доки, Найдан Стоянович е посветил над 130 стихотворения за България и съм напълно съгласна с теб, че той заслужава да има преведена книга на български език. Той знаеше, че правя тази негова книга и беше много радостен...Жалко, че не можа да я дочака... Тези дни семейството му, което живее в Сърбия, ще получи – "Тайната пътека".

Хубава вечер!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите