"Игра на криеница" от Джеймс Патерсън

ХуЛитер Записан(а): Apr 07, 2009 Мнения: 72

"Игра на криеница" от Джеймс Патерсън

Нина Блум е адвокат с процъфтяваща практика и любяща майка, която не би се спряла пред нищо, за да запази комфортния си начин на живот в Ню Йорк, постигнат с цената на огромни усилия – включително е готова да излъже всекиго, дори дъщеря си, относно своето минало. Но когато невинен човек е обвинен в убийство, тя си дава сметка, че не може да допусне той да плати за чужди престъпления.
Тайният живот на Нина започва преди 18 години. Тя е красива, има прекрасен съпруг полицай и води безгрижно съществование в Кий Уест – един от прелестните острови във Флорида. Но щастието й е разбито брутално най-внезапно и тя трябва да бяга и да промени самоличността си, за да се спаси.
И ето че Нина рискува всичко, завръщайки се във Флорида, за да се изправи лице в лице със злото, от което е избягала.

Джеймс Патерсън държи рекорда на "Гинес" по брой на първи места в листата за бестселъри на в. "Ню Йорк Таймс". С първата си книга печели наградата "Едгар" за най-добър дебютен криминален роман (1976), когато авторът е едва двайсет и седем годишен. Оттогава е написал повече от трийсет криминални романа, сред които над 10 от поредицата с детектива психолог Алекс Крос. През 1997 г. "Парамаунт Пикчърс" снима изключително успешен филм по "Целуни момичетата", в който ролята на Алекс Крос се изпълнява от Морган Фрийман. Две други негови книги също са филмирани успешно. Джеймс Патерсън твърди, че иска да бъде "кралят на романите, четящи се на един дъх". Според почитателите на неговите трилъри той вече е такъв. Книгите му са оглавявали класацията за бестселъри на в. "Ню Йорк Таймс" 63 пъти, а общият им тираж в световен мащаб е 220 милиона екземпляра.

------------------------------------

Колите се разминаваха по "Норт Рузвелт", а аз не можех да помръдна, забила поглед в лъскавия преден капак на колата на Питър, оставена на паркинга пред "Бест Уестърн".
Окей, мина ми през ум след цели пет минути, които бяха нужни, за да поолекне шокът.
А сега бавно, изкомандвах си.
Обмисли всичко най-подробно.
Напънах се. Но нищо не се получаваше. Абсолютно безплодно беше. Нямаше за какво да мисля. И най-големият идиот знае не по-зле от мен какво означава присъствието на колата на съпруга ти на един хотелски паркинг.
И само една дума се въртеше из объркания ми ум. Всяка една от буквите й като че я набиваха силом върху по-върхността на мозъка ми със старомодна пишеща машина:
Л-Ъ-Ж-Е-Ц.
Питър ме е лъгал.
Никаква пътно-ремонтна дейност на Биг Пайн. Никакви извънредни часове. Ясно ми ставаше, че и специален отряд на АБН няма и никога не е имало. Питър ме беше излъгал онази вечер така, както ме е лъгал и за другите двойни смени през последните два месеца.
Застанала в мрака на тротоара срещу "Бест Уестърн", най-много ме порази – повече от болката, повече дори от гнева – внезапното осъзнаване на собствената ми беззащитност.
Понеже целият ми живот се върти около Питър, помислих си. И къщата е негова, и колата, и яхтата. Какво бях успяла да си купя с шестте долара на час, които ми плащаха през последните две години за недеклариран пред данъчните кетъринг? Някоя и друга дрешка от "Гап"? От време на време по някое излизане на ресторант?
Нищо си нямам, отчетох. Дори стипендията във Флорида Юнивърсити, от която сама се бях лишила в изблик на безумие, когато напълно се отказах да съм предпазлива, да
хвана последния самолет и да започна чисто нов живот а ла Джими Бъфет.
Заложила бях всичките си чипове на Питър, но не беше нужно да си гений, за да изчислиш колко яко съм изгубила, след като колата му е оттатък улицата.
Момент. Стой така. Поправка, рекох и обхванах с две длани корема си.
Яката загуба беше не само моя.
На борда вече присъстваше и чисто новото ми бебче.
А ти какво очакваше, Дженийн? – изкрещя следващата ми мисъл.
И си дадох сметка, че новият ми вътрешен глас е гласът на мама – онзи незабравим, мрачен пиянски бяс, който все по-често бях чувала след смъртта на татко.
Ти наистина ли си толкова тъпа, Дженийн? Що за полицай е онзи, който скрива нечия смърт? Що за полицай ще тръгне да се отървава от нечий труп? Това да не са ти скаутите? Наистина ли си смятала, че можеш да натвориш една истински кървава бъркотия, без да си платиш за нея? И понеже сме на темата "кървави бъркотии", какво да кажем за картечния пистолет, който намери на яхтата на красивия си съпруг?
Усетих как около тила ме стегна усещане за ужас, от което ми настръхна косата. Дадох на заден ход, докато опрях гръб в стената на видеотеката. Свлякох се по нея и дупето ми седна върху студения твърд бетон.
Трафикът си се движеше незаинтересовано по тъмната улица, а аз зарових лице в дланите си като детенце, което се мъчи да стане невидимо. И тъкмо в този миг осъзнах за пръв път и друго нещо.
Което до този момент някак си ми беше убягвало.
Приемала бях като чиста монета всичко, което Питър ми бе разправял за себе си.
А нямах никаква представа кой всъщност е той.

*

Спрях курсора, а ръката ми върху мишката се разтрепери.
На снимката беше Питър.
Няколко години по-млад и в униформата на Бостънското полицейско управление.
Гледах го в очите и усетих как гърлото ми постепенно се стяга, докато накрая се сви колкото сламка за пиене.
По едно време затворих очи, за да прогоня и снимката, и целия останал рушащ се около мен свят.
Невероятно, повтарях си и стисках очи.
Очаквах полека-лека да се свестя, но не се получаваше. Библиотечният стол под мен изведнъж се разклати, сякаш някой му беше махнал всички винтове.
Мислех си, че съм съзряла в деня на татковата смърт, но очевидно съм се заблуждавала дълбоко. И сега, седнала пред портрета на съпруга ми, който го изобличаваше като лъжец, усетих как сърцето ми отстъпи пред разума.
Тръснах глава, вперила поглед в брачната си халка и годежния пръстен. Трябваше да се измъкна от пясъка. Да се пробудя, и то – незабавно.
Повече нямаше накъде да отричам. Снимките не лъжеха.
Факт: Питър беше от Бостън, а не от Ню Йорк.
Факт: Питър вече е бил женен, за жена, която е била убита.
Факт: Питър ме беше лъгал от самото начало.
Факт: затънала съм до гуша в лайна.
А когато погледнах надолу и видях ново заглавие до снимката на Питър, ми се стори, че времето спря. Очите ми пробягаха по седемте думи и имах чувството, че бързо въртящият се свят се е заковал на място точно тук, под луминесцентното библиотечно осветление.
Бях решила, че по-лошо не може да бъде.
Божичко, колко съм се заблуждавала.
"Разпитват ченге за смъртта на жена му" гласеше заглавието.

*

Първото, което направих, бе да върна най-прилежно дрехите по местата им. Куфара – също. Бръкнах на дъното на чекмеджето с чорапите ми и събрах всички монети, които бях получавала като бакшиши от кетъринга и които трупах, за да купя на Питър часовник за годишнината ни. Двеста и единайсет долара не бяха кой знае колко пари, но други нямах.
Пъхнах парите в чантичката кенгуру и се преоблякох в тренировъчен екип – тениска, маратонки и шорти. Накрая влязох в банята, намазах устните си с гланц и вързах косата си на симпатична конска опашка.
Целта ми: да изглеждам колкото се може по-привлекателна.
За да ме отвлече следобед Десантчика.
Вдъхновението ми дойде от телевизионния репортаж, който бях гледала в болницата. За изчезналата жена в Маратон. И от факта, че се предполагало в момента Десантчика
да върлува из южните флоридски острови. Дотук броят на изчезналите млади жени бе стигнал до деветнайсет.
А аз щях да съм двайсети номер.
Давах си сметка, че Питър хич не е глупав. И че за да успее, планът ми трябва да е безгрешен, перфектен във всяко едно отношение. Понеже той още от първата секунда щеше да се усъмни. Както и новият ми приятел от ФБР.
Но нямах друг избор. Длъжна бях да опитам, ако исках да се отърва от Питър, да се измъкна от огромната дупка, която си бях изкопала. Друга възможност нямаше да ми се удаде.
Погледнах за последно огледалото, а след него – ръчния ми часовник. Наближаваше обед. Отидох в спалнята и огледах през плъзгащите се щори морската шир. Нямаше и помен от яхтата на Питър. Поне засега. Тоест имах аванс от шест-седем часа.
И нямах никакво желание да закъснявам за собственото си погребение.
Заключих външната врата, навих нагоре сивата тениска и потупах коремчето си.
– Пожелай ни успех – казах на бебето. – Защото мама трябва на всяка цена да успее.

*

След като моят млад приятел, практикуващият дзен каубой, ме снабди с парашутното въже, забих първо в един магазин за стари дрехи в Бахама Вилидж, а след това си купих и сак. На излизане от аптеката с две препълнени книжни кесии ме спря кльощаво бездомно двайсет и нещо годишно момиче с помътнели от слънце и дрога очи и с бебе на ръце и ми поиска пари.
Макар да нямах такива в излишество, спрях и й дадох един долар, като същевременно си казах наум молитва дано скоро и аз да не изпадна в нейното положение.
Минах с веспата обратно по Флаглър Стрийт и спрях да обядвам в любимата ми кубинска кръчмичка. Изядох бавно сандвича кубано със свинско и кашкавал, а в това време слънцето приближаваше зенита си.
По мои изчисления Питър надали щеше да тръгне да ме търси преди полунощ. Ако ми проработеше късметът, можеше да изчака и до сутринта.
След като се наобядвах, се върнах на плажа Смадърс, който е на югоизточната страна на острова. И в най-безлюдния му край, в близост до аерогарата, отбих мотопеда, слязох и тръгнах пеша по пясъчната пътека между дюните.
Намерих място, където морската трева ми стигаше до гърдите, и се сниших.
Нямаше жива душа нито по плажа, нито във водата.
Моментът бе настъпил.
Първата ми работа бе да изсипя ключовете и портфейла ми от чантичката кенгуру. После със закупената за целта ножица отрязах парче парашутно въже и го пуснах върху сиди уокмена ми.
Сега беше ред на нещо, което ме ужасяваше, но и беше най-съществената част от плана ми. Извадих от сака едно пакетче и го отворих.
В него имаше ножчета за самобръсначка, които блестяха като парченца огледало на слънцето. Взех едно и замислено огледах тялото си, все още несигурна какво точно да направя. По някое време преглътнах на сухо и се спрях върху левия ми прасец.
Прехапах устна и направих срез от горе до долу. Изсъсках през зъби и почнах малко под коляното. А като усилих натиска върху острието, от очите ми бликнаха сълзи.
В началото по прасеца ми се процеди съвсем слаба струйка кръв, но със стягане и разпускане на мускула успях да се сдобия с едно съвсем прилично поточе, което взе да капе от петата ми и да оставя тъмни петна по пясъка. Подскачах известно време на един крак в желанието да опръскам с кръвта чантичката кенгуру, пясъка, морската трева и парчето парашутно въже.
Само след десет минути районът доби идеален вид: сцена на кървава схватка.
Така де. Питър нали се беше прострелял сам, за да направи местопрестъплението си по-убедително? Нима аз също не можех да се самонараня в името на достоверността?
Направих няколко подскока настрани и седнах на пясъка. Почистих внимателно раната със закупената от аптеката кислородна вода, сложих марля и я бинтовах. Като се стараех да не оставям никакъв боклук след себе си.
Вече бинтована, подритнах малко пясък върху вещите.
Постоях около минута с подпряна на палеца ми брадичка, като художник пред платно.
Всичко беше така, както трябва.
"Заключих" пръсти за късмет и се отдалечих.

*

Питър сто на сто вече се е прибрал, а от Кий Уест се излиза само по това шосе. И ако съм още тук на сутринта, той неминуемо ще ме намери. В никакъв случай не бива да допусна такова нещо.
Щом видях отдалеч наближаващите в северна посока фарове, излязох на пътя и плахо вдигнах палец.
Водачът ме забеляза и мина на къси. И чух надутото докрай радио.
Кой ли би спрял да качи някого на това самотно място по пътя? – запитах се със затаен дъх. Някой добър самарянин? Или някой извратеняк? Ами ако е Питър?
Прехапах устната си да не трепери. Обля ме светлината и автомобилът спря.
Моментално забелязах, че не е обикновена лека кола, а стар тунингован пикап с щръкнали през черешовочервения заден капак уиндсърфове и платна. А от радиото дънеха "Ей Си/Ди Си".
Дъхът ми спря, като срещнах погледите на двамата в пикапа. Шофьорът ми се стори сравнително дружелюбен – млад мъж с къса червеникаворуса коса. Гол до кръста.
Като приятеля си – по-жилав, по-възрастен и по-зъл на вид мъж с бутилка между краката и татуировка на надарена русалка под лакътя. Стреснах се, щом забелязах замъглените им кръвясали очи и долових уханието на марихуана.
По дяволите! Точно на такива ли трябваше да налетя?
– Ей, пънкарке, да те качим ли искаш? – провикна се надрусаният шофьор и намали силата на звука.
Приятелят му, със скапания вид на фен на "Ред Хот Чили Пепърс", отпи от ликьора "Садърн Камфърт" и се оригна.
– В кабината е малко тесничко, но ще ти направя място да седнеш – рече татуираният и обърса уста с русалката.
Не трябваше да бързам, укорих се и усетих как ледените иглички на страха се разходиха по гръбнака ми. Не биваше да стопирам, преди да съм стигнала до някое място с повече къщи, повече светлини.
– Не, отказах се, момчета – рекох и се отдалечих. – Ще си продължа пеша. Благодаря ви. Пък и гаджето ще ме настигне всеки момент.
Усетих как сърцето ми бие лудо в гърлото, когато пикапът включи на скорост. Но ми се прищя да ревна, като установих, че пълзи успоредно с мен.
– Честна дума. С най-голямо удоволствие ще те качим – провикна се шофьорът.
Внезапно пикапът се изстреля встрани и се извъртя на сто и осемдесет градуса точно пред мен.
– Хайде, стига си се правила на кучка, ами се качвай – захили ми се кльощавият и отвори вратата си. – Няма да те изнасилим. Обещаваме ти.

*

Песнах сака, извърнах се и хукнах в обратната посока. Кльощавият гадняр се изсмя, а когато пикапът пак включи на скорост, нададе боен вик. Хвърлих поглед през рамо и видях, че ме преследват на заден ход.
Дали пък просто не искаха да ме уплашат? В такъв случай дяволски добре се справяха.
Вече се колебаех дали да не скоча в храсталака, че да се скрия, когато видях нов чифт фарове да се приближават по моста от юг. Изскочих на платното и панически размахах ръце. Колата намали ход и спря на три метра от мен. Беше тъмен на цвят мерцедес.
– Ей, добре ли си? – викна мъжът иззад волана. Имаше английски акцент. От задната седалка се разджавка лудо един Джак-Ръсел териер.
Докато успея да му отвърна, пикапът вдигна пушилка и закова на заден ход пред луксозната лимузина. Отвътре изскочиха двамата голи до кръста младежи.
– Махай се, бе глупак. Да не искаш да те пратим в болница? – изсъска оня, злият, и размаха бутилката като боздуган.
Но вместо да се отдалечи с писък на гумите, както се боях, че ще стори, водачът на мерцедеса само се надвеси през прозореца и се засмя.
– О, не изпитвам ни най-малкото желание да ходя в болница – рече им с превзет, капризен шекспировски глас. – Но ако желаете, можем да си поиграем на "Чичо доктор" отзад в пичовския ви пикап. Пу пръв да съм чичо доктор!
Кой желае да го прегледам?
Осъзнах моментално, че е от многолюдната гей общност на Кий Уест.
Жилавият с татуировката подхвърли вещо бутилката във въздуха и се приближи към вратата му.
– Ще ти прегледаме само портфейлчето, педераст мръсен. Но първо ще ти начукам зъбките в гърленцето.
В този момент шофьорът на мерцедеса отвори вратата си, а на мен ми провисна ченето.
Чернокосият хубавец се оказа масивен, над метър и осемдесет на ръст, с гръден кош на бодибилдър и бицепси, които едва се вместваха в черната му ризка.
– Извинете ме за нетактичността, млади момко – каза и приближи оня уиндсърфист, кръстосал възлести ръце пред гръдния си кош с обиколка най-малко сто и трийсет сантиметра. – Но казвал ли ви е някой какви прекрасни очи притежавате? Чакайте да видя дали ще позная: вие сте зодия Стрелец, нали?
Двамата глупаци първо зяпнаха в англичанина гей с фигура на борец от Световната федерация по кеч, после се спогледаха с ужас в очите и хукнаха към пикапа си. Докато се отдалечаваха с мръсна газ, един от сърфовете се изсипа през задния капак право на шосето.
– Намекът е ясен. Двама са малко, трима са много – рече ми огромният англичанин, ухили се и ми намигна. – Цял живот все така ми върви.

*

– Сър Франк на вашите услуги, милейди – приближи се англичанинът и ми подаде десница. – А онова дребно гаменче в колата ми – и посочи териера – е моят верен оръженосец Рупърт. Надявам се, че онези двамата не бяха ваши приятели?
– Ни най-малко – отвърнах и поех огромната му длан. – Просто двама простаци, които предлагаха да ме качат. Много ви благодаря, че спряхте. Вие с Рупърт с това ли се занимавате – да спасявате девици в беда?
– Честно казано, бихме предпочели да спасим някой принц, но в конкретния случай, само този път, допускаме изключение. Качвайте се. Отивам само до Литъл Торч, но с удоволствие ще ви позволя да ме придружите.
– Първо ме спасявате, после ми предлагате да пътувам с вас! – възкликнах. – Ако не бях толкова прашна от пътя, щях да ви прегърна.
– Ако не бяхте толкова прашна от пътя, щях да ви позволя – засмя се отново Франк. – Всъщност имам една малка молба към вас. Боя се, че тази вечер с Рупърт попрекалихме с празненствата. А по този участък от пътя понякога дебнат полицаи и никак не ни се ще да ни хванат, че шофираме в нетрезво състояние. Вие, от друга страна, ми се струвате съвсем трезва. Бихте ли седнала зад волана?
Да седна зад волана ли? И то на мерцедес? Че как?!
– Няма проблем – отвърнах. – Стига Рупърт да не възразява.
Сър Франк се надвеси и се допита до кучето.
– Рупърт каза да сядате и да давате пълна газ.
Пуснах една усмивка на моя загорял от слънцето мускулест приятел и се настаних на шофьорското място.
Спасена от англичанин гей в ролята на Чаровния принц, рекох си. Само в Кий Уест може да ти се случи подобно нещо.
Интериорът на купето бе от естествено дърво, а седалките бяха тапицирани с висококачествена кожа, която ухаеше на скъп одеколон. И на камион с кокошки съм готова да се кача, помислих си и затворих вратата с тихо, солидно щракване като на банков трезор. Безспорно късметът ми най-после бе проработил.
Превключих лоста за скоростите и леко докоснах педала на газта. Колата изрева, изхвърли зад себе си струя пясък и се понесе по шосето като изтърван от клетката лъв.
– Малко по-полекичка, ако обичате? – подсказа ми Франк, извади от жабката плоско сребърно шише и отпи. – Боя се, че не чух името ви.
– Нина – изтърсих първото, което ми дойде наум.
– За здравето на прекрасната Нина! – вдигна тост той и пак отпи.
А пък аз се кефех на колата. До този момент не бях се качвала в мерцедес, камо ли да бях карала. Опивах се от лекотата, с която се управляваше, и най-вече от това как парапетът на шосето се размазваше покрай очите ми и от двете страни, а разстоянието между мен и Питър нарастваше все повече. Планът ми за бягство се развиваше далеч
над очакванията ми.
– Пътуването на стоп по презморското шосе ми се струва доста опасна работа, Нина – каза Франк. – Я ми кажете, вие бягате ли от нещо, или бързате да стигнете някъде?
– Нито едното, нито другото – излъгах отново. – Дойдохме от Ню Джързи на почивка. С приятелките ми бяхме отседнали на остров Биг Пайн. И се изгубихме една друга по време на парти в Стария град.
– От Ню Джързи ли? – Франк огледа евтиния ми тоалет и направи невярваща гримаса. – Ами да, защо пък не, всъщност…
– Страхотна кола имате – реших да сменя темата.
Франк се изсмя и отмести падналия небрежно над окото му черен кичур. В тъмните му очи имаше нещо почти азиатско. А и зъбите му май бяха прекалено идеални. Дали пък не са с фасети? – зачудих се.
– Хм. Много странен коментар – каза. – Точно същите думи изрекох и аз преди час на собственика й, след като ме качи. Голям зор видях да натикам едрото копеле в багажника, ще знаете.
Моля? Това пък какво беше? – помислих си, но пуснах лек, неуверен смях.
Извърнах се да го огледам. Но той само отпи от шишето и продължи да гледа безмълвно напред. Единственият шум идваше от вятъра в мрака. След продължителна, неловка и напрегната пауза той най-после се изсмя на глас.
– Ду-ду-ду-ду. Ду-ду-ду-ду – изимитира темата от сериала "Зоната на здрача", преди наново да избухне в смях. – Извинявайте. Не можах да се сдържа. Де да можехте да си видите физиономията. Научете се да усещате, когато ви занасят, красавице Нина. Макар автостопът наистина да е опасно нещо. Имахте късмет, че в мое лице попаднахте на добър човек. Ами ако някой откачен чекиджия ви беше сгащил там, сред онази пустош?
– Още веднъж... много съм ви благодарна – рекох, след като преглътнах.
Аз ли съм пренапрегната? – зачудих се. Или нещата стават страшни с главоломна скорост?
Полагах всички усилия да не откъсвам поглед от пътя пред себе си, когато до мен нещо проблесна и се чу силно изщракване.
Франк издърпа моментната снимка от полароида, който изведнъж се озова в ръцете му, и взе да я размахва във въздуха.
Мамка му! Тоя сега и ще ме снима ли?
– Фотографията ми е нещо като хоби – обясни и взе да духа на кадъра. – И знаете ли кой ми е любимият американски израз? "Прави само снимки, оставяй само следи."
Виждате ми се шокирана. Нима едно хубаво момиче като вас не обича да го снимат?
В този миг в съзнанието ми изплува откъс от новинарския репортаж за Десантчика, който бях видяла в болницата. Дробовете ми спряха да работят и насмалко да изскоча от шосето.
За откраднатата кола и трупа в багажника може и да се беше пошегувал, но на мястото, от което бе отвлечена една от проститутките, бяха намерили фолиото от моментална снимка с полароид!
– Кажи "зеле" – рече Франк и пак насочи фотоапарата.

*

– Притежавате хубава костна структура – каза Франк, докато карах, а той развяваше втората моментална снимка. – Един мой приятел се занимава с издирване на манекенки. Какво ще кажете, ако попроменим малко външността ви? Ефектът ще е направо невероятен. Ще ви направя няколко портрета на лицето. Но първо ще трябва да оправим ужасната ви прическа. Да не сте попаднали на някой сляп фризьор, когато я боядисвахте? В караваната ми ще можете да си вземете душ.
При думата "каравана" гърлото ми съвсем се затвори, сякаш му бяха натикали парцал. Понеже и за Десантчика се предполагаше, че ползва каравана. И едва тогава забелязах ключодържателя, който висеше от таблото.
Не.
Затворих очи, а ръцете ми се разтрепериха върху кожения волан.
Орел върху черен щит. С достатъчно военни бях контактувала в Кий Уест, за да знам, че това е емблемата на въздушнодесантната дивизия. А "въздушнодесантна" ще рече парашути и парашутни въжета. Но какво пък ще търси един англичанин в американската армия?
– Е, какво решавате? За портретите имам предвид. Да ги направя ли? – попита Франк, а на мен мигновено ми се изпариха всички молекули от слюнка в устата ми.
Видях пред себе си светлини. Червен неонов надпис в малка витрина. Крайпътен бар. Дадох газ.
– Имам нужда от тоалетна. Ще спра тук – рекох едваедва.
– Няма смисъл – отвърна Франк. – Вече почти стигнахме до караваната ми. Има и тоалетна. Само след секунди ще сме там.
Не вдигах крак от газта, включих мигача.
– Наистина не мога да стискам повече.
– Добре – рече Франк и остави фотоапарата. – Както казвате вие, янкитата, "Щом си на зор, няма как".
Може пък и да съм го преценила погрешно. Дали не избързвах с изводите си? Няма значение, рекох си. Така или иначе, нещата се развиваха по-гадно от очакванията ми.
Франк завинти капачката на плоското шише и го върна в жабката, а аз намалих и отбих в паркинга на заведението.
Но когато той извади ръката си, държеше в нея къс черен пистолет. И натика дулото в едната ми ноздра.
– Всъщност я по-добре карай напред, мръснице – изрече неочаквано с нюйоркски акцент. Английското в речта му категорично се беше изгубило. Да не говорим, че и като гей беше престанал да говори. – Не спирай, да ти го…

*

Джак-Ръсел териерът се разлая измежду двете седалки, а червените светлини на бара се заотдалечаваха от лявата ми страна.
– Това пък какво е? – успях да изпелтеча въпреки пълния ми шок.
– Това ли? Това е "Валтер П99" – каза Франк и размаха грозното оръжие пред очите ми. И капризните нотки се бяха изпарили. Гласът му бе станал по-плътен и леден.
– Ама защо?
Вече дишах на пресекулки. Взех да хипервентилирам. Не можех да повярвам, че всичко това се случва с мен. Сигурно съм заспала край пътя и сънувам. Поне такова чувство имах. Иначе как пък точно това ме сполетя? Нали трябваше само да се преструвам на отвлечена?
А излизаше, че наистина ме отвличат!
– Знаеш ли кое най-много мразя? – попита ме той с глас като на Робърт де Ниро. – Сладуранчета като теб, дето си мислят, че само като раздрусат сладкото си дупенце, целият свят ще се юрне да им угажда. Ако аз бях жена, щях да се обеся в мига, в който навлезех в пубертета. Честна дума, пред Бога се кълна. Не мога да ти опиша колко си отвратителна.
Из дълбините на причинената ми от терора музикална фуга изплува споменът за нещо, което бях чела навремето, как жертвите трябвало да се помъчат да си придадат по-човешки вид. Понеже ако похитителят се убедял в човечността им, щяло да му е по-трудно да им навреди.
– Моля ти се, недей. Бременна съм. Пусни ме.
– Бременна ли? А бащата знае ли?
– Ти ли си онзи? – попитах в желанието си да отклоня вниманието му от себе си. – Онзи от вестниците? Който отвличал жени?
– Ти как мислиш? – въздъхна той.
– "Десантчика". Ама че тъп прякор. Не можа ли поне един репортер да измисли нещо по-свястно? Ти как би се нарекъл?
В устата ми разцъфтя болка, след като той прекара с всичка сила дулото на пистолета по устните и зъбите ми.
– А ти що не млъкнеш, преди да съм натрошил фините ти скули, а?
Зави ми се свят. Асфалтът като че се надипли през предното стъкло. Стомахът ми се сви на най-стегнатия възел на света.
Само след миг осъзнах, че наистина ще повърна – от бисквитките, от преумората и от най-големия ужас, който бях преживявала през живота си. Съдържанието на стомаха ми се заплиска и завихри и взе да търси моментален излаз.
Наклоних се наляво, че да повърна през прозореца, когато ми щукна друга идея. Пък и какво повече имах да губя?
Извърнах се и се издрайфах с всичка сила в скута на Десантчика.
Той взе да вие от отвращение, а в това време аз се пресегнах импулсивно и откопчах предпазния му колан. Двигателят изпищя, като настъпих газта до тенекията и рязко извих волана надясно.
И въпреки че въздушната възглавница се наду, минаващият през рамото ми колан успя да прежули врата ми, когато се ударихме челно в един телеграфен стълб. Предният капак се сгъна на две и разби предното стъкло на парченца, преди инерцията да извърти колата нагоре и надясно. Ушите ми писнаха от най-силното стържене на пирони върху черна дъска в света, докато се пързаляхме покрай бетонния парапет.
А после се преметнахме назад през мантинелата и по-летяхме надолу.

ХуЛитер Записан(а): Jul 17, 2013 Мнения: 15

Романа е много приятен.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите