Име

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Бях го кръстила Стойчо и тайно се надявах наистина да се казва така. Той беше нещо като мой личен символ на постоянството. Нали знаете, за онези моменти от израстването, в които ти се иска да има хора или поне неща, които никога не се променят. Които ще бъдат там за теб, ако светът ти се разпадне, за да можеш да го построиш отново около им. Но нека ви разкажа за моя Стойчо.
Виждах го рядко, само през прозореца на влака. Гарата се казва Стражица, малка е. Експреса я подминава, но бързите спират. Стойчо ги посреща още в началото на перона. Докато спират полека на гарата, той ръкомаха със слабите си ръце и им се заканва. Предизвиква влака на състезание. Вярва, че този път ще го надбяга, ще го изпревари, пък ако ще това да е последното нещо, което ще стори на този свят. Началникът на гарата подава зелен сигнал и състезанието започва. Пътниците с любопитство гледат, как някакъв луд тича по перона. Толкова са се отпуснали по местата си, че енергията, която той излъчва, им изглежда някак неуместна. По-възрастните си казват: „Горкото циганче. Полудяло е без време”. Децата залепват за прозорците – най-сетне да се случи нещо интересно…По едно време на всички им се струва, че влака изостава и дори най-сънените застават нащрек. Нима е възможно човек да надбяга машината?! Но ето…Стойчо лека полека изостава, докато накрая всички го изгубват от поглед, а след малко свършва и перона. Изпитват облекчение. Всичко е наред. Разбира се, че влака е по-бърз. И отново съжаляват горкия човек: „Някой трябва да се погрижи за него, не е с всичкия си.” Само децата са разочаровани, но скоро се заиграват и забравят за него. А Стойчо остава на гарата и натъжен се отправя към началото на перона, за да чака следващия влак, още по-решен да победи.
Гледала съм тази сцена безброй пъти, зиме и лете, на отиване и на връщане. Всеки път, приближавайки гарата търсех с очи слабия силует с искрящия поглед, верният страж на Стражица и на моето спокойствие. Понякога не успявах да го намеря веднага между пътниците и багажите, и ме заливаше вълна от тревожни мисли. Ами ако го няма вече? Ако се е разболял и няма кой да се грижи за него? Ако нещо му се е случило…Ако се е отказал?! С кого ще се състезават влаковете? Как биха могли да се движат, ако него го няма там, да ги предизвиква с безумната си смелост?
Мина много време, откакто го видях за последно. Един ден Стойчо просто изчезна. Повече не го видях. Продължавам да пътувам с влака и да се оглеждам за него, напразно. В началото бях много тъжна, но напоследък си мисля…ами ако все пак е успял? Нима не е възможно? Всичко е започнало както друг път, но изведнъж вместо да изостане, е набрал повече скорост и е изпреварил влака. Задминал го е и тогава, точно преди да свърши перона…е полетял!
Ако това се е случило, то аз съм грешала през цялото време. Името му не е било Стойчо. Било е Ангел. И не е бил луд. Просто е бил паднал и се е опитвал да излети.

Толкова, толкова хубаво. Обичам такива разкази - хляб и сол.

ХуЛитер Записан(а): Sep 09, 2011 Мнения: 13

Така е било. Сигурна съм! Smile

Успех!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите