Зелено

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Понеделнишки свежа и пълна с ентусиазъм поемам към гарата, за да си хвана влака за близкия град, където работя. Както обикновено, стигайки кръстовището, където хвърлят монети опечалените на път за гробището, свивам по черния път, а не продължавам по главното шосе. Минавам покрай единствените две съседни къщи, преди да изляза сред обширната пустош. Пътеката се вие покрай селските боклуци, но това не ми пречи. Предпочитам този род боклуци пред неколцина от дишащите, които не искам да срещам, за да не прецакат не само деня, а цялата ми седмица. Я с похотливи , я със завистливи погледи в зависимост от пола им.
Не съм се съобразила обаче, че няколко дни бе валял есенен настойчив дъжд. И ето ти изненада- пътеката, отъпканата, е локва до локва. Като мочурище, зейнало да ме погълне. А ла романа на Артър Конан Дойл за кучето със светещите като фарове очи. Спирам. Оглеждам се, съмнителни животни няма, само лепкава кал.
Миналия път, когато минах оттук в следдъждовно време, цялата, едва ли не до ушите, бях кафяво оцветена. Включително и двулицевият шал в зелено и цикламено, от двете страни поразен от дребна шарка. Но тогава се прибирах, и нямаше значение как изглеждам.
Пък сега в подобен вид не ми се ще да се появя в училище. Оглеждам се замислено като един от тримата глупаци по избор, а физиономията ми е една идея по-тъпа от тази на изправения пред затруднение Мистър Бийн. Това продължава около 5 минути. Почесвам си лилавата шапка, за да стимулирам мисленето. В същото време лека паника ми пречи да мисля, паника, че ако още малко постоя така, ще се наложи да пропусна седемте минути за цигара на гарата. А като нищо и влака да зърна откъм опашката.
И ето ти просветление. На около стотина метра, в близост до запуснатата кошара, съзирам три крави да пасат кротко влажната, рядка трева. Ама разбира се! Защо трябва задължително да вървя по пътеката? Защо? Тревата около нея не е висока и вече не е напоена. Поемам по нея първо плахо, след което все по-забързано. Дори мога сама да избирам къде да криволича и къде да вървя по права линия. И както крача съсредоточено, ме обхваща непреодолим пристъп на свобода. Идва ми да полетя. И ме досмешава. На човешкия навик да сме праволинейни. Да не отъпкваме. Да мразим да мислим.
И започвам тихо да се кикотя под шала, когато за нагледно доказателство виждам един старец да прескача локвите по пътеката и дори дочувам псувня. Аз пък на подскоци тъпча важното зелено и на краката ми е леко, сякаш не докосват нищо. Дори затананиквам припева от последната песен, която слушах на телефона, преди да изляза от вкъщи.
Така весела, чиста и свежа пристигам навреме и за цигарата, и за влака. А през целия ден ми е едно зелено и същевременно умно, мъдро или какъвто там синоним се сетите.

ХуЛитер Записан(а): Dec 03, 2010 Мнения: 193

Така!

- да се раззелени душата му... и - да полети!

Харесах! За 5 = Very Happy

Успех!!!

ХуЛитер Записан(а): Dec 18, 2004 Мнения: 130

има нужда от шал..

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите