Под рояла

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Навярно Бог беше абонирал до живот за голямото огледало останалите женски същества вкъщи, с изключение на мен, защото все не успявах от тях да се вредя поне за десетина минути да се кокорча пред него. Затова вместо да чакам ред, вкисната от нетърпение и аз да се рисувам я с мамините, я с лелините или какините червила и сенки, фучах из двора на блока и се катерех по дърветата, които вероятно се питаха какво ли толкова са ми сторили, че им досждам непрекъснато и преча на пчеличките да опрашват драгоценните им цветчета.

Когато ми омръзваше да се правя на катерица, висях и се люлеех като маймунка надолу с главата на лоста за тупане на килими. След това се изкатервах отгоре, изправях се бавно и тръгвах към другия му край, разперила ръце за равновесие…Веднъж, тъкмо стигнах до средата, видях, че учителката ми по български език и литература, която живееше в същия блок, бе цъфнала на балкона си. Дъщеря ù, с която бяхме съученички и приятелки, чакаше ред под лоста. Майка ù ме гледаше втренчено. И аз си въобразих, че ми се възхищава, затова се връцках още малко, очаквайки овациите ù. Но вместо тях, когато скочих на земята, я чух строго да ме пита знаят ли нашите какви ги върша в тяхно отсъствие…Ми как ще знаят, като са по цял ден на работа!

Вечерта мама остана с мен насамè и започна да ми чете „конско”! Срещнали се с българичката на двора. Тя премълчала за акробатичните ми номера, но отсякла, че няма да видя шести клас, ако не се справя с правописа и пунктуацията…Я, каква хитруша! Вместо да ме наковладù, че се правя на катерица и акробатка, на което нашите бяха свикнали и надали щяха да ми се карат, измислила да ме укроти по свой си начин – хем да ме предпази от потрошаване на кокалите, хем по-грамотна да стана…

Цяла седмици зубрих правила за пълните и кратките членове на имената, както и за употребата на запетйките в родния ни език…Зорките очи на мама следяха всяка моя стъпка…Лудориите на двора ми липсваха, но стисках зъби и прилежно се упражнявах…И скоро в бележника ми цъфна заветната шестица…

Дойде Първа пролет, а след нея и фестивалът на ученическите хорове. Нашето училище имаше голям хор и струнен оркестър. Учителката ни по музика беше известна хорова диригентка, а в оркестъра свиреха няколко мои връстници и съкварталци, които след време станаха прочути музиканти.

Един ден под строй се изсипахме в Дома на културата. След като се разпявахме малко в една зала, разпоредителката ни съобщи, че сцената ни очаква. Българичката, която отговаряше за хористите, тръгна към партикаблите и следеше за подреждането ни по гласове…

Завесата започна да се отваря, а тя още стърчеше между нас и оркестъра. Аз и дъщеря ù бяхме в средата на втория ред. Опитахме се с погледи да я насочим към кулисите, но тя не само че не вдяна какво искахме да ù кажем, ами ни размаха показалеца на дясната си ръка, за да не ù пречим. Публиката заръкопляска, българичката едва тогава се сафиряса* и се мушна под рояла. Добре, че беше миньонче и лесно се преви под него. Оркестрантите седяха на столове пред рояла и не видяха нищо…Но ние, хористите, пред очите на които бе извършен този неочакван трик, едва се сдържахме да не прихнем.

На сцената излезе учителката ни по музика, поклони се на зрителите, обърна се към целия ансамбъл, даде първо знак на цигуларите, които изтеглиха лъковете, после на пианистката, чиито пръсти затанцуваха по клавишите...И ние запяхме…Изредихме петте песни от репертоара ни за конкурса. Добре беше, докато пеехме „Високи, сини планини…”, „Татковина”, „Хубава си, моя гòро” и „Рябина кудрявая”. Душите ни се рееха в небесата и забравихме за българичката… Но когато дойде ред на „Полегнала е Тодора”, аз погледнах надолу, видях я…и ме напуши неистов смях, който напираше като буйни пролетни води да се излее навън…Възпря ме само мисълта, че ако му дам воля да бликне навън, ще си спечеля най-малкото намаляване на поведението за уронване престижа на училището…

Колкото и да се стараех това да не се случи, лицето ми обаче навярно не бе успяло да прикрие напълно душевните ми боричкания с кùкота, който едва удържах, защото след бурните овации на публиката и затварянето на завесите, учителката ни по музика дойде при мен и ме попита:

- Ха сега ми кажи защо се ухили, когато запяхме „Полегнала е Тодора”?
Тъкмо се канех да смотолевя нещо за оправдание, когато, пъшкайки, изпод рояла се измъкна българичката…

И хохотът, който ние, хористите, половин час с неимоверни усилия бяхме възпирали да бликне пред публиката, проехтя неудържимо зад кулисите…

-----------------------

*Сафирясвам - съвземам се, усещам се, осъзнавам се.

Гост

Тази българичка под рояла, не се ли е виждала от публиката?! Rolling Eyes

Попаднала в комична ситуация, с това е запомнена горката Smile

Наша българичка, Бог да я прости, помним с еротичните възклицания, изразяващи разбиране, в обръщенията към нас: "Мъ да, мили ученици, мъ да!"

ХуЛитер Записан(а): Feb 26, 2010 Мнения: 23

Твърдо 5!

Нещо не успях да се разсмея. Защо ли пък под рояла, като суфльор ли се е изявила?!

ХуЛитер Записан(а): Feb 01, 2013 Мнения: 6

Конфузна и смешна ситуация Smile

Много добре разказана!!!
Ако човек чете внимателно, ще разбере защо българичката се е скрила под рояла - нямала е време да се измъкне от сцената в старанието си да нарежда хористите по партикаблите...

Поздрави за автора/авторката!!!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите