Силата на полета

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Днес с гордост пред теб, зрителю, заставаме!
Цели, невредими сме, недей осмива нашия човешки ръст!
Че въпреки всички хули и нападки верни на себе си оставаме,
и не таим към никого изгаряща мъст.
Злоба, о, и лицемерие тъй красиво не блазнят ни,
и друго отношение не признаваме освен ренесансовия поглед към човека.

Днес не се страхуваме да покажем наяве перата си,
които тъй високо ни извисяват над земни нетрайности и грижи,
не се страхуваме да празнуваме триумфа на въображението си,
което като попътен вятър в ушите ни брули и крилете ни движи.

Днес оттърсваме се ний от предишните си дрипи
и скрояваме нови със словата си вълшебни,
телата ни голи няма как да останат, защото покриваме ги
с невидимото, ала топло наметало, а не с брони непотребни.

И ето, ний летим! Издигаме се и за секунда загубваме съзнание,
опиянени от шеметната вихрушка на непознатата съдба.
В миг осъзнаваме, че това не е за телата изпитание,
защото тялото се среща със своята любима – душата
и страстта си преоткриват в изгрева на нашите сърца.

О, хармония, опази ни от зримост нежелана! Да, високо сме,
ала куршумите-оръдия раняват ни, макар далечни в разстояние.
Обаче те не знаят тайната ни! Ний можем да омагьосваме...
Ала по-добре да замълчим, защото окаяните души
ще се опитат да принизят телата ни.

О, фортуна, опази ни от кавги! Все пак – хора сме!
И като такива имаме навика най-близките да нараняваме,
наричайки ги с думи не съвсем любовни, и жестока болка причиняваме,
ала въпреки това продължаваме да разкъсваме дълбоко.

Изричайки думи, ний растем, порасваме, летим,
закрепени за някой звук, за безгласна буква,
служещи ни за парашут, водещ към небето, като вълшебен килим,
позволяващ ни да се реем като птици.

В този полет завой погрешен няма; накъдето и да поемем –
в крайна сметка да се удариш в памучен облак дали боли?
Пред нас е безкрайна синева, а да се извисим не се страхуваме,
защото многобройни птици сме, ала скрепени летим като един.

Разперваме ръце и се извисяваме високо, високо над земята,
а гледката надолу е забулена в някаква загадъчна мъгла,
която прави цветовете да изглеждат избелели,
а образите обобщени, всички без нас в своята самота.

Да усещаш освободеността на всяка клетка,
като пулс неукротим и дъх несекващ,
и някъде долу, ниско да хвърлиш скъсаната си подметка,
защото и горе всички са боси, няма да срещнеш погледа упрекващ.

Ала когато за миг се оставиш на дъждовния облак
и доловиш не напевното му ромолене, а гръм ужасен,
тогава знай, че след миг сред звукове сгромолясан
ще се намериш в низините далеч, сам за съзнанието си опасен.

И ще търсиш лъча спасителен, ефирно проблясващ
близо до съзнанието ти, ала далеч от земната обвивка,
недостижимо горе, той надменна усмивка отправя ти
и прошепва „сам се спасявай!”, в зората на деня нелепо угасващ.

А как боли от спомена прекрасен, от гледката вълшебна,
разкриваща се от върха на света! И отново сме дълбоко опиянени
от блещукащите снопове светлина, които всъщност
са хората в далечината, с различен оттенък всички оцветени.

Чудно е! И няма, няма същество неогряно и останало
от свишата сила в сянката скрито! Едва ли би имало човек,
недокоснат и неосенен от тази съзидателна сила –
да сътворява и сам да дава душа на своето слово...

О, хармония, и от нас самите опази ни!
Правомощия големи имаме над своята съдба,
И сами държим смъртоносното перо в ръката си, което
не помилва ли ни, с невидима връв ще ни доведе до самата низина.

Ласкателство, преструвки! Не на мене тия!
За мен достойни са гръмотевици, симфония небесна,
звук гръмовен, пронизващ дълбините на скалата отвесна,
разбивайки я във вълните на морето и правейки я на пихтия.

Не ми позволявай да запокитя душата си в проклетата бездна,
а аз сам няма да се оставя да се разбия о пропастта безчеста,
в тегоба отричам аз да гния, сърцето ме тегли към синевата звездна
Аз приемам ролята си – да бъда собствения си Спасител.

Днес ний се осмеляваме да поемем предишната посока,
задача трудоемка, ала пътека не непременно самотна!
Осмеляваме седа Ви подадем ръка, когато намирате се на кръстопът –
дали ще бъде самовъзобновяващото се его,
или ще се вслушате в копнежа на душата поне този път?

Боецът може да се справи и сам, ала когато светлините угаснат
озовава се в килията на своите мисли, за пъстроцветието затворил очи.
Ала нека позволи с пламъка на свещта страховете в мъгла да прераснат,
нека допусне ни като спасителен шепот в коварните си мисловни игри.

Чудовища не сме, не притежаваме и демонична нишка,
не ни свързва тръпката от падението стремително надолу,
иначе така примамливо със своята интензивност.
Ний разбиваме се в скалите и ставаме на морска пяна.
И изчезваме, и умираме. И се раждаме отново!

Като прибоя на океана така и нашите мечти отпърво
тихи са, уплашени от внезапната стихия,
Но след това се сливат в нестихващ ек, в невиждана магия
и стоварват се върху безжизнения бряг и ветрените отломки.

Не, ний не се боим от въздушни течения, защото перца не сме!
Не можем да бъдем отнесени от подсвиркването на вятъра в беда.
Самите ние сме вятъра, ала носим съзидателна мощ,
която не спира да задвижва вятърната мелница на лудостта,
така съвършена в умението си да произвежда мечти в лунната нощ.

Опиянени сме от самодивския вой, от лудешката гонитба на мечтите,
не се страхуваме да бъдем едновременно и съдници, и подсъдими.
И накъдето и да ни понесат платната на кораба ни, носещ името „Лунатици”,
не бихме се предали – досущ като удавници във водите дълбоки, незрими.

Шептейки ласкаво, водата назидателна ни оттласква обратно със своя жезъл,
защото не ни е писано глава да скланяме и покой да намерим в мразовития океан,
а да се реем – нейде високо, за да догоним и ветрове, и урагани,
сплотени в безбрежието на съвършенството на нашата мисъл.

Гост

Интересно и хубаво като съдържание. Малко тежко, дълго и тромаво. Затова мисля, че ако беше поднесено като проза, щеше да е нещо невероятно. Успех на конкурса!

Успех!

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите