Наградата

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Беше по времето на соц-а. Имаше тогава такава практика – за показани добри резултати в труда да се дават нематериални стимули, един вид – духовна награда. Та ето за какво иде реч.
Идеята даде агрономът Милачко. “Така и така, другари, доброволната бригада от пенсионери досега свърши много полезна работа по полето. Предлагам да отбележим техния трудов ентусиазъм и да ги наградим по някакъв начин. Хем ще ги стимулираме за нови трудови подвизи, хем ще ги дадем за пример на младите.”
Всички единодушно се съгласихме – което е право, право е – работиха добре старците и си заслужават наградата.
“Само че... като каква да бъде тази награда?” – избоботи бригадирът на овчарите бай Кольо Чобана и забоде кутрето на дясната си ръка в косматото си ухо, което бе знак за усилена мисловна дейност.
Замислихме се всички. Да, каква да бъде наградата? Отговорът даде пак Милачко. “ В неделя тук, в село, ще има голям концерт с певци и артисти от София. Предлагам да закупим билети за цялата пенсионерска бригада. По този начин хем ще зачетем всички по равно, хем ще доставим удоволствие на хората.”
В центъра на селото вече бяха разлепени огромни разноцветни афиши. Яркочервени букви известяваха, че ще гостува със своя оркестър известната естрадна певица Мери Тъпчилещова ( в скоби бе добавено: “изпълнителка на песента “Край реката, под върбите”). С по-малки букви бяха изписани имената на един илюзионист и още няколко певци. И най-отдолу със средно големи букви пишеше: “Участвуват и известни хумористи от столичните театри.” Това вече бе една многообещаваща примамка.
В деня на концерта малкият читалищен салон беше претъпкан. На първите два реда с достойнство седяха наградените бригадири-пенсионери, облечени в празнични дрехи. От сцената блестяха с никелираните си части инструментите и очакваха музикантите, които, кой знае защо, се бавеха. Бай Гуго, един от отличените пенсионери, показваше на бабичката си едно от барабанчетата и й обясняваше, че именно на такова е тупал като барабанчик в 13-ти пехотен на Нейно царско височество княгиня Мария-Луиза полк. До тях двама старци спореха кой инструмент е повече на почит в армията – тръбата или барабанчето. В края на реда, отегчени от дългата пауза, дремеха няколко бабички.
Изведнъж лампите угаснаха и в салона оглушително затрака картечница ( по-късно се оказа, че производител на този шум бил барабанистът на оркестъра). След това нещо заудря глухо “дум-дум, дум-дум”, после към това се прибави неистовия вой на тромпета, дрънченето на чинелите и най-накрая някой завика така, като че ли главата му вече е сложена на дръвника. Целият този адски трясък и вой, многократно увеличен от усилвателите, поставени пред първия ред, продължи няколко безкрайни минути. Изглеждаше така, като че ли е настъпил краят на света. Когато след малко лампите светнаха, за да започне съществената част на концерта, някои понечиха да побягнат към изхода, но уви – пътят за отстъпление беше отрязан от плътния кордон правостоящи. Нещастните наградени се примириха с безизходността на положението и се оставиха в ръцете на съдбата.А тя не бе никак милостива към тях. Дори смелият и напет някога полкови барабанчик Гуго, преживял ужасите на три войни и кавалер на два ордена за храброст, беше изгубил присъствие на духа и трепереше като лист, вкопчан в полата на бабичката си.
Всичко нататък продължи като на сън. Замаяни и объркани от разноцветните светлини, които ту светваха, ту угасваха, оглушели напълно от уредбата, която ревеше над тях, безпомощните старци не можеха да си спомнят какви страшни грехове са извършили, та съдбата им изпраща такова жестоко наказание.
На другия ден се разбра, че след концерта две бабички обиколили няколко пъти читалището и издавайки нечленоразделни звуци, поели в неизвестна посока; други трима старци заминали да лекуват сериозно повредения си слух, а една голяма група спешно била приета на лечение в психиатричното отделение на близката болница.
Независимо от пострадалите, имаше и доволни от концерта. Това беше глухата баба Мицка, която още от дете обичала да гледа фокуси по панаирите и сега беше във възторг от илюзиониста, който беше извадил от нейната пазва три зайчета, два гълъба и една кошница пресни яйца.
След като обсъди случилото се и пресметна загубите в жива сила, управителният съвет на стопанството постанови, а протоколчикът бай Георги записа: “Не е целесъобразно да се използват повече концертите като начин за награждаване, тъй като нанасят загуби на селското стопанство.” И тази порочна практика бе прекратена завинаги.

ХуЛитер Записан(а): Mar 06, 2012 Мнения: 21

Чудесен разказ! Хуморът е лек и ненатрапчив, а и стилът ми хареса. Все пак си мисля, че описът на загубите в жива сила, особено групата с психическото разстройство след концерта, е силно преувеличен и макар в този жанр да е допустима художествената измислица, това изсилване по-скоро вреди на иначе поднесеният с мяра и усет за смешното сюжет.

Гост

Нещо май не е точно както трябва в тоя разказ. Познавам много добре тия концерти по селата по времето на тъй наречения соц. Нещата не трябва да се изопачават. Първо читалищата в селата бяха съвсем малки и нямаще нужда от такова озвучаване. Второ тия гръмки уредби, за които се намеква, се появика много по-късно и въобще не стигнаха до селата, по простата причина, че вече ги нямаше и стопанствата, и хората...а и не виждам нищо смешно в тоя разказ, а една опорочена жалка картинка. Вярно е едно само- че имаше наистина материални и морални стимули за първенците на труда и всички помагаха с удоволствие да се прибере селскостопанското продукция - и пенсионери, и студенти, и деца...

Има хумор в , този разказ и, когато човек го чете, трябва да го чете с удоволствие и да е в нормално настроение!

ХуЛитер Записан(а): Feb 01, 2009 Мнения: 8

не те видях... през твоите очи

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите