Първите си пари изкарах сам през лятото преди казармата. С бояджилък, разбира се.
Баща ми беше в разцвета на силите си, в зенита на славата си. Работеше в кооперацията, а го търсеха вкъщи. Пращаше хората при началниците си, те му определяха какво и къде ще работи, но клиентите се връщаха, молеха се. Беше спокоен и възпитан човек и не умееше да обижда и му губеха часове от почивката с кандърми.
Не искам да убеждавам никого, че баща ми е бил светец. Като всички бояджии и той работеше частно. През седмицата – в кооперацията, в събота след обяд и в неделя – на лични клиенти. Затова преследваха, налагаха глоби и големи данъци. Ако не престъпление, частното беше сериозно нарушение. При всичките си тежести и цапотии бояджилъкът е занаят и като такъв - потенциален капитализъм. Кооперацията не насмогваше, хората чакаха бояджии с месеци, протестираха, жалеха се, но срещаха скала – по-добре незадоволени потребности, отколкото нарушени правилници, т.е. изпортена идеология, както се идентифицираха те тогава. По-добре мръсни стаи, отколкото богати бояджии. Така изглежда този смешен конфликт, приведен към битово-личностните му измерения. Впрочем и досега се говори за купчините пари, които трупат бояджиите от частно. Срещал съм фейлетонни бояджии, които с парвенюшка арогантност унижават интелигенти бедняци. Искам само да кажа две неща: край канала не живееше нито един интелигент, а в живота не съм срещал бояджии богаташи нито ретро, нито нео, макар че съм се движил по принуда в тяхната среда. Искам от друг ракурс да добавя, че и бояджилъкът не е пощаден от ябанджиите в занаята, които обществените нужди завъртат по перифериите на всяка професия. Особено в ситуацията на криза на занаятите, която сами предизвикахме. Но ако падналото налче на тока и скъсаната пружинка на часовника ги подменят скрито, бояджията си върши работата пред очите ни, при това в дома ни. Затова за него знаем всичко. Или почти всичко. Така излиза.
Та баща ми работеше тайно в събота и в неделя, криеше се. Страхуваше се, разбира се, не панически, но с неудобството и срама на кротък човек, който тачи възбраните, даже и безсмислените: не ги разбира, но ги тачи, защото вярва, че зад тях стоят неизвестни, но важни неща. И ги нарушава от зор, от безизходност.
Освен че нарушаваше закона, баща ми правеше още едно „престъпление”. Подбираше си работа. В бояджилъка много ясно личи колко умееш да си подреждаш труда. За ден и половина се боядисват и две стаи, и пет стаи. Пренасянето на инструментите е едно. Правенето на цветовете – почти същото: какво значение има дали ще забъркаш три или седем бидона. При добър конвейер, докато чакаш да съхнат първите помещения, работиш в следващите. Това е едното в подбора – да вземеш оптималното количество работа, което съответства на времето, силите и майсторлъка ти. Второто е да вземеш по-запазено, по-чисто жилище, защото кърпежът хвърля много време, а мръсотията дърпа мръсотия и стените се засичат.
Баща ми имаше възможност да избира и избираше. Останалото щедро преотстъпваше на колегите, които непрекъснато се въртяха около него за баберика.
Всичко това също беше елемент, част от занаятчийския морал, може би от сенчестата му страна – да излъжеш инспектора, да си подбереш по-доходна, по мерак работа. А и да поддържаш в орбита благодарността на по-гладните колеги.
На хората от махалата обаче татко не отказваше. На комшия молба се не връща, щом можеш да помогнеш. Особено в занаята. Това правило тачеше не само баща ми, тачеше го и чичо Георги електротехникът, и бай Чоно хлебарят, и бакалинът чичо Андрея, и циганинът музикант чичо Стефан. Чичо Стефан беше пазарен за друга сватба, но се яви с бандата си да ме поведе към венчилото. Нашите коли чакаха пред къщи, а колата, с която беше пристигнала музиката, чакаше зад ъгъла да я отведе обратно.
Та баща ми отказваше по принцип ангажименти, спазваше устава на кооперацията, доколкото може, но спазваше и правилото на комшулука. И когато една много бедна бабичка от нашата улица се примоли да й боядиса стаичката, й каза направо:
- Бабо Марийо, частно не ми дават да работя. А и не мога да ти откажа. Айде да почакаш да мине панаирът.
Бабичката беше простодушна и наивна.
- При много други ходих, за една стаичка никой не ще да дойде. Ти си комшия, ела да ми помогнеш.
- Не мога, бабо Марийо…
Бабата натъжена си тръгна.
- Който има малко, го побутват. Винаги е било така, Георге!
Баща ми виновно се сви и я догони на вратата.
- Добре, ще дойда. Дано да успея…
После ми каза:
- Пренеси инструментите. Ще ми помагаш.
В петък пренесох тенекиите. Занесох стълбата. Помогнах на бабата да струпа багажа в средата, посъветвах я да облепи прозорците с вестници. Учуди се, че знам толкова.
Стаята беше малка и ниска, стълбата беше излишна. Стените бяха напластени и захабени. На места олющеното стигаше до кирпича, таванът застрашително висеше в ъгъла.
В събота баща ми излезе рано и не се върна до вечерта. Баба Мария пристигна.
- Така разтурена ли ще стоя?
Баща ми си дойде късно претрепан.
Баба Мария го дебнеше и довтаса.
- Георге, не ме лъжи. Стар човек съм…
Баща ми се надигна тежко, но нищо не каза. Тръгнахме тримата. Работехме до сред нощ, на лампа не спореше, но според мен – повече заради старотията: много кърпеж, много жулене падна.
- Хайде, утре ще сколасате – разреши ни да си починем след полунощ бабата.
- И утре не мога – каза баща ми. – Нали ти рекох, че сме пратени на панаира… Ще чакаш, като се върна.
Жената запроклетисва, но не можа да ни спре, баща ми трябваше да поспи няколко часа. Когато се събудих на сутринта, беше излязъл. На вратата стоеше баба Мария.
- Ела да довършиш… – каза примирено.
Така довърших. Стана. Грешките сам си ги виждах. Валякът вървеше накриво. Линията горе беше неравна. Но дали защото бабата недовиждаше, или защото беше измъчена от разтурията, изпрати ме с благословии и 5 лева в джоба.
- Пак много ти е дала! – каза баща ми вечерта, а очите му се залепваха. – Честити да са ти.
Бях доволен, че го отмених – да спи. Бях доволен и затова, че бях открил човек, който може да изтърпи грешките ми върху собствените си стени. Може би има и други такива?
И станах частник бояджия.
- Ако не те набият колегите или клиентите, работи! – каза баща ми. – Само пази инструментите. Ако те хване инспекторът, ти си береш срама.
Поех всички рискове. С първоначалния капитал на баба Мария купих варта и боите за следващата поръчка. Работих старателно и не ме биха. Даже бяха доволни, защото ми скъсаха от пазарлъка, а не казах нищо. На третия обект вече работех със самочувствие. Спореше. Стана бързо и хубаво. Всеобщо задоволство. Някъде в края на месеца дойде първият клиент, който търсеше мен, не баща ми. Беше по-голяма работичка, както казваше татко, нямаше да се справя сам. И за първи път си помислих, че може да взема хора, на които да плащам.
Гочето и Асен вадеха пирони от кофража на един строеж. Пирони вадеха, а пари – почти не. При това Асен се беше набол през гуменката, раната го болеше и не можеше да се катери по купа и да отбира гредите с повече и по-големи пирони. Склоних ги да дойдат. За пари не говорихме, подразбираше се, че бояджилъкът е по-доходен от пироните.
Няма да разказвам как сме работили. Но ще се поровя из моите преживявания. Бях учил при майстори. Какво съм научил, е друг въпрос, но приятелите ми повярваха, че е достатъчно. За първи път организирах хора, управлявах обща работа. Отговорността носех аз. Не бих казал, че съм се чувствал неспокоен,. Вероятно дълбоко, неосъзнато, но достатъчно силно съм чувствал зад себе си авторитета и евентуалната намеса на баща ми. Сигурно сме приключили нормално, не си спомням за някакви проблеми с клиентите, не си спомням даже кои са били. Когато платиха, не се колебах изобщо – дадох на момчетата по 5 лева, на мен останаха 20. Излязохме заедно вечерта, почерпихме се, вечеряхме, платих аз. 20 лева бяха много пари, 5 лева – също. Бяхме доволни, струва ми се.
На другия ден се отвори нова работичка. Отидох да търся Гочето и Асен, чичо Жорж се случи вкъщи, изгледа ме някак особено и каза:
- Асен няма да дойда. На пироните е…
И тогава нещо ме сряза, страшно ме смути и обърка. Отивах да търся Гочето и Асен спокоен и горд, че съм им полезен, хубаво беше да работим заедно, както сме играли и расли. Но тогава изведнъж разбрах, че отивам да викам не приятелите, а работниците си.
Върнах се вкъщи разстроен и кисел, татко ме усети, поразпита ме и каза:
- Занеси им парите!
- Ама нали инструментите са наши. И боите купих аз и варта…
- Сега ще кажеш, че и клиентът е твой, че и майстор си им бил, нали? Носи парите!
Не разбрах всичко, то и досега не ми е съвсем ясно как трябваше да се разделят пустите му пари, но това, което беше останало след почерпката, разделих на две, намерих Гочето и Асен в градинката и им дадох по една половина.
Дърпаха се известно време, но ги взеха.
Не сме говорили никога за този случай. Не зная какво са мислили. Може би просто натискът вкъщи ги накара да вземат тези пари – точно както натискът вкъщи ме накара да им ги дам. А може би у тях е останало нещо мътно, мръсничко подозрение, че въпреки повишения хонорар аз съм задържал предостатъчно и за себе си. Но нали и двамата присъстваха на плащането… А може би нуждата и незапознатостта с парите ни караха да изиграем тази малка икономическа драма точно по този начин. Казах вече, че и сега не зная как трябваше да разделя справедливо нашия доход. Татко не ми каза тогава, обиден и дълго намусен не обсъждах повече случая с него. Но неуспешният ми опит да бъда работодател все пак имаше значение. Бях разбрал, че дълбоко и неподозирано в мен живеят тъмни сили. Случаят отключи някакъв нагон да се вземе повече, от който се срамувах; той отпуши тапичката на съд, в който живее зъл дух и с който трябваше да внимавам. А в личния ми опит остана простичкото правило, че с приятели само се дели. Дали страхът от смесването на икономическото, деловото с душевното, приятелското е вече нравственост или тя е нещо по-генетично, по-дълбоко, което не всеки притежава, това и до днес остана неясно…
подсетата
Н А К О Л Е Н К И
Това, телевизията, е страшен седатив. Гледам някакъв филм и дремя. А познайте от три пъти какъв е филмът. Браво. Познахте. Даже без да ви кажа хубав ли е или американски.
Дремя, значи, и изведнъж ми става интересно. Главният герой мие пода, коленичил е, търка с четката. Влиза главната героиня. Мъжът става. Я, той бил с наколенки. Главният отива до килера, сваля от закачалката чифт наколенки и ги подава на главната. Тя си ги завързва, вещо коленичи, та да й се видят трите четвърти от бикините, и започва да търка. Главният герой се простъргва на колене и я целува. Легенът се разлива по пода. Хепиенд по вода…
Всъщност това е един много полезен филм. Дано не са го гледали и други досетливци като мен. Защото от този момент насетне аз започнах да мисля за ново производство – на наколенки.
Казвам на Нина.
- Стига се излага! Кой мие сега подове с четка?
- Американците…
- Кой знае какво си сънувал, като дремеш пред телевизора.
- Ама аз мога да изнасям наколенки. И не само за миене…
- Кажи сега спокойно какво си намислил…
- Може и за молитви, и за лазене…
И започвам да обяснявам как според мен ще се харчат наколенките. Първо ще заредим депутатите. Обаче това не е никакъв пазар. Колкото и да износват наколенките, не мога да постигна рентабилност. После чиновниците. Виж, това е сериозен пазар. Хем са много, хем са платежоспособни, хем се множат непрекъснато.
А в идеята ми има нещо хуманно. Значи пазим коленете на контингента. Намаляват артрозите и скъсаните менискуси. Спестяват се средства за здравето на бедните.
Боже, каква невероятна идея!
Можем да измислим най-различни модели. Специфицирани, адресирани, индивидуализирани. Например наколенки от промазан плат за дребните чиновничета по съветите. По-скъпи, от кадифе, за министерствата. Може и специални – дипломатически, да кажем, с шевици, – да впечатлим НАТО и Европейския съюз. А за депутатите може да се направят от сребърна ламарина, защото много ги употребяват, пък и дойде високосна година. Тъкмо като им сменят тенекиените очила…
Изобщо се размислих. Фирмата ми до ден днешен не работи, за нищо не ме търсят, а виж сега кроя планове, забогатявам, ставам охолен пенсионер капиталист, маса хора работят за мен, а аз се прехранвам с принадена стойност.
Нина ме гледа усмихнат и занесен.
- Ало, къде се рееш, мъжо, сред мечтите възвишени…
- Не, пресмятам за наколенките.
-Поне прибави и налакътници! – казва мъдрата ми жена.
- Да бе, как не се сетих… Защото във филма ги нямаше.
- Ето затова не е хубаво да се вживяваш във филмите…
- Абе все си е дручко, гледаш как кипи от идеи.
- Ти като търчиш с дистанционното по каналите, кога имаш време за вживяване и за идеи?
- И аз затова се ядосвам. Където щракна, или коубойка, или криминале. Все избрана американска стока. Пречи ми на идеите.
- Хайде спри да се ядосваш, че ще разлееш легена…
прилепало:
за мързела и омразата
ООО
Мнозина наричат неприятните им хора чорбаджии.
Коренът на обидата е още в турско. Но сега са други времена. И понеже и аз попадам в чорбаджийската пасмина, казвам на приятеля, дето ме закача:
- Сега, майно, искам да разбера кой ти попречи да станеш чорбаджия. Какво зная? Знам, че душманите ти те тровеха с кафета, пробутваха ти мадами да те изтощават, пазеха ти спокойствието, та да се успиваш, не ти позволяваха да рискуваш, та да не се притесниш. Всичко това само и само да ти попречат да станеш чорбаджия. Но има нещо много важно, което не знам, само ти си го знаеш… Кажи ми какво е то, та и аз да се успокоя…
ООО
Трябва сериозно да се мисли защо българинът мрази този, който му дава работа. Учили са ме, че е мразил чорбаджиите и капиталистите, защото са го мъчили. Мъчейки го, броейки залците му, те глупашки са вървели против себе си, защото са го отучили да работи съвестно.
Но защо българинът работеше несъвестно и за държавата си по време на социализма? Държавата може да е много виновна пред българския работник, но поне не го мъчеше. Обратно – създаваше му работа и тогава, когато нямаше нужда от производството му, даваше му и това, което той не е изработил. А той и нея мразеше със същата робска страст. Не вярвам, че е бил уморен, че е бързал, че е бил отчаян, ядосан, сърдит, прост и некултурен.
Той е мразел своята работа и омразата му е изтичала в материята, до която се е докосвал. Затова и социализмът не стана…
Знам, че има много обяснения за тази омраза Вероятно тя в много голяма степен е заслужена. Не обсъждам всичко това. Искам само да кажа, че паралелът с омразата не минава през мъката или по-точно – не минава само през мъката на труда.
Или омраза не е точната дума за означаване на отчуждението и отрицанието на съвестния труд…
ООО
Стъклата на завода са счупени и мръсни.
И никога няма да бъдат измити.
Те така са измислени – трудни, високи, недостъпни, да не създават сапунени и зрителни проблеми, да бъдат недосегаеми, да не бъдат някога мити.
Но страшно е интересно – а как са достигнати, за да бъдат счупени?
ООО
Сигурно съм много доверчив, но все ми се струва, че има много истина в думите за привързаността на японските работници към фирмата, в която работят, за почти роднинското отношение между работници и работодатели, за предаността, граничаща с кръвна връзка.
Пак казвам: може да съм прекалено доверчив, но приказките за голямото фирмено семейство в Япония не са ми стоели като метафора.
Може би заради утопията в общите ми икономически възгледи или заради прекалено голямото желание да видя такова нещо в България.
anonimapokrifoff Модератор
Записан(а): Nov 30, 2007
Мнения: 1068
Въведено на:
22 Авг 2011 15:13:58 »
Тридесет и втора глава
пловдив
споменът:
ДА ТЕ ЧАКАТ
Тъмнината не е само цвят на съня.
Тъмнината не е само усещане на очите.
Тъмнината е податлива на всички усещания.
Гъста и топла е тъмнината. Вкъщи не свети, аз вървя през праха, боси са краката ми и той се сипе между пръстите, пълзи до глезените и там някъде на границата усещането за топло и меко е еднакво.
Външната врата е отворена, но в сянката на къщата не се вижда нищо.
По каменните плочи е хвърлена вода – мирише на мокро слънце. Мама и татко са приседнали на стълбата, мълчат, седят и просто седят в меката пара, присъединени към тишината, към камъка и към нощта. Аз шляпам по мокрите плочи, те вдигат глави и усещам, че са чакали мен.
Какво щастие да те чакат! Безмълвно, в гъстия мрак, в топлата пара на съхнеща скала. Да те чакат и ти да си дойдеш….
подсетата:
ПЛОВДИВСКИ ПЕСНИ
1.
Детството тича по твоите улици
с боси нозе…
Литнаха дните му, где се потулиха,
кой ни ги взе?
Кой като прах ги навя из тепетата
с хладни криле?
Сякаш реката отнесе момчетата
в Бяло море, много далеч…
Няма ги, няма ги моите улици,
друг е брега.
Гледам листата във парка обрулени
с малко тъга.
Други момчета целуват момичета
там, на върха.
Други дръвчета са гушнали птиците…
чужд е смеха…
Тук различни са къщите,
там - незнаен площад.
Този град не е същият…
Мой ли е този град?
Но са слънчеви къщите,
и ветрецът - познат.
И Альоша е същият.
Мой си е този град!
2.
Джуджетата нима са днес измрели?
И спящата царкиня ли заспа?
На баба питката на път пое ли
със житцето да си побъбри пак…
Изчезнаха ли ябълките златни?
И щъркелът не носи ли деца?
Боилите пред хановете знатни
пак вричат ли се с каменни лица?
И всички ли мустанги изловиха
каубоите със смелите сърца?
Апахите нима се покориха,
продадоха ли своите селца?
Момчил заспа ли в своите конаци?
На Марко славата ли отшумя?
Храбри весели юнаци
бродят ли из таз земя,
или глътна ги ламя?
Приказни злини,
книжни добрини,
лесна радост,
свикнали сълзи…
Но за миг свърни,
малък остани.
Детските си книжки запази!
.
3.
Стряха вита,
порта кована.
Всяка стряха е бряг –
синя река струи.
Пазва шита,
шарка засмяна,
слънце златен черпак,
плиска петна, бои.
Цвят на роза.
Плитка от жито.
Стан на южна мома –
струна под лък трепти.
Сок от грозде,
медена пита,
филигран по кама –
песен и звън си ти.
Пловдив –
в китка
цъфнал мак
червен.
Пловдив –
бликнал извор
чист у мен.
Мили неща
5.
В спящия град
всички улици водеха там…
И в пътека добра
целият свят се побра.
Наште следи...
Не издуха ги вятър оттам.
Не изми ги дъждът.
Наште следи все стоят.
Дири безброй
не правят ли път?
Тъй дълго ги брули дъждът,
стеле ги прах.
Но пак личат следите безброй.
Те у нас.
Ние в тях!
Прашният парк
пак е детският приказен край…
Лъх познат от преди
нещо у нас възроди.
Дирим следи…
По пътеки, вървени докрай…
Но от първия час
всички следи
са у нас!
прилепало:
000
Най-сетне Пловдив стана столица!
На бедността…
000
София не може да има Мильо, Мамин Кольо, Топалчето или Чортата. Не ме интересува кой от тях какъв е. Интересува ме какво са те вкупом. За един град. Феномен. Купешка празнотия. Разбира се, че е трудно да се обясни недостатъчно ясното. Но е ясно: те са нещо странно и рядко, необикновено и очаквано явление: едновременно типично за Пловдив и неповторимо за страната.
Чешитлъкът очевидно има долна и горна граница, той съществува в някакъв диапазон, населява някакво определено отдолу и отгоре пространство.
Такова пространство е Пловдив.
Това е пространството на възможните живи възприятия, на съпричастието, извън които са отчуждението, анонимността и егоизмът.
Размерът на Пловдив предопределя ред закономерности – благоприятни и неблагопроятни за развитието на хората в него. Надявам се – повече благоприятни. И във всеки един момент този пулсиращ, променящ се обем създава своите молекули, винаги различни и винаги приличащи си по нещо. Това са майничките, които личат като цветни парчета на сивия фон на общностите. Някой трябва да обясни защо Пловдив е бил благоприятната среда за написването на „Чичовците” и „Записките”, за оформянето на Бараците, за раждането да кажем на един гениален футболист, един прзидент или министър-председател, или на група хора, определящи развитието на едно изкуство дълги години наред. Разбира се, че е случайно. Но защо случайно в Пловдив? Разбира се, че винаги условията са били различни. Но как при различни условия, в различно време се получава едно и също? И сега нещата са по-различни. Действат някакви нови сили, капитализмът събуди злото, потискано и сритвано достатъчно дълго и някъде дълбоко и у пловдивчанина. Мислили ли сме дали специфичните условия и тъмните сили няма да се оплодят в някакво чудовище, в нашето проклятие и гибел? Разбира се, че това ще е мистично случайно…
През Възраждането и около Освобождението в Пловдив по естествен път се стича жива кръв от Подбалканието и други възрожденски центрове на България. Този процес подхранва дълги години първенствуващата роля на града в развитието на страната.
София прекъсна насила този процес. Тя по административен път отряза пъпната връв Пловдив – България. И насочи свежата кръв към себе си. Така е от Освобождението насам без прекъсване. Само силата на кръвопреливането е била различна. Понякога, задавяйки се от лакомия, София пак административно се е мъчила да ограничи кръвотока – нека само си припомним правилата за жителството.
София е олицетворение на тъпотата и некадърността на българското чиновничество, тя е месомелачката на способностите на този народ, на прокиша на народния гений, ферментирал с бацилите на шопизма. София е безпрецедентният в света случай столицата да мрази и тъпче своята майка хранилница – провинцията.
София е отговорна, че е провинцията на европейските столици и че позволи България да е провинцията на Европа.
000
Анжел Вагенщайн говори за Пловдив със светъл детски възторг. В моя град малкото еврейче е играло с българчета, циганчета и турчета без страхове и задръжки и безспорният му духовен ръст се е издължил с много сантиметри от тези общувания. Аз сериозно вярвам в това. И пак толкова сериозно се страхувам, че вроденият космополитизъм на този град, неговата търпимост може да се окажат смъртно опасни за бъдещето му. Много ме е страх, че в днешния начумерен свят на вражди и национално надхвърляне той влиза доверчиво уязвим и нежен. В душата на тоя град все още виреят парченца наивна вяра, че гладът ще научи циганите да работят; че щом победиха, американците ще престанат да са националисти; че евреите си имат достатъчно проблеми в собствената си държава и ще се откажат да управляват света; че арабите ще се научат да се мият и гърците няма да са вече подли. Като всички други и Пловдив се хлъзга по пързалката на леснотата, и той все повече заприличва на американските села, които консумират като Ню Йорк и затова имат парвенющината да се наричат градове. Тръпна от страх, че в своята доброта и глупост Пловдив все повече се причислява към бездуховните и жестоки предградия на мегаполиса.
000
Навръх Нова година подхванахме с Нина класическия маршрут през Пешеходния мост през Главната, та до платаните на “Иван Вазов”.
Винаги съм бил егоист, винаги съм отделял повечето време да се взирам в себе си, отколкото в околността и околните. Това има и добри страни, тъй като от мен не стана клюкар, надявам се – и досадник. Сега обаче непрекъснато говоря на жена си: виж това, погледни тоя, как може тая... Нина и тя достойно ми партнира. Докато изведнъж се усещаме.
– Не виждаш ли, че ставаме мърморещи старчета! – казва Нина.
– И какво от това? Никому не пречим…
– На нас си пречим – казва мъдрата ми жена. – Не се усещаш как се вживяваш, колко се ядосваш.
Ами да. Аз като че произнасям речи на старогръцка агора. Аз като че споря за живота си. Опитвам се да витийствам пред жена си. Като че събирам материал за дописки, непрекъснато съчинявам, оглаждам си мислите и приказките покрай тях. Нямам толкова сили, та да ги пилея за всяка неизмита витрина и увиснал гирлянд. Даже паметникът на Филип Завоевателя не си струва нервите. Даже за първи път похабените брегове на реката пред моста не си струват горещината.
Обаче, обаче… Късно е да се въздържам.
anonimapokrifoff Модератор
Записан(а): Nov 30, 2007
Мнения: 1068
Въведено на:
23 Авг 2011 17:57:11 »
Заключение:
СЪН
Сънувам необичаен сън. Много пъти.
Ходя по улицата на голям град – павиран, сив, с бордюри, без дървета по улиците, със здания от дялан камък, класически хубави, поставени по тротоарите свободно и спокойно, без да се тикат едно друго.
Вървя и водя хора. Не са много, но са добри, верни и ме гледат със светли очи. Отиваме някъде, те просто вървят след мен и ми е хубаво, че ми вярват и ме обичат. Не са много, но са достатъчно, за да съм и водач, и другар, и приятел…
А аз съм страшно лек. Не лековат, не въздушно лек, а силен-лек. Краката ми изхвърлят тялото без усилие, бих могъл да прескоча улицата. Гърдите ми са широки от въздух. Силата ми изтича отвътре и я чувствам не в мускулите, а в душата си. Мога да наклоня сградата от дялан камък, ако подхвана ъгъла. Правя го с усмивка. Сънувам, съзнавам, че сънувам, но е страшно хубаво да чувствам как правоъгълниците на цокъла се размърдват под пръстите ми, градежът бутафорно се накланя, минувачите учудено гледат, но не се пазят от него. А той намества членовете си, отърсва се от праха и пукнатините, редките минувачи още по-безразлично подминават това предизвикателно, враждебно нещо, което излъчвам. И аз ядосано го изваждам като звук, надвивам го, тръшвам го сред хората, които водя, силата изтича навън, не мога да я обуздая. Лекотата, с която газя земята, не я изчерпва. Защото и в главата ми е леко и синьо от мекия привечерен сумрак, събрал по равно от деня и нощта. Един от тези пловдивски сумраци, когато светлината прецежда подробностите през очите, а тъмнината наднича от тях и все не идва, залутана зад листата в сенките. Когато въздухът е плътен като момиче, а тялото е леко като въздух.
Сънувам и съзнавам, че сънувам и ми е несънено добре. И съзнавам, че колкото и да е далечен, сънят всъщност повтаря реалното време на моето юношество. Имаше такъв живот, когато се чувствах подут от сила и с верни другари и син платнен костюм бродех из сините пловдивски привечери. Стъпвахме чисти по единствения паваж на махалата Гочето, Асен и аз, шумяхме из сивата му папрат, в джобовете ни имаше току-що спечелени през деня пари, имаше сигурност, бяхме свършили училището, а до казармата имаше малко, но дълги по 24 часа дни, които ни се струваха безкрайни. Вървяхме към Главната, пълна с тайнствени момичета, там беше кадифено затъмнено и можеше да надникнеш в очите им съвсем отблизо. Беше бляскаво зад витрините и можеше да съзреш неизпитваното веселие или недокосваната материя на хиляди желани неща. И всичко беше напред, и всичко можеше да се случи, и за всичко имаше време и сила, и всичко беше непознато, но вероятно достъпно за сетивата и разума и затова прекрасно.
Ооо
Аз сънувах младостта си. По най-простия, даже смешен начин.
А всъщност съм стар и болен.
И сега, вече десетки години по-късно, отново сънувам сивия град с редки минувачи в синкавия сумрак.
Но никого не водя, бързам нанякъде, минавам през недовършени пасажи, по разкопани площади, бързам да изгазя разтурията. Зная посоката, нещо се мержелее далеч, но не приближава и аз усещам, че се лутам.
Аз се лутам загубен в големия град нощи поред.
Достигам покрайнините с обрасли дворове по ненастлани улици с червена, измита от вадите пръст, бързам през познати мостчета и губя познатото в шубраци и брегове.
Аз бързам изгубен към моето детство. И никога не стигам до него.
Най-много да дотичам до сивата ни къщичка, да надникна през прозореца, да вляза в антрето с мижавата крушка, да се ядосам, че ключът винаги превърта и не може да създаде връзка.
Най-много да намеря вътре майка и татко свити, уморени и загрижени за мен, да реша да им спестя, че бягам, че съм преследван, да се опитам да заключа вратата и да не мога, да се свивам уплашен, уплашен, уплашен…
Аз бягам към моето детство – здраво, силно, сияйно – милото, противното на моята идеща ракова смърт.
Не можеш да пускаш нови теми Не можеш да отговаряш във форума Не можеш да редактираш мненията си Не можеш да триеш свои мнения Не можеш да гласуваш във форума
Начало
ХуЛитери
ХуЛитери:
Нов: 
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 14143
Онлайн са:
Анонимни: 843
ХуЛитери: 1
Всичко: 844
Онлайн сега:
