Очите на сляпата надежда

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Една сутрин обичащият живота и току-що пенсиониран научен работник с две висши образования, старши асистент Страхил Страхилов, се събуди със залепнали очи. Отначало това не му направи впечатление, отдаде го на тези сто и петдесет грама гроздова, която беше изпил предишната вечер. Купуваше я веднъж седмично от близкия гараж, където неговият набор Камен Камъка упорито я наричаше „екстра Данка”, наместо с по-подходящото ѝ име „метиловия Василий” например. След като напръска обилно очите си със студена вода, топлата от Топлофикацията отдавна му беше спряна по разбираеми причини, малко му призля и седна на изтърбушеното диванче в кухнята, за да се осефери. Слепешком извади от хладилника почти празната кутия с маргарин и се опита да закуси.
Страхил беше все още представителен мъж, макар, че жена му преди няколко години го беше напуснала, отчаяна от неговата непрактичност и вечно безпаричие. А и двете му деца, запилели се из тази необятна чужбина, отдавна не разчитаха на него като родител. И въпреки това той не беше загубил вярата си в светлото бъдеще. „ Та какво ми е, всяка утрин намирам под възглавницата си десет лева, няма да се предавам, я…” , така се окуражаваше по няколко пъти на ден Страхил, докато чакаше идването на пролетта в студения маломерен апартамент, където радиаторите отдавна бяха си отвоювали своята независимост…
Вече минаваше обяд, а очите на асистента все още бяха залепени. Не му помогна и разходката в близкия парк, която направи. Толкова много беше свикнал с този маршрут, нали това му беше единственото разнообразие напоследък, че светлина изобщо не му трябваше. Отдъхна за кратко над една туфичка с току-що набола коприва, вечерното му меню беше осигурено. Дори разтърка очните си ябълки с изтръпналите от нея пръсти, да не би да му се възвърне зрението. Но това не се случи. „ Ами ако трябва да чакам до излизането на охлювите и челядинките, все пак как ще следя предизборните дебати по телевизията”, това си помисли този обществено ангажиран и съвестен гражданин и унило пое към вкъщи. По пътя замалко да го захапе една голяма немска овчарка, на която неволно беше пресякъл пътя. След нея вървеше младо момиче с изтрити прокъсани дънки и обеци на ушите, но това нямаше как да му стане ясно. Обаче за миг съжали, че не се е родил куче, тези безобидни животинчета май имат по-голям късмет, откакто ги защитава Европата.
Неусетно и този ден си отмина. Вятърът и настъпващия мрак навън прокудиха тази малка подробност, идваща от залепналите очи на Страхил Страхилов. Той по навик пусна телевизора, откъдето напористите водачи на партийните листи пламенно обещаваха идващи светли дни, които той беше длъжен да защити с правилния си вот в края на месеца. Неусетно задряма и така отложи вечерята, но това не му беше за първи път…
И което си беше странно, за пръв път от доста време сънищата му бяха толкова спокойни. „Дори да не прогледна отново, това си има и своите предимства”, помисли си в просъница Страхил. „Така няма да виждам съжалението в очите на набора Камен Камъка, който дори няма средно образование, а бизнесът му процъфтява и скоро ще се изнесе извън града в новостроящата си вила. Също лицата на тези, новите парламентаристи, които ама никак не ми вдъхват доверие… Е, децата също не ще мога да видя, но те пък съвсем не бързат да се завърнат от тази необятна чужбина… Всяко зло е и за добро, утре нов ден, нов късмет…”

Слънцето опитваше да се промуши през пролетните облаци, когато Страхил Страхилов неусетно се събуди. В корема му се беше настанила някаква празнота, която обаче съвсем не го притесняваше, беше ѝ вече свикнал.
Но пък малко го безпокоеше друго, дали да се опита да си отвори очите.
Ами ако отново прогледне…

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите