Думите на дядо

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Късният неделен следобед се изнизваше неусетно заедно със страниците на книгата в ръцете му, когато телефонът звънна. Беше леля му Анна с молба – да навести къщата и да провери дали всичко е наред. Леля му вече месец беше при дъщеря си да ѝ помага за бебето. Той я разпита как са, що са и ѝ обеща. Обичаше къщата от своето детство заедно с всичките ѝ обитатели. Само едно нещо го смущаваше. Не помнеше лицето на дядо си, а носеше името му. Образът му се явяваше размазан и неясен като в изпотено огледало. Долавяше думите му, но те глъхнеха, сякаш шуртяща вода ги отнасяше незнайно къде. Само погребението помнеше. И баба си, когато извика: „На кого ме оставяш, Стоиле?”.
Тогава беше малък, някъде петгодишен. А спомени имаше и отпреди това време. Баба му, сложила официалното манто, стиснала ръката му, го водеше на черква. Знаеше пътя до „Света Петка” наизуст. Веднъж кривнаха от него, а баба му мъгляво поясни: „Леля Сийка бере душа, трябва да се отбием”. Той не знаеше какво означава „душа“, нито дали се бере както гроздето от асмата. Усети обаче, че не ще да е нещо хубаво, защото баба му му заръча да чака отвън и хлътна в жълтата едноетажна къщурка. Той погали грапавия дънер на дървото, което стоеше на стража пред къщата. Беше старо дърво и ниско като самата нея, а короната му прихлупваше покрива в истинска прегръдка. Прилепи нос към прозореца и видя старицата. Лежеше в леглото си като вехта порцеланова кукла, с разпуснати сиви коси и тънки криви пръсти. Дръпна се назад, не му харесваше да я гледа как бере душа.
С времето колкото и да се напрягаше да си спомни дядо си, мъглявината се сгъстяваше, раздирана от риданието на баба му. Помнеше как тя прехапа устни и с все сила го поведе навън от къщи, през двора, покрит с големи каменни плочи, през тясната улица право при баба Фанка. Съседката, пълничка жена с розово лице и добра усмивка, се прекръсти, като ги видя. „Нека Стоилчо стои тук” хвана ръката му баба Фанка и го заведе в кухнята. Настани го на масата, покрита с избеляла мушама и като същински фокусник в ръцете ѝ се появи парче уханен кекс за него. Остана при нея и на другия ден. Повечето време прекара на прозореца. Оттам виждаше цялата улица. Хора – мълчаливи, с наведени глави – натискаха бравата на тяхната порта и дворът зад високия дувар ги поглъщаше. После пак мълчаливо ги връщаше на улицата. Приличаха на върволица черни мравки, които вместо зрънце носеха саханче с жито, сладки, или цветя – червени карамфили. Накрая пред портата им спря голям сив пикап. Шофьорът излезе от кабината, мина отзад и разтвори широко двете крила на вратата. Пикапът зейна като гладна ламя. „Никой страх не е по-голям от мен” – прошепна си Стоилчо и се шмугна през вратата на стаята, за да излезе на двора. Прокрадна се в сянката на стената и безшумно стигна до външната порта. Открехна я колкото да се провре през нея и се прилепи към дувара. Баба му, майка му и баща му, леля му, братовчедите му и други хора, всички пременени в черно, бяха там. Баба му се оглеждаше и броеше:
– Ането, Тошко, Катето, всички са тук, готови сме за тръгване, само Стоил го няма, не го виждам, къде е… – огледа се тя.
– Мамо – приближи се баща му към нея, – мамо.
– Ох, да, къде е… и аз съм една – баба му впи поглед навътре в пикапа.
Майка му дойде да го прибере следобед. В двора им под асмата бяха наредени маси. Хората се хранеха мълчаливо, само от време на време някой мъж надигаше чашата с ракия и казваше: „Бог да го прости”, а другите повтаряха като ехо и отпиваха. Баба му не се спираше на едно място, принасяше пълни чинии и отнасяше празните. Постепенно народът се поотпусна и разговорите се оживиха. В долния край на масата се понесе смях, който засрамено заглъхна. Но след още час мъжете, подпийнали достатъчно, заразказваха своите истории на висок глас.
Помнеше също, че вечерта ядоха пилешки дробчета, а леля му Ана в залисията им беше сложила пудра захар, вместо сол. След време баба му го подпитваше заръчал ли е нещо дядо му. Оказа се, че той е бил при него в сетния му час.
В понеделник след работа взе сина си и отидоха до къщата. От отсрещната страна на улицата се белееха нови жилищни сгради. На струящата от прозорците им светлина къщата изглеждаше изоставена и мрачна. Малкият го държеше за ръката и се дърпаше назад, не смееше да прекрачи в тъмния двор. Стоил обгърна раменцата му и тогава от нищото на тъмното изскочи споменът. Едно куче лаеше срещу него, а той не смееше да продължи. Дядо му беше сложил едрата си възлестта ръка на рамото му и му беше казал „От страх лае, сине. Не бой се. Те, страховете, са странна работа, растат заедно с теб, мъчат се да те плашат, но никога няма да станат по-големи от теб.” Да, това беше. Това си беше повтарял цял живот, когато го налазеше страх. И винаги е знаел, че той, Стоил, е по-голям и по-силен от всеки страх.
– Да ти кажа – обърна се той към сина си, – и аз като малък се плашех, даже много, докато един ден, моят дядо ми разказа приказка за страха. Слушай…
Когато думите утихнаха, малката ръка стисна голямата и двамата поеха в мрака.

Понеже съм бил на много погребения, та всичко ми е познато. След погребението мъжете, като се понапият, действително почват да говорят височко , а и да се смеят. Спомням си и доста грозновати шегички:" Той /мъртвият/ друг път няма да прави така!" Бог да им прости на кодошлиите!
Разказът е изпипан и е по темата, защото преодоляването на даден страх или страхове е възвисяване на човешкия дух и е своеобразен полет. Отличен! Confused

Браво, много ми хареса!

ХуЛитер Записан(а): Mar 05, 2016 Мнения: 229

Човешки, много човешки разказ - от човещина идва. От мен 5. Успех!

ХуЛитер Записан(а): Jun 17, 2012 Мнения: 228

Хареса ми!

Много хубав разказ. Не оставя човек безучастен. Успех!

ХуЛитер Записан(а): Dec 03, 2010 Мнения: 193

Поздрав!

ХуЛитер Записан(а): Sep 19, 2016 Мнения: 1

"Добрата проза е като стъклото на прозорец"-Джордж Оруел.
Успех в конкурса!

Много хубав разказ!
Успех!

ХуЛитер Записан(а): Dec 18, 2004 Мнения: 130

има чар

ХуЛитер Записан(а): Nov 23, 2004 Мнения: 6

Зрял, човешки текст.
"Те, страховете, са странна работа, растат заедно с теб, мъчат се да те плашат, но никога няма да станат по-големи от теб.”

Точно това ме впечатли в този конкурс - полетът е придобил различни измерения. Всяко от тях има своя чар, вибрация и послание. Успех!

За последно!!!

Наистина - ЗА ПОСЛЕДНО!!!

Това - аз, RockAround_theC_l_ock им го обещавам!!!

Mr. Green

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите