Полети наяве

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

До неотдавна си мислех, че съдбата ми е да летя само насън. Правя го от малка. Спяхме в една стая с родителите ми. Аз и по-малката ми сестра, двете на общо легло, персон и половина, в панелната ни гарсониера. Събуждахме се от нощни скандали или от някакви непонятни думи – остри и студени, изречени в полушепот. И все по-топли, и все по-горещи. И кошмарната битка на телата, която понякога долавяхме. Всяка поотделно. За тези неща двете никога не говорехме. После с часове не можех да заспя. И не смеех да кажа на мама да не ме води по психолози – все едно, няма да заспивам.
… Но ето че се унасям и се изправям пред огромен гранитен кон с мощно разперени криле. Засилвам се и той вече лети заедно с мене. Под нас са останали постаментът и несиметричната, назъбена рамка – другите фигури в скулптурната композиция, от която сме се изтръгнали… Всъщност този сън си спомням най-ярко от онова време. Всичко друго е някак избледняло и несигурно и очертанията му донякъде се избистрят само покрай мощния полет, който ме понесе онази нощ, когато бях на дванайсет.
След двата часа сън в първата вечер, в която бях с мъж, си спомням едно контролирано падане (за възможността да контролирам сънищата си узнах по-късно – от книгите на Кастанеда). Бях сама в градината на съученичка, вилата им се намираше на един хълм сред лозята. И не зная как, но политнах от високия вертикален скат, в края на неоградения двор, към черния път, на който имаше чешмичка с каменно корито. В миг осъзнах какво става и реших: няма да се дам. Паднах на краката си и се събудих…
Летяла съм насън с първата си любов – реехме се над града, като в картината на Марк Шагал; и знаех, че само с този човек, когото бях прегърнала сега, мога да летя. Но в последвалите години рядко политах: винаги сама, като с усилие на волята си размахвах ръце; единствено на тях се крепеше полетът ми.
Това беше доскоро. Ето какво ми се случи обаче преди три години, по време на операция. Докато включваха системите, лекарят ми каза, че имам рак. Бях на 33 и си помислих, че животът ми свършва. Но в момента, в който започна да действа упойката, си дадох сметка, че изреченото от доктора вече е без значение. После светкавично започнаха да отпадат и други значения. Сякаш бях чисто съзнание, което преминава от смисъл в смисъл. Някакви неведоми сили ме изстрелваха мигновено във все по-нови и нови сфери нагоре. Бяха безлични, строги същности, които анализираха живота ми и ме съдеха. Беше болезнено, като в чистилище. Като сън наяве… Във всяко следващо ниво очаквах с ужас края и като не идваше, растеше вярата ми, че край няма. Последната сфера, до която стигнах, беше огромна и златна - някак си знаех, че това е Висшият. И там получих милост. Извиках - без да чуя гласа си – и най-сетне почувствах лекота. И безкрайна светлина… Чух от екипа да ме успокояват, че всичко е свършило: да си отворя очите; питаха ме дали си разпознавам името. Знаех, че е важно да прогледна, да им отговоря. Но нямах сили да го направя, а все пак ми се искаше, неистово ми се искаше да се върна към познатия ми свят, дори към познатото ми болнично легло!...
Частица от тялото ми беше останала в онази операционна зала. Влязох като крехка жена. Излязох като амазонка. Жена войн, която се учи да се справя с всичко сама. В началото наистина се върнах към познатия ми свят. И месеци наред си мислех, че вече съм мъртва за любовта, затова дори на сън не летя… Но неотдавна отново сънувах полет: привлече ме неустоимо огромната златна сфера, от която преди три години се върнах. Спомних си всичко и с изгрева се събудих обгърната от Любов.
След тази нощ повече не помня да съм летяла насън. Но във всичко, което правя, усещам чудна лекота. И дори когато, натежали от умора, крилата ми започнат да браздят прахта, онази безкрайна светлина ги привлича отново нагоре. Нагоре, нагоре. В полети наяве.

Гост

Хубав разказ. Като изповед звучи. Мисля, че човек, който е летял на сън може точно и ясно да опише какво и как се чувства, през какво минава, какво усеща, а тук се набляга на всичко друго, но не и на това състояние. Въпреки това, желая успех в конкурса!

Успех!

ХуЛитер Записан(а): Jun 10, 2012 Мнения: 4

Може би защото акцентът в разказа е върху "наяве" (което се случва едва накрая). Полетите насън (когато спим или когато само сънуваме живота си, затънали в дребнавост и депресия) са само сянка на истинския полет... Smile

raiavid написа:

Хубав разказ. Като изповед звучи. Мисля, че човек, който е летял на сън може точно и ясно да опише какво и как се чувства, през какво минава, какво усеща, а тук се набляга на всичко друго, но не и на това състояние. Въпреки това, желая успех в конкурса!

Предлагам да си кажете направо в колко реда задължително трябва да се лети "наблегнато" в прав текст, та да ви стане ясно и да се приключи с тези коментари за "още малко"!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите