Михаил Милчев: Махленски съборник

ХуЛитер Записан(а): Jan 09, 2004 Мнения: 2108

Silver Wolfess написа:

Все си мисля, че докато се четат текстовете и човекът е тук.

Да.

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Двадесет и първа глава

спасение

споменът:

ОРЕХЧЕТО

И досега не зная какво работеше калеко – Хаджията. Изглежда нещо по тютюните, но професията не е оставила у мен нищо.
У леля беше винаги хладно и имаше плодове. До късно през зимата в голямата стая висяха огромни жълти гроздове, отрязани заедно с пръчката. Върху скрина и на гардероба бяха наредени мъхнати дюли. Миришеше на хубаво, леля сваляше чепка, измиваше я в гевгира и я слагаше на масата: яж. Присламчваха се бате и кака, украсата ставаше по-бедна, а любовта ми към леля – по голяма.
У леля имаше и много шишета: най-различни и красиви, четвъртити и кръгли, ниски кълбести и високи източени, разноцветни и прозрачни. Случваше се да идват и у нас, но когато се задържаха, Хаджията пристигаше да ги търси и ги връщаше обратно. Някои от тях се явяваха покрити с прах, когато отивахме специално на гости – у леля имаше много гости. Отпушваха бутилките, пиеха, цъкаха. Дядо беше много горд с виното на Хаджията, а разбираше от тия работи. Хаджията налагаше вино всяка година и по няколко пъти. Когато продадоха лозето, налагаше гроздето от асмата. Подреждаше шишетата в избата, увесваше им етикети. Той затова и беше купил лозето. Но сам не пиеше много. Просто обичаше да прави вино и изглежда умееше да го прави.
Второто, което можеше единствен между всичките ми близки хора, беше присаждането. Идваше у нас, развърташе се из двора, вадеше ножчета, в един вестник бяха завити калемите, режеше, завързваше, мажеше. Не питаше никого. Татко се сърдеше, дядо се подсмиваше. Повечето от калемите изсъхваха, но някои се хващаха. Одялканите, неестествени дървета раждаха и черни, и бели череши, разни круши стояха на един клон, висяха праскови с различен цвят и големина.
Но това ставаше, когато Хаджията поостаря и лозето вече не беше негово. По-рано беше мълчалив и намръщен и аз се страхувах от него. А сега понякога се усмихваше.
Лозето на калеко беше извън града. Сега там има блокове и някакъв ресторант, а тогава беше далече, далече. Есенес тръгвахме с мама и леля с кошница храна, вървяхме дълго, ставаше горещо, докато стигнем. Аз се изморявах и леля ми оправяше леглото в бараката. Вътре беше хладно и тъмно от сянката на орехите, тихо беше, някак далечно и различно. Не можех да заспя, въртях се, докато ми стигнеше търпението, и ставах.
На вратата висяха стари дрехи, изцапани в синьо. Миришеха на вар, на прах и на шира. По покрива тупаха орехи. Отварях вратата, вън беше светло, ослепително слънчево от жълтото на гроздето, от синьо-зеленото на листата, от белите кърпи на мама и леля. Те режеха с ножички тумбести гроздове, нежно ги полагаха в кошниците, после ги отнасяха под навеса, редяха ги в стълбове от щайги.
Виждаха, че съм станал, зачервените им лица се усмихваха, канеха ме да ям грозде, но кой яде грозде на лозето. Тръгвах между редовете, гледах увесените на теловете валма от зърна, беше неравно под краката ми, а коловете стояха в равен строй, редуваха се жълто с лилаво, черно-червено с розово, нюанси на зеленото. Вървях така, загубен в редовете, докато стигна плета. Уплашени пръхваха птички, гущери се шмугваха под буците. Сред напращелите вимета на лозите бродеха само пчели, а шумната ограда беше пълна с живот.
Чувах далечен глас:
- Хайде, хайде! – мама ме викаше за обяд.
Тръгвах отново през неравното, през буците, през пресъхналите локвички. Ядях с немити лепкави ръце и мама не се сърдеше.
Веднъж край оградата намерих непознато растение. Не приличаше на лоза, не беше щир или лобода, които леля скубеше между редовете. Дръпнах го и то излезе. В коренчето беше вплетено почерняло орехче.
Взех камък, изкопах дупка и го посадих отново. Напълних уста с вода от дамаджаната и го полях. После го забравих.
Връщахме се с пълни кошници, беше прашно, уморено. Изведнъж се сетих за орехчето.
- Посадих орехче – казах.
- Какво орехче? – попита леля.
- Истинско, поникнало от по-рано. Преместих го на копаното…
- Не е хубаво! – каза леля. – Деца не садят орехи…
- И защо така?
- Силата изтича в ореха, ето затова. Който сади орех, силата му изчезва… Затова другия път ще го махна…
Леля говори сериозно. Мама уж се подсмива, но виждам – усмивката й не е същата.
И аз се замислям сериозно.
А ако силата ми е изтекла в орехчето? Аз затова едвам се влача… А ако изпие всичката ми сила? Беше много весело и яко това орехче годиначе.
И изведнъж ме дострашава. А ако умра? Дядовците бързо умират. Садят орехи, но не им е жал, те са стари, вече са живели, а аз съм съвсем млад…
А леля казва:
- Няма да го забравя аз това орехче. Къде пък го намери!
И аз решавам.
- Ще се върна да го махна.
Мама ме гледа уплашено.
- Как ще се върнеш сам? Вече се стъмва…
Но и леля се е спряла..
- Я дай да се върнем…
И наистина се върнахме.
Намерихме орехчето в тъмното. Изскубнах тънкото му телце и го захвърлих на пътеката, на твърдото. Почернялото семенце се отчупи, кухо и озъбено се търкулна по отъпканото.
Влачим кошниците по големия път. Аз съм се увесил на майчината кошница. Помагам.
- Мини поне от другата страна за равновесие! – казва уморено тя и аз се хващам за ръката й.
Вървим. Аз съм жив. Спокоен съм, мама и леля – също. Бъбрят за смелост в тъмнината.
Далеч пред нас градът мига с жълти очи.

подсетата:

БЯГСТВО

Прозорецът е закачен за тънък невидим конец, люлее се от вятъра и краищата му се блъскат в стените равномерно и тъпо като камбани. Чувствувам тласъците, те събуждат болката и тя пари над ходилата ми. Стискам очи, мъча се да усетя усилията на клепачите, но това е много трудно, защото ходилата са опрели в сърцето и натискат с всичка сила. Когато успявам да доловя влагата на сълзите – отварям очи. Стените бавно тръгват и притискат прозореца на мястото му, за да не тръгне отново.
Съмнало се е. Утрото е хвърлило шепи прах в стаята и той тича по дръжките на жълтите копия, забити в пода. Аз мразя деня, денят боли и никакви горчиви прахчета не могат да ми помогнат. Напоследък се обърках, моля доктора за психиатър, защото ми се струва, че съм луд. Той внимателно ми отказа и може би има право. Аз ще умра и психиатърът е съвсем ненужен, щом като всеки лекар може да подпише един смъртен акт. Но аз искам да умра така, че да има хора около мен, да им кажа нещо, мечтая си да е силно и тежко, да ги заболи и да заплачат. Или поне да кажат на жена ми и тя да заплаче. За да стане това, аз не трябва да съм луд. Понякога вярвам, че няма да полудея, защото вечерната инжекция ми дава няколко часа отдих и аз спя, спя непробудно. На сутринта ме боли повече, но се чувствувам мъничко по-силен. Тогава мисля. Раните по устните ми са хванали струпеи, зъбите не щракат като кибритени клечи. Това ще стане чак към обед, когато отново ще прегризя струпеите, за да не викам.
Сега краката ми сякаш са затиснати от крилата на прозореца, те ги прерязват, болката е отвън стъклото, много далеч и същевременно толкова дълбоко в мен, че ме издува.
Имам още малко време. Сега навън е тихо и мислите ми скитат забързани, викат по коридора, но той си остава тих, защото нямат глас.
Обръщам глава. Старецът лежи с лице към тавана, одеялото му е паднало и под него се вижда подлогата. Ръката ми намира звънеца, натискам го с всичка сила, натискам и държа ръката си, колкото мога да устоя. Представям си как звънецът бучи в стаите на дежурните, как ги стряска, как скачат от леглата си и ругаят, защото сега е най-сладкият сън. После виждам как болногледачката търси чехлите си, как бърза към стаята – уплашена и смалена. Звънецът ще събуди и дежурния лекар. Тя се страхува от него, а аз натискам звънеца, макар че ръката ми трепери, защото искам да тича по коридора. Искам всички да тичат към тази проклета стая и да влязат така ядосани, че да забравят да сложат маските си. Ръката ми сама пада, звънецът там спира да бучи, но аз съм разбудил всичките. След като си почина, ще звъня отново.
Старецът ще умре след два дни, сега обаче е още жив, виждам, че ресниците му трептят и болногледачката не трябваше да го забравя върху подлогата.
Отново натискам звънеца, правя го с жестокост, сякаш натискам гръкляна на болногледачката, и съм сигурен, че вече е буден и дежурният лекар. Зная, че е предупреден, че може да звъня сутринта, да не се тревожи и така нататък, но и зная, че не може да издържи на бученето на звънеца и ще дойде поне от яд. Да прекъснат връзката, не смеят, ще кажа на професора, вече го направих – и не само за звънеца, а и за други работи. Далечни стъпки по коридора ме успокояват и отново отпускам ръката си.
Санитарката влиза бавно и величествено, прави се на спокойна, защото не иска да ми достави удоволствие. Това ме изпълва с радост – значи е ядосана. След нея влиза и лекарят, очите му са подпухнали като на пияница. Той действително е такъв, зная, че пие спирт, когато е дежурен, но не зная сместа. Той е побеснял и не го крие, затова го уважавам повече от тази кльоща. И няма маска.
- Отново номерата, невъзпитан господине! Отново злобеете, нали? – съска докторът на ухото ми.
Ако не го е гнус, той би го отхапал – изведнъж ми хрумва как кръглото човече от приказката за Пинокио лапа от ушите на непослушните магаренца и ми става весело.
- Смееш се, а? Аз ще те науча! О-о, ще ви науча…
- Гледай си работата, докторе – казвам тихо аз. – Гледай си работата, защото ще те ритна.
Това е най-страшната заплаха, която знам, и я хвърлям в боя, тоя пияница може да направи много неща. Заканата го хваща за гушата, както и предполагах, в първия момент той се чуди дали да се изсмее, или да приеме сериозно това, защото аз никога вече няма да мога да ритна каквото и да било. После в очите му блесна страх и той казва:
- Защо звъниш?
- Оставили сте го на подлогата през цялата нощ – казвам аз.
Санитарката изнася подлогата. Държи я пред себе си, както се носи свещ. Само ме стрелва с всичката омраза, на която е способно тъпото й, хилаво същество.
- Можеше да позвъниш човешки – казва вече примирително докторът.
- Гледай си работата, докторе – казвам аз. – Това е.
Пияницата излиза бързо, сякаш ми се сърди, и аз отново оставам сам. Прозорецът отново се клатушка застрашително и краката ми стърчат през него. Крилата му са разперени като голям бял кръст, начертан върху синя коприна. Днес ще попитам младия лекар дали има бели кръстове. Първо ще питам внимателно:
- Докторе, мъча се да си спомня и не мога – има ли такова знаме – бял кръст на синьо поле?
После ще го попитам изобщо за белите кръстове. Той може да се ядоса, може и да не се ядоса. Зависи какво му е казала сестрата. Но ако знае за знамето – няма да се ядоса.
Аз го обичам, той не знае това и мисли, че го подигравам. Но досега не ми е отговорил на нито един въпрос. Подозирам го, че не може. А за мен това е единственият човешки разговор, който се опитвам да водя напоследък. Не трябва да се ядосва, защото не е задължен да може да отговаря на всичките ми шантави въпроси. Аз просто така питам. Николай казваше, че отговорите не влизат в лечебните процедури. Но Николай умря, аз съм спял и не съм видял как е умрял, макар че много исках да видя как ще умра.
Така не усетих и когато го донесоха. Събудих се сутринта и видях, че е заето и третото легло. Николай спеше и аз веднага го намразих. Спеше и хъркаше силно, бузите му играеха. Това ми припомни, че все още има хора, които спят през нощта просто защото е нощ, защото е естествено да се спи тогава. Гледах го и го слушах. После забелязах, че има сини кръгове около очите. Нещо извираше от гърдите му – някакъв непознат шум, провираше се през отвора между устните, изпълваше стаята с тревога. И изведнъж се събуди. Погледна ме, опита се да се усмихне и каза:
- Извинявайте. Аз ли Ви събудих?
- Не. Не ме събудихте Вие – казах аз и не излъгах.
- Много ли преча?
- Не. Не много – казах аз.
И той отново заспа. Пак хъркаше неприятно и силно. Аз го гледах и изведнъж разбрах.
Той спа дълго, санитарката му донесе храната, после дойде младият лекар, но не го събуди. Аз го попитах от какво е болен новият и той отново не ми отговори.
Николай живя точно единадесет дни, на дванадесетата сутрин го изнесоха. Когато стаята се опразни и дойдоха онези часове, през които в нея не се влиза – аз заплаках. Това беше вторият път, когато плаках. Старецът лежеше на леглото си ням и глух за света, одеялото му отново беше паднало и аз можех да плача на глас, колкото силно искам, толкова силно, че да не ме чуят отвън. Сълзите се стичаха на спокойни и весели ручейчета, влизаха в устата ми и попиваха във възглавницата. Първия път не плаках така. Първия път се криех като престъпник, ослушвах се и дебнех, за да не ме хванат.
Количката ме прекара покрай вонящия радиатор на коридора, закачи висналия крачол на някаква мръсна пижама и я повлече в стаята. Санитарката я откачи чак вътре и я хвърля върху леглото на стареца. Това беше първото ми запознаване с него. Аз го заварих в страшната стая и вероятно ще го оставя тук – неизменно стоящ върху неизменната подлога, с мигащи ресници и сиво лице. Аз мразя и него за неспособността му да чувства болките, да мисли и да обвинява някого. Може би защото този, който ме замести в общата стая, също беше старец, па макар и заслужил старец.
И когато си отидоха всички, аз плаках. За първи път и си мислех след това, че никога няма да допусна същото нещо, защото злобарите не трябва да плачат, а да хапят.
Но аз съм страхливец, затова съм злобен. Никога няма да попитам младия лекар защо ме докараха в тази стая. Зная отговора – оттук никога никого не са откарали някъде, освен в моргата. Но не затова не задавам въпроса си. Аз зная отговорите на почти всички въпроси, които съм задавал на младия лекар. Включително и диагнозата на Николай. А защото съм страхливец, защото е излишно. Дали не се мъча да се пазя, което е страшно смешно?
Оттогава при мен влизат само с маски, защото тук мирише. Съжалявам санитарката, която мие пода. Тя трябва да стои в стаята поне десет минути. Мразя лекаря, защото той не стои при нас даже колкото нея. И обичам младия лекар, защото влиза без маска и се мъчи да скрие отвращението си. Просто обичам повече артистите, отколкото прокурорите.
Коридорът отвън се изпълва с шум, от общата стая отиват да се мият и заобикалят вратата. Прозорецът пуска краката ми и болката отново дращи по клепачите.
Пияницата е сменен, аз чакам младия лекар и се мъча да си припомня коя е дежурната сестра довечера, за да помоля за една чертичка от спринцовката повече.
Когато вратата се отваря, аз се преструвам, че спя.
- Добро утро – казва тя, понеже знае, че се преструвам.
- Добро утро.
Сестрата се търкаля като топка из стаята. Тя е бременна и малка, аз ще кажа на професора да я преместят в друга стая, няма да чакам сама да помоли да я пощадят от тази воня.
Тя ще вдигне одеялото на стареца после, след като ми направи инжекцията, за да не се изцапа.
- Опитайте се да легнете настрани – каза Топката.
- Не, сестра. Не желая да се опитвам. Нали може в ръката?
Не искам да ми гледа задника. Достатъчно го е гледала, мога да й спестя тази неприятност, малко ли й е, че изобщо е тук.
- Ще ви боли повече – казва Топката и млъква, защото съобразява колко е смешно да ме пази от болки.
Аз я гледам весело и запрятам ръкава си. Петната по лицето й са изчезнали, тя отново е хубава, както по-рано, това е едно от откритията ми, които правят дните малко по-леки. Не съм предполагал, че петната на бременните могат да изчезнат само за една нощ, но ето това малко чудо обещава други чудеса. Толкова по-добре: аз трябва да свикна сам да откривам развлеченията си.
Изобщо не усещам иглата. Следя малките пръстчета, които прибират спринцовката, те са бели и подпухнали, с почти розови краища, и чакам тя да се наведе за одеялото, за да зърна краката й. Краката й са неестествено дълги за ръста, слаби, но добре скроени, а бременността не пречи да я харесвам.
Малката сестра вдигна одеялото, наглася го и ми се усмихва. Тя също не носи маска, затова цената на тази усмивка за мен е двойна.
Тогава влиза младият лекар и оставя вратата отворена. Очите му се смеят, той нищо не казва, само ме гледа, гледа ме продължително и брадичката му играе.
След него влиза пияницата, след него влиза количката и накрая кльощата, закачена за дръжката й. Пияницата се е измил, това е много рядко при него и торбичките под очите му почти не личат. Кльощата се е малко прегърбила, подозирам, че това е естествената й поза. Пияницата кашля, кльощата чисти с клечка зъбите си и хълца след закуската. Но количката е празна.
- Хайде – казва пияницата и се мъчи да спре киселините си. – Хайде, търкул.
Количката е спряна до леглото ми.
- Хайде – казва и младият лекар, смело хвърля одеялото ми и ме хваща под колената. – Помогнете, какво гледате.
Кльощата се мъчи да заобиколи количката, но малката сестра я преварва и ме хваща под мишниците. Пияницата гледа и не се сеща да помогне. Лазя на ръце и бързам да се тръшна на количката. Затварям очи и се мъча да проумея. Но кльощата блъсва дръжката и аз тръгвам напред с главата. Колената се търкалят, ние сигурно сме вече в коридора, ето – отминаваме радиатора с напиканите пижами, в ушите ми още звъни.
- В общата.
Така каза младият лекар, аз чувам припрените му стъпки покрай количката, чувам доброжелателното пухтене на пияницата и тежките шляпания на Топката. Чувам скърцанията на колената. Количката ме вози към общата стая. Значи ще живея! О, аз ще живея! Да извикам ли? Ще извикам. Болката пълзи, бяга от колената, катери се по тръбите и спира някъде по средата на количката – там, докъдето стигат отрязаните крака на живелия. Това съм аз. И сега ще извиквам, че ще живея, че болката се е върнала у мен, че е застанала на мястото си. Но не мога. Виковете плющят някъде в мен, търсят пролука навън, удрят по роговицата на очите ми, пляскат отвътре. От това очите ги боли и те плачат. Аз изобщо съм голям ревльо.

Прилепало:

ИНФОРМБЮРО

- Днес ще оперират само двама - казва Иван от второто легло.
- Откъде знаеш?
- Йовов ми каза. Щели да свалят двама от спешното и двама от нас – та общо четирима като всеки ден.
- Разбрах. Кой е Йовов?
- Не знаеш кой е Йовов?
- Кажи ми, щом те питам...
- Оня дребничкият, дето все е по коридора...
Май се досещам за дребното човече по коридора, дето винаги подтичва след някого от болните.
Ставам от леглото и тръгвам към вратата. Значи двама Ако бяха четирима, щях да съм сигурен, че и аз съм планиран, обаче сега може да ме оставят и за други ден, а може и за по-нататък. Тръгвам по коридора. Вече пети ден го меря - точно 87 мои крачки. Бая длъчък. Защото 80 мои крачки са четирийсет метра. Къде намират такива дължини в болниците, сигурно нарочно архитектите ги измислят, за да могат такива като мен да си гасят стреса. Крача по коридора и броя наум. Направо си е излишно, обаче какво друго да правя, за да не мисля за утре или за други ден... Когато...
- Здрасти!
- Здравей!
- Ти за кво си?
- За квото всички тук...
И бързам да отмина.
- Ама за клапи или за байпаси?
- За байпаси...
И пак бързам да отмина. Нито обичам фамилиарниченето, нито темата ми е приятна. Човечето обаче не ме оставя. Щом засиля крачките, и то подтичва; отпусна ли се, и то въздъхва.
- А аз съм за клапи. Обаче нямат от моите...
- Какви пък са те?
- Не ги разбирам. Обаче са специални и чакам. Вече 9 дни...
Най-неопределено мънкам.
- Иначе страх ли те е? - пита човечето.
- Разбира се, че ме е страх!
- Не се притеснявай. За теб операцията е само 10 секунди.
- Ти пък откъде знаеш?
- Всеки ден разпитвам. 9 дена по 4 души - разпитал съм вече 35 души. Всички казват едно и също.
- И какво е то?
- За теб всичко е секунди. Може и 10 часа да ти е операцията, за
теб тя е, докато заспиш.
Забавям ход. Това не е безинтересно.
- И как те приспиват?
- Различно. Дават ти хапче още в стаята и ако не хване по пътя към операционната, бият ти инжекция.
- И това е всичко?
- Да. Даже един дядо, вчера го изписаха, като се събудил в интензивното, питал: аде бе, кога ще ме оперирате.
- Ама зор, нали?
- Какво да ти кажа, понасяло се.
- Дават упойки...
- Свещичка в задника и се понасяло...
- Ама...
Човечето обаче се изнизва и ме оставя да смеля сведенията, които ми прехвърли. Вървя по коридора и вече не броя. Имам точно за какво да мисля, не изобщо за операцията и за страха. И нещо май ми поолекна, тоя дребосък ми сне малко от товара. Всъщност човечето не ме излъга. Нещата се развиха горе-долу според описанието му, само свещичките бяха заменени с упойки през устата, защото съм имал хемороиди.
На първия контролен преглед след операцията моето докторче не се яви в кабинета и трябваше да го потърся в клиниката. Посрещнаха ме като стар познат, даже имах чувството, че ми се зарадваха. И докато чаках докторчето, гледам по коридора притича дребно човече и се залепи за един от болните. Като минаваха покрай мен, долових: да знаеш, за теб е само десет секунди, казваше човечето… Дойде докторчето, привика ме в кабинета си.
- Докторе – казвам му, - преди да почнеш контролата, обясни ми кой е тоя дребосък по коридора.
- Кой, Йовов ли? Ама ти не знаеш ли – чуди се докторчето.
- Йовов май беше. И какво да зная?
- Ми това е психологът на клиниката. Върви и успокоява болните преди операцията.
- Я виж ти... – казвам със страх и лягам на кушетката.

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Двадесет и втора глава

ПАРАБОЛИ

споменът

ЕМА

Голямото легло е в ъгъла на голямата стая под големия прозорец, който гледа към голямата улица.
Това наистина е най-голямата пловдивска улица, тя води чак до Цариград и така се нарича. Вчера по нея имаше шествие – клоуни на кокили крачеха по паважа и надничаха в прозорците на втория етаж.
Леля каза, че е дошъл цирк. Аз искам да отида на цирк, но първо трябва да оздравея. Сега леля ме налага със студени кърпи, от челото ми се стича мирис на оцет, леля само пъшка: какво му стана на това дете, а аз се унасям и от прозореца наднича едно страшно лице с огромна бяла уста и смачкана шапка. Свивам се в ъгъла на леглото и заспивам.
Надвечер идва татко, леля се тюхка, а той се смее:
- Хайде, здрав си вече, имаш сестричка...
Знам, че щом имам сестричка, мама ще си дойде от болницата. И наистина оздравявам. Леля е учудена: какво му става на това дете…
Видях Ема след няколко дни. Беше грозна и червена и миришеше на вкиснато. Мама непрекъснато се занимаваше с нея, аз страдах и намразих бебето.
Беше спонтанно чувство на глезено дете, трудно се криеше, вкъщи веднага го забелязаха, опитаха се да ми обяснят някакви сложни работи, аз не ги разбирах, но инстинктивно проумях, че трябва да крия чувството си. Но май не се научих да го правя. Когато Ема почна да седи на задника си и мама й оформи фонтанче коса, аз се почувствах доволен, че е удобно да дърпам чокото. И го правех при всеки сгоден случай. Ема се защитаваше с предварителен рев. Стана по-лошо – караха ми се, без да съм виновен.
Така вървеше. Аз не обичах Ема, тя също не ме обичаше и всички знаеха това.
Помня, не умеехме да играем. Веднъж мама ни остави за малко на двора, какво и как стана, в носа на Ема се озова костилка от вишната. Натиснах да я извадя, костилката хлътна още. Текна кръв. Ревнахме и двамата. Дотича мама, много се уплаши. Свали фиба от косата си, бръкна в нослето и… о, щастие – костилката изскочи. Заревахме облекчено, вече трима.
Ема растеше дебела и непохватна. Не я исках в махленските игри, тя страдаше. Някои от момичетата я влачеха, като тичахме да се крием на мижитарка, сестра ми беше досаден товар, правеха го заради мен.
Нямам много спомени от това време. Сигурно то е времето на тихата моя ревност и на Еминия страх от внезапно ступване.
Като поотрасна, Ема се озова в балетната школа на Понеделник пазара. Беше модерно, а и мамини приятелки бяха записали там дъщерите си. Имаше суетня: поръчваха се специалните танцувални обувки – палци, шиеха се пачки и тренировъчни трика. Но най-интересно за мен беше семейството на преподавателката Емилия Шалева. Беше тъмна и прекрасна. Още по-красив беше съпругът й, корепетиторът на школата. Струваше ми се неземно същество – с тънки аристократични черти, с дълга коса, с бледи подвижни пръсти над клавишите. Беше руснак. Двамата Шалеви непрекъснато се караха и сдобряваха, историите им идваха в школата от операта, където работеха, и се връщаха обратно, украсени и обогатени от майките еснафки.
Ема не беше родена танцьорка, доколкото си спомням, само едно дете от школата влезе в професията и това не е малко. Но на Ема от балета й остана нормалното тегло и добрата осанка – тя ставаше хубаво момиче.
Враждата ни продължаваше, макар и по-интелигентна. При всеки удобен случай Ема ме наричаше идиот, а аз учудващо много се ядосвах.
Разказвам всичко това, може би маловажно, за да посоча колко неприязън се натрупваше между мен и сестра ми и да изразя огромната си изненада как този негативизъм се превърна по-късно в истинска привързаност и братска любов. Не мога да обясня как стана това. Чувал съм и за други такива случаи – сякаш чувствата са в точно премерени дози и като изчерпиш едната, другата разцъфва с пълната си мощ и красота.
От онези години на по-зрялото ученичество в спомените ми не е останало почти нищо. Ема стана девойка, когато отидох войник. Като се преместих да служа в Граф Игнатиево и по-често притичвах до вкъщи, имах чувството, че съм й домъчнял. Тогава за първи път забелязах, че има и симпатични съученички. От онова време е и един смешно-тъжен спомен. С писма се уговорихме приятелка на Ема да ми дойде на свиждане в поделението. И тя дойде. Нещо обаче се забавих. И когато избръснат и с нова якичка стигнах на портала, видях момичето да отива към селото със свободния от смяна караулен.
После заминах да следвам в София, Ема следваше в Пловдив. Оженихме се и двамата и си поделихме без завист теснотията в бащината къща. Отношенията ни се промениха.
Бракът на Ема не случи. Зет ми помоли мен за помощ. Беше убеден, че Ема ме уважава и ще се вслуша в съвета ми. Стигна се до развод, но не мисля, че имам някаква роля в историята.
Ема имаше нужда от помощ. Нина й помогна да си намери работа. Не зная дали работата й беше по сърце, но средата, в която попадна, я излекува, нещо повече – даде й близки хора за години напред, че и до днес…
След събитията Ема се омъжи повторно и се премести да живее в София. Зет ми Слави се оказа надарен бизнесмен, двете му висши образования, сериозността и толерантността му го направиха незаменим партньор. Недоверчивите към нас чужденци му повярваха безрезервно. Бизнесът на сестриното ми семейство потръгна. И тогава аз видях колко щедра и отзивчива сестра имам.
Без Ема и Слави моето семейство – ние двамата с Нина, децата и внуците ни, трудно би преживяло прехода. Става дума за деликатна, интелигентна всестранна подкрепа от двама обичащи, грижовни близки хора.
Без да посочвам каква е била тази помощ, мога да кажа, че е била огромна, своевременна и заслужаваща искрена благодарност.

подсетата

НАЖАБУРКВАНЕ

Делян преполови чепката и изведнъж му стана съвестно. А животинките? А те грозде не ядат ли? Спря да дъвче и клекна пред кокошарника. Пилетата и патетата се наредиха на мрежата – на всяка човка по дупка.
Делян накъса зрънца и ги запъха през мрежата. Жълтурковците клъвваха зърно и кой знае защо хукваха да бягат.
Делян много се зачуди.
- Защо бягате, жълтурковци?
Всеки отговори по нещо – кой пиюк, кой паюк. Само Шарко не каза нищо. Не беше много добре Шарко. Той така се засили, така удари с човката, че половината му глава хлътна в зрънцето. И така остана.
Шарко подхвана зрънцето с краче, напъна, но само успя да седне на земята. Зрънцето не помръдна. Опита Шарко да извика, но се чу само пискане като от малкото чайниче на Миша. Напъна Шарко още веднъж, но падна по гръб и замаха с крака.
И тогава на помощ се притече Пиги.
- Не мърдай! – извика Пиги.
Шарко спря да рита във въздуха. Пиги налапа зърното от другата страна и задърпа. Нищо.
- Изправи се! – извика Пиги. – Хайде двамата.
Целият кокошарник се събра да гледа борбата.
Шарко с мъка се обърна по корем, после стъпи на крака, в това време Пиги нагласяше зрънцето в човката си.
- Сега! - опита се да извика Пиги, но се чу само едно „хап”.
И двамата паднаха по гръб. Пиги задавено кашляше. Нещо беше заседнало в гърлото му, за миг спря дъха му и потъна навътре.
Пиги очудено зяпна. Зрънцето беше изчезнало
- Ама аз без да искам!
Шарко обаче врътна обиденото си задниче и разбута зрителите. Пилешкият народ се пръсна да търси буболечки. Пиги остана сам, засрамен и нещастен.
- Аз наистина не исках! - опита да се успокои Пиги. Обаче напротив – стана му много мъчно, че така постъпи с приятеля си, наведе глава и заплака. Плака цяла минута. Никой не му обърна внимание. Пилешкият народ се беше наредил на мрежата и следеше как Делян дояжда грозда си.
Пиги се отчая. Събра цялата си смелост и тръгна към мивката.
Голяма и дълбока беше мивката. Дядо Мишо я изрови от избата, подпря я с камъчета в ъгъла на кокошарника и я напълни с вода. Стана езерце за чудо и приказ. Пилешкият народ топеше човки, жабуркаше се и се радваше.
Пиги обаче не се радваше.
- Ще се удавя! – реши той. Шарко го намрази. Другите го отбягват. Не вярват, че глътна грозденцето, без да иска.
И Пиги се хвърли в езерцето. Замаха с крака, стигна дъното, но водата го пое и го издигна нагоре. Пиги повтори. С все сила се устреми към дъното, удари човка в гладкия порцелан, нямаше за какво да се задържи и водата отново го изхвърли нагоре. Пиги обаче беше упорит. Отвори човка, загълта вода, но само се нажабурка.
Пиги се отчая. Не можа даже да се удави.
- Не се излагай! – каза някой от клона на прасковата. – Не се излагай като глупава кокошка.
Беше старият Врабчок.
- Никой досега не се е удавил в мивка! – продължи Врабчок. – И ти няма да се удавиш...
- Ама аз искам!
- Искаш, ама си пате. По-добре здравата се нажабуркай, пийни водица и ще се развеселиш.
- Значи и да се удавя не мога. О, нещастникът аз! – каза си Пиги. – Тогава ще се обеся.
И тръгна да се беси. Но докато търсеше въже, срещна Шарко.
- Здрасти, приятел! – каза Шарко.
- Здравей! – учуди се Пиги. – Ама ти не се ли сърдиш?
- Защо да се сърдя? – Шарко беше забравил за зрънцето. А и Пиги не искаше да си спомня.
- Хайде да се нажабуркаме... – предложи Пиги.
Двамата затичаха към езерцето.

прилепало

На пазара

- Тоя човек ни взе по-малко пари, да знаеш – казвам на Нина.
- Не е вярно, смятай и ще се убедиш.
Смятам. Няма грешка. Точно е взел. И изведнъж изчезва някакво напрежение, някакво удоволствие като че ли изветрява и ми става чоглаво. Нима наистина съм за десетина стотинки или имам някаква неизвестна болест да се радвам на измамата, на престъплението, волно или неволно? Слушал съм за такива хора…
Ами ако разочарованието е от това, че не мога да се върна и да кажа: абе взехте ми десет стотинки по-малко, ето Ви ги, Ваши са си? И да ме погледнат учудено отсреща – я виж тоя ненормалник, връща се за десет стотинки, и да ми кажат благодаря, пък даже и през зъби.

ХуЛитер Записан(а): Dec 19, 2005 Мнения: 729

Онези светове не са тукашните светове, но връзката между тях е мостчето, свързващо битуването с безнебието.
Талантлив си, дяд Желяз!

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Двадесет и трета глава

хлъзгавици

споменът:

КУЦКО

Липсваше в махалата и изведнъж се появи. Сред католиците имаше и по-едри, той беше някъде по средата, но с широки гърди и здрави крака; рус и къдрав, красив беше, с нещо жестоко по лицето. Усмихваше се, а се бояхме. Така беше и преди да разбера, че идва от затвора.
Като седнеше на пейката, всички се нареждаха наоколо: най-близките на седалката, останалите – отпред в праха.
Тичаше през чаира, след него препускаше агнето му. Скачаше канала, агнето се инатеше, Куцко скачаше обратно и го риташе по края на корема. Агнето блейваше от болка и навеждаше наболо чело – биеше се и фучеше, докато забрави. В края на лятото вече беше коч, жилав и сух от тичане по поляните, не съм го виждал да пасе, сигурно го хранеха вкъщи. Спокойно прелиташе след Куцко над канала, а когато лежахме по тревата, стоеше с муцуна над лицето му като голямо куче. Общо, беше замислен, някак невесел тоя коч. Куцко го острига и той стана още по-обиден и мрачен в голотата си. Но никога не оставаше бандата и Куцко беше сигурен, че при всеки набег бойната му глава ще пришпорва изостаналия накрая задник.
Изчезнаха и двамата от края на лятото така внезапно, както се бяха появили.
Бях по-малък, но не чак толкова, че да ме жалят за слабост. Напротив – веднъж едно наежено католиче беше налетяло, бях го вдигнал от земята, стиснал го бях да изпищи и да порита без въздух и Куцко стана да ми откопчае ръцете. Заедно не ме закачаха. Не цъках на Куцковите разкази, не се блъсках да седна наблизо, но следвах бандата неотклонно, повече мълчаливо и замислено, отколкото възторжено, но вярно. Когато след едно бягство Куцко подреди всички по височина и накара Иван Новия да ни удари по един комбик и по един клепар по ушите, мен ме извади от строя и разбрах, че ме отделя по нещо. Като се стъмни, влязох през прозореца в дядовата стая и взех две шепи цигари от голямата кутия. Куцко ги разпредели сред разстроената компания, а на мен не даде. Пушеха и кашляха, аз мълчах.
Тогава минаха двете католички, минаха много близо до нас, роклите им шумоляха, видяхме краката им, когато наближиха светлия кръг на лампата. Беше странно и незнайно, облите бедра и тясната пролука светлина между тях, тънкият силует с виещи се меки линии на отминаващи момичета, русото и чернокосото, еднакви и все по- еднакви в дълбоката вечер.
След две седмици Куцко каза:
- Оправих ги, но има разлика…
Групата спря и седна.
- Маца не е пораснала! – каза Куцко. – Аз я работя, а тя яде слънчоглед. Уж е черна и уж черните жени са по-страстни…
- И кво? Плюе ти шлюпките в лицето… – пита невинно Иван, който е умен.
- Настрани… - казва ледено Куцко. – Това е нормално. Виждал ли си: кочът работи, а овцата пасе.
Иван мълчи. И другите мълчат. Защото сме виждали.
- Стела е друго… - казва тихо Куцко. – Тя се повреди. Щеше да ме разкъса…
Всички мълчат и си представят.
Надвечер Стела мина с шумящата рокля през чаира. Над коляното й имаше бяла превръзка.
Иван погледна изненадано Куцко, замахна и хвърли слънчогледа, който люпеше. По дланта му останаха залепени малки черни елипси.

подсетата:

ВТОРИ НОМЕР

Вътре е тъмно и прохладно като в църква. Светлината влиза само от вратата към големия салон, мека и влажна от напръскания с вода под.
Сядам някъде в края на дългата редица столове. Изсулвам се, търся да ми е удобно. Главата ми опира в ръба на ламперията, краката ми се изпружват далеч, далеч напред – чак до средата на тясното салонче, и от пръстите нагоре тръгват тръпки. Едно топло ручейче шурти под кожата, тя набъбва, отдръпва се и прави път, а ручейчето спира около носа ми и там се провира около невидими косъмчета. Жестоко извивам носа си с два пръста, ще го скъсам, така неприятно сърби. А ручейчето пълзи нагоре и се пъха под клепките, залива роговицата и се отцежда в ъгъла й. Едно паяче обвива косъмчетата с паяжина, стяга възлите – усещам краката му по кожата. Но не мога да отворя очи...
Паячето виси на тънка нишка и се люлее. Вятърът го блъска встрани, върти го, издига телцето му и го хвърля пак надолу. Паячето събира с крачка нишката, катери се по нея, но облакът, за който е закачена, слиза все по-ниско и люлката приближава напуканата, клатеща се земя.
Ооо

- А-а-а-а – викът се забива в тялото ми като огромен баберик.
Тичаме с Джоната към скалите. Склонът ми се струва отвесен. Хващам се за китките равнец, за да си помагам, но те са изсъхнали и се скубят. Дъхът ми спира, сърцето е дошло в гърлото ми и ще го изкашлям. Джоната свири с гърди до петите ми.
- Мина-а-а – гласът ми се катери по сипея по-бързо от мен, прескача ръба на скалите и рухва някъде долу. – Мина, Мина!
Сипеят ме блъска назад, лягам по корем и скалата се врязва в ноктите ми.
Набирам се на ръце и закачвам брада за камъка.
Отдолу ме гледат побелелите очи на Мина. Тя лежи на гръб, бедрата й са голи и бели, а ръката й се извива като змия по неподвижното тяло и дърпа надолу роклята.
- Мина-а-а-а...
Ръката й ме търси във въздуха.
- Не! Не! – тя люлее глава и белите й очи се търкалят между клепките. – Не! Не! Не-е-е...
Прехвърлям крака през ръба и някой ме хваща за ризата. Бия го, хапя го, блъскам с юмруци, плача и го дърпам към ръба. Той ме е притиснал към скалата, сякаш ме е заковал под себе си.
- Къде, къде? – пръхти Джоната. – Къде... полудял...

Ооо

- Не! – казах аз. – Ти си лукав, не се опитвай да ме накараш.
- Не ставай глупак! – боботи Джоната. – Толкова ли си тъп да не виждаш...
- Не я обичам. Няма какво да й кажа.
- Утре тръгвам за петнайсеторката. Ще ви оставя – каквото искате, правете.
- Никъде няма да отиваш. Ще сводничиш, значи – гласът ми е сух като пясък. – Оставаме тримата! Ясно ли ти е?
- Ама че тъпак! – плюе Джоната и тръгва към гората. – Ти си, ти си – мръсник.
После се обръща и вика измежду дърветата:
- Мръсник. Считай, че ме няма. Напущам.
Колко леко беше преди...

***

Свалихме трупа в платнище. На пътя спряхме камион. Горе всичко остана, както си е. Само съборихме палатката върху раниците и пробите. Камионът беше празен и друсаше. Ние държахме двата края на платнището и не можехме да седнем. Под брезента на каросерията беше тъмно и задушно, по врата ми се стичаха горещи струйки и мокреха ризата. Джоната мълчеше. Пушеше и през дима виждах острата му коса, насочена към лицето ми.
И изведнъж ми стана лошо. Пуснах платнището, изтичах до края на каросерията и повърнах. После се довлякох до мястото си и когато се навеждах да хвана моя край, Джоната ме удари. Удари ме, без да замахва, силно и рязко. Свих се на пода и главата ми падна върху тялото й. През платнището усещах мекотата му, сълзите попиваха в брезента, запътени надолу. А пред очите ми се извива ръката й, мъчи се да скрие бедрата и белите ябълки се люшкат между клепките.
- Мина-а-а-а...

***

В управлението ме гледат като човек, който носи голяма тайна. Някои смъркат съчувствено. Други се правят, че не ме познават – според отношението си към мен и според това, какво са им разказвали.
Началникът ме извика. В един ъгъл пуши Джоната.
- Това е първият случай … – каза началникът.
Каза го, сякаш иска да продължи реда с мен. Аз мълча, той ме гледа с червени очи. Чака да кажа нещо.
- Какво ще правим?
Това е въпрос без смисъл. Или може би аз не мога да разбера. Искам да извикам „Ще погребваме...”, но стискам устни и тръгвам към вратата.
- Отивам си!
Началникът ме гледа с червени очи и нищо не казва повече. Джоната пали нова цигара.

***

- Имахте ли нещо общо? – пита инспекторът.
Мъча се да се усмихна. Общо. Какво значи – общо?
- Да. Обща палатка, обща работа, общо... всичко.
- Много добре разбирате какво ви питам – казва инспекторът от милицията.
- Не – отговарям аз. – Не!
- Вашият приятел твърди, че това е случайност. Вие как мислите? Подхлъзнала ли се е, или... сама е скочила?
- Не-е-е! – аз съм изкрещял. – Не зная. Разбирате ли. Аз не зная!
- Разбирам – казва инспекторът и аз бягам от суровите му очи. – Свободен сте!

***

Джоната е легнал с обувките.
Спирам се до вратата.
- Кажи ми истината – гласът ми трепери. – Кажи ми, че се е хлъзнала!
- Да!
- Наистина мислиш така, нали?
- Да!
- Това е нелепо, аз сънувам.
- Да – казва Джоната.
- Джона, какво да правим? – питам аз и сядам на стола до него.
- Нищо! Страх ли те е?
- Не ме е страх...
- Страх те е, иначе ще знаеш какво да правиш. Страх те е от самия теб, зная, че не те е страх от милицията.
- Джона, аз съм виновен. Аз я обичах.
- Ти си мърша... – съска Джоната. – Но това е друго. Какво си мислиш, че Мина се хвърли долу от любов към теб ли? – той свива устни. – Това е идиотщина. Точно Мина...
Натискам с ръце слепоочията си. Джоната излиза от стаята. Заемам мястото му в леглото и заравям лице във възглавницата.

***

- Вашият ред е...
Блъскам го и го хапя, ритам с крака и го тегля към ръба.
- Втори номер – смее се тихо Мина. – Кой е втори номер?
Но той ме е притиснал към скалата, сякаш ме е заковал под себе си.
- Пазете си реда...
Сепвам се и отварям очи. Момичето иззад стола ме поглежда и се усмихва.
- Аз ли съм втори номер?
- Бяхте задрямали – казва то. – Нищо, редът Ви се пази. Щях да Ви събудя.
- Седна ли друг? – питам аз
- Да. Един дядо. Ще трябва да почакате.
От столовете ме гледат усмихнати лица – разбиращи, иронични, подигравателни, съчувстващи. Мъже в бръснарница.
Отново изпружвам крака. Нагоре под кожата ми запълзяват тръпки. Спи ми се, спи ми се.
Толкова съм уморен.

прилепало

ателие

Беше тихо и хладно. От прозореца се отцеждаха северни сенки.
Рогозката на пода сивееше остаряла, а върху рамката на дивана личеше драскотина, една много позната драскотина отпреди години: усмихна се, защото го накара да си спомни случката.
Останалото беше ново. Завеса скриваше библиотеката от праха, над огромната чертожна маса висяха гипсови отливки, непознати бяха и цветните графики на стената.
Оглеждаше всичко внимателно и изведнъж почувства остро мъжкия уют на това място, спомни си райбера, прикован яко над двата секрета, и отново се усмихна. Я го виж палавура, тройно осигуряване, значи. Защо му е на архитекта райбер? Даже един ключ да е докопала жена му, пак единият секрет остава. И все пак е чудесно – помисли си, стана му спокойно някак.
Честното беше да каже направо:
- Дай ми, бате, ключовете за ателието! Трябват ми. И не ме питай повече...
Беше провеждал мислено този разговор няколко пъти. И макар сега разговорът да беше безсмислен, улови се, че отново опипва вариантите. Понеже знам, че ти се е случвало, казвам ти: така и така. Добро начало, връщаше архитекта малко назад, когато жена му ходеше по приятелите да го придумват, и при него беше идвала. А ако споменът е неприятен, както всъщност и е, защо да го натиска с него.
- Сладко ли го искаш? – попита архитектът от нишата. Кафето вече благоухаеше...
Не отговори. А защо не още по-направо: влюбих се като ученик, братко, няма къде да я заведа, дай ми ключовете. А защо да обяснява? Просто, но без подробности. Архитектът ще се досети, но няма да има факти. Досрамя го, всъщност се страхуваше от приятеля си. Насили се да прогони мисълта за ключовете, усилието обаче не даде нищо – разбра се, че не смее да повярва, че няма да му са нужни; улови се, че още се надява, затова ателието му харесва.
- Не съм идвал поне десетина години – каза.
- Не си пожелал – архитектът донесе двете чашки и захарницата.
- Отчуждихме се – каза го по-остро, отколкото искаше. Прозвуча без съжаление, като яд...
- Не е това, макар, че може и така да се назове.
- Това е. Може да се обясни по различен начин, но е това.
Архитектът не отговори и той си спомни: наистина не обичаше да спори.

Толкова доброта и човешка мъдрост има в тези текстове, че не се насищаш да ги четеш.

ХуЛитер Записан(а): Jan 09, 2004 Мнения: 2108

Silver Wolfess написа:

Толкова доброта и човешка мъдрост има в тези текстове, че не се насищаш да ги четеш.

Зареждат ме с топло.

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Двадесет и четвърта глава

БЕЛЕГ

споменът:

чичо леон

За чичо Леон само истината. Защото той беше фашист. Това стои страшно, но… всъщност не толкова. Даже не заради уговорките, които ще направя. Уговорките са, че аз не зная цялата истина, мога да пиша само за това, което съм чул и лично съм видял.
Че е бил фашист, ми каза татко. Не като предупреждение, не и като заплаха, просто ми го каза като факт. Повода не помня, баща ми спомена, че чичо Леон е бил член на фашистката организация „Ратник”, а любопитството ми не задоволи, каза, че ще разбера повече, като порасна. И толкоз. Не научих нищо съществено и по-късно. Но чичо Леон видях вече по друг начин. Той беше от другия свят, падналия, носеше особен белег и аз го търсех, а, откровено казано, не го намирах и това още повече настървяваше любопитството ми. А имах възможност да го наблюдавам, даже да го изучавам. Защото той беше баща на мой другар, на моя приятел, ако трябва да бъда по-точен. И ако и сега не мога да кажа най-съществени неща за него, то е, защото може би способността ми да изучавам не е била развита, била е детска…
Чичо Леон беше слаб, рус. Руси бяха мустаците му, косата му беше рядка и светла, винаги сресана, а това само по себе си беше белег сред рошавоглавите или ниско остригани жители на махалата.Очите му бяха сини или зелени, не помня точно. Бяха светли. Беше строг и намръщен. Рязък, но не сопнат.
Слабото му тяло се движеше наклонено малко напред, краката му се местеха по-прави, отколкото е обичайно, така походката му беше характерна. Наследил я е Петър, моят приятел. Главата си държеше по- напред от трупа, това го правеше леко прегърбен. Петър е наследил и това.
Защо ми е горното описание? Всъщност във фигурата на чичо Леон нямаше нищо особено. А защо въпреки това той ме респектираше, даже повече от баща ми?
В един момент всички момчета говорят за сила, изучават и описват мощта на възрастните. Мускулите на ръцете и краката, телата, вратовете. Търсят я у бащите си, хвалят се с тях.
Махалата признаваше бояджийските лапи на татко, налятата от четката мишница. Бях много горд, че заради тези си качества не участваше в споровете, беше му запазено място извън тях.
Интересното е, че в споровете не участваше и чичо Леон. Петър не можеше да се похвали със слабоватия си всъщност баща. Но и ние старателно отбягвахме да говорим за него. Той също беше извън класацията.
Макар че беше хамалин.
Чичо Леон работеше на влагалището – така наричахме тогава сточната гара на Пловдив. Носеше 50-килограмови чували с жито и цимент, бали тютюн, разтоварваше въглища и чакъл с лопата, виждал съм го наред с циганите и градските пияници. Какво са си говорели и дали въобще са общували? Веднъж го видях седнал на куп траверси, ядеше от увита с амбалаж филия, а циганите вървяха на тумба към шкембарницата, шумни и мръсни.
Връщаше се надвечер с дочените си дрехи, вървеше бързо и с обичайния наклон напред. Петър притихваше, ние ставахме от бордюра, казвахме „добър ден” и стояхме прави, докато отминеше.
Чичо Леон се измиваше на дворната чешма, сестрите на Петър изнасяха на терасата плетения стол, слагаха възглавничка, малко дървено столче за краката, застилаха масичката. Чичо Леон се преобличаше, отиваше в спалнята, там беше етажерката с книги, вземаше томче, речник, очила и сядаше да чете. Четеше само френски книги и вестници. Понякога почтително надничах в тях. Красиви букви, винетки, но картинки липсваха – изглеждаха неинтересни, скучни.
След половин час леля Ленка, майката на Петър, се показваше на вратата и казваше:
- Леон, масата е сложена…
Децата се скупчваха на чешмата, леля Ленка подаваше пешкир, всички го опипваха и изчезваха в къщата.
Чакахме. Петър щеше да излезе точно след половин час, внимателно заобикаляйки мебелите на терасата – те бяха неприкосновени, само чичо-Леонови, и щеше отново да седне при нас на бордюра. Ние нямахме ред в яденето, но Петър беше часовникът на бандата ни.
После чичо Леон излизаше отново със своите френски книги и речници и четеше до смрачаване. По улицата минаваше трудовият народ на махалата, бащите ни се връщаха от работа, казваха „добър ден”, всички отговаряхме, чичо Леон също отговаряше, но никога не поздравяваше първи. Ние играехме точно пред вратата на Петрови, значи – и пред терасата, понякога влизахме и в двора, но мястото отвън беше стратегическо, там имаше електрически стълб с мижава крушка, достатъчно ярка обаче за простите ни игри. Стълбът ни държеше с невидими нишки, на него се заплювахме при играта на мижитарка, оттук тръгваха надбягванията до жълтата къщичка, обиколките на блокчето къщи с метални чембери или чугунени капаци от печки, движени от телени скоби, които наричахме карачки.
Чаирът ни доставяше в изобилие боклуци, от които изобретателно правехме играчки. Консервените кутии бяха мишени за лепките ни, друг път играехме на буки – търкаляхме кутията с тояги до кръга-град на противниковия отбор, а той яростно го защитаваше даже с удари по краката. Консервената кутия хвърчеше високо във въздуха, ако намерехме малко карбид – копаехме дупка, слагахме карбида, вода, отгоре пробитата кутия, притъпквахме пръстта наоколо, най-смелият измежду нас опираше запалена факла до кутията, тя бухваше и политаше, следваше ура.
Около стълба се карахме, крещяхме и спорехме, даже се посмотвахме.
Чичо Леон стоеше невъзмутим в своя открит кабинет от ранна пролет до късна есен и никога не ни се скара. Не помня даже забележка да ни е направил, че шумим или вдигаме прахоляк. Когато остаря, задрямваше върху книгите, страниците се разгръщаха все по-бавно. Сега разбирам, че цялата тази сценография и нейният непроменим мизансцен са му били необходими за друго, едва ли прочетените десетки пъти стари френски издания, останали му от колежанските години, са възбуждали такъв интерес, че да го държат над себе си дори по време на въздушните му вечерни почивки. Чичо Леон искаше да се вижда, че има разлика между него и нашата работническа, занаятчийска неука махала, която не френски, а и най-обикновени български книги рядко разгръщаше. Да подчертава тази разлика всекидневно и публично, беше потребност на чичо Леон. Ето, вие от обществото ме подбутвате, изтиквате, няма да ви се моля за работа, аз мога да храня семейството си с чували на гръб, аз съм колега на хамалите – изметта на обществото. Но зад моята летвена ограда, на моята тераса като на сцена аз чета „Мадам Бовари” в оригинал и вие знаете, че аз съм над вас – не само три стъпала над общата улица, а неизмеримо над вас и именно по вашите стандарти.
Така години чичо Леон четеше старите си книги, но през тези години аз никога не чух клюкарско-зевзекчийската махленска злоба да го осъди или подиграе за това. Махалата приемаше театъра му като чудачество и само малцина виждаха в него действителния протест.
Понякога чаира пресичаха бащата и майката на чичо Леон – дядо Карл и баба Маргарита. За Петър, брат му и сестрите му те бяха гранд папа и гранд маман. Така се и държаха – гранд, изтежко. Чак сега, преди месеци, разбрах, че баба Маргарита по бащина линия е роднина на чешки пивовари аристократи. Тя живя по-дълго, минаваше през чаира прегърбена надве с бастунче, но винаги поздравяваше приветливо и най-малките деца. Чичо Лон посрещаше родителите си без особено вълнение, почтително, но не напускаше поста си на терасата, а ги пращаше вътре, при леля Ленка.
Бяхме вече поотраснали ученици.Чичо Леон ни извика: Петър, Тошето и мен, и ни попита искаме ли да учим френски. Нямахме смелост да откажем, но мънкахме.
- Изучаването на език е тренировка за волята! – каза чичо Лон. – Ще ви стигне ли инатът?
Ние не бяхме сигурни и мълчахме.
Изглежда разбра, защото ни покани още няколко пъти, даже веднъж ни настани около заветната масичка, после се отказа. Сега разбирам колко много сме изгубили, никъде няма да се намери толкова хъс, строгост и антиобществен напън в изучаването на език. Но вече сме закъснели с 60-ина години.
Чичо Леон наистина беше много строг. А с децата си – до премерена жестокост. Ако леля Ленка разкриеше някаква пакост, той ги наказваше на терасата, пред всички. Помня, Петър беше нагазил лука, чичо Леон зае мястото си и още преди да сложи очилата, го повика. Синът му обречено се надигна от бордюра, бързо изкачи трите стъпала на площадката и застана мирно. Последва звънка плесница, много шумна, но само една и Петър се върна при нас да си бърше носа.
Аз не се страхувах от татко. Струва ми се, Петър се ужасяваше от баща си.
Но всичко това не правеше чичо Леон фашист. Той просто беше един по-необикновен, неприпасващ се с новата власт жител на махалата. А в нашите представи, формирани в училище и от редките книжки, фашистите бяха груби простаци, жестоки и безскрупулни убийци, без жалост и капка обич животноподобни. Чичо Леон не беше такъв и объркваше нашите представи. И заедно с това ги предизвикваше.
В махалата той имаше име на човек повече на мисленето, отколкото на действието. Мнозина го наричаха дървен философ. Не с ненавист, така, незлобиво. Това значеше: човек, който говори много, но неразбрано, даже празно. Всъщност чичо Леон беше мълчаливец и дървеното прозвище произтичаше от факта, че той неизменно взимаше думата на редките обществени събирания в махалата – родителските срещи и ОФ-събранията. Чичо Леон говореше стегнато, но абстрактно, с много чуждици, латински сентенции и френски поговорки. Имаше своя теория за езика – запомнил съм от нея, че синонимното количество е белег за културата на речта, а и на личността като цяло. Отначало хората го слушаха с интерес, беше атрактивно, после си казваха – това го не разбирам, досаждаше им. От друга страна, махленските теми бяха по-незначителни от патоса, който чичо Леон влагаше при обсъждането им.
Когато поотраснах, започнах да споря с всички и за всичко. Това някак ме сродяваше с чичо Леон, даже и мен взеха да ме назовават дървен философ. Той обичаше да ме слуша, викаше ме, подшишкваше ме за нещо, аз лесно се хващах, разпалвах се, сегиз-тогиз той подпъхваше нови подробности в темата. Петър и Тошето не бяха дървени философи, тези разговори не им бяха интересни, но чичо Леон не се сърдеше на отсъствието им – отначало психическо, после и физическо. Сега вече зная, че тази моя слабост – да бъда абстрактен и ненужно бъбрив, ме отчуждаваше от приятелите ми.
С годините обаче и аз станах мълчаливец. Първия удар по логореята ми нанесе дългият-предълъг войниклък, който нещастно трябваше да отслужа. Втория, още по-силен, нанесе обучението ми в Академията за обществени науки и социално управление. Много съм мислил защо, имам някакви обяснения, не са задоволителни и ги тая у себе си. Сега се страхувам дали логореята не се е пренесла в писанията ми, питам и хората, на които вярвам, ме успокояват.
Чичо Леон пушеше лула. И то само вечер. В махалата той беше единственият, който пушеше лула, и това беше поредната отлика от вмирисаните на евтиното трето качество тютюн махленци.
Беше католик – един от малцината католици, прехвърлили чаира, от тези, които олицетворяваха по това време метастазите на католишката махала в съдийския квартал. И това не правеше особено впечатление, той много се различаваше от примитивните аборигени на кирпичения кошер до чаира.
Някога чичо Леон е бил тютюнев експерт. Доколкото помня от приказките, беше наследил професията от баща си. Очевидно са били заможно семейство, щом е учил във френския колеж. Той представляваше в известен смисъл католишката аристокрация. И вероятно именно в колежа са се формирали тези негови възгледи, които го привързваха към фашизма и ратниците. Но сред нас, децата, по това време не проникваха възгледи, а слухове и клюки за тайнствени срещи по нощите в къщите и лозята на село Марково, днешния Бевърли хилс на Пловдив. Представях си някакви чудаци като чичо Леон, събрани нощем на малко светлина да говорят с купешки думи, да напрягат жилести лица със студени сини очи, да говорят на чужди езици и да ни презират. Да мислят как по-успешно да ни поучават, как и ние да учим френски. Но толкоз.
Чичо Леон за мен си беше чудак, който можеше да ми удари два жестоки шамара, но само ако съм ги заслужил. Моят респект не надхвърляше много тези два шамара и мъчителните авоар и етър от френската граматика. Така чичо Леон опровергаваше пропагандния образ на българския фашист.
След години Петър ми разказа как по време на унгарските събития са арестували баща му. Била много ранна утрин, милиционерите стоели на двора, сред тях пушел и бате Боньо, служител на МВР от махалата и мой братовчед. А вътре в спалнята неколцина цивилни тършували в библиотеката. Взели няколко книги за проверка и отвели чичо Леон. След няколко дни го пуснали.
И това не ме убеждава, че чичо Леон е фашист.
Някой ми каза, че се опитал да вербува за организацията си моя чичо Наско, а той доста грубо отклонил поканата. Не вярвам в тази клюка, много премерено беше насочена към мен, а моят чичо – капитан Атанас Милчев, вече беше убит край Драва.
Все се канех да разпитам чичо Леон откровено, даже вече възрастен го помолих за разговор. Но разговорът така и не се състоя.
А чичо Леон вече не е жив. Петър ми каза, че е умрял в безсъзнание, с дълбоко напреднала склероза, не познавал децата си. Обикновена смърт.
Защо сега пиша за чичо Леон?
Безспорно е едно. В моите детски спомени той заема особено място. Може би заради чудачеството си. Но мен ме интересува и неговият фашизъм, защото споменът не съвпада с теоретическата, получена от книгите представа за българския фашист.
А защо непременно искам да разбера всичко това? Атавизъм от детското любопитство? Незадоволено и по неведомите пътища на психиката проектиращо се все още сред потребностите за познание на възрастния?
Всъщност сега покрай мен има десетки и десетки хора, които по достойнства и недостатъци приличат на чичо Леон. Аз работя всеки ден с тях, говоря, споря, смея се, радвам се и се ядосвам. Понякога се боря с тях, друг път ги подкрепям в тяхната борба. Нима всички те са фашисти? Не личи да е така. Или те са затиснали с инстинкт и усилие този изкривен, извратен, ужасно жесток фашистки ген?
За мен е абсолютно ясно, че го има във всеки от нас. И проблемът е да не попадне в хранителна среда, за да се развие.

подсетата:

пръст

Спукаха гума точно в средата на брода, джипът леко полегна и дръпна наляво. Генерала усети, инстинктивно хвана волана.
Спряха. Шофьорчето скочи във водата, под обувките му бухна тиня. Затута се отзад, нещо стърга, чука и се показа мокро на вратата.
- Нема да може...
- Каквоооо? – проточи Генерала.
Войничето, още по-охлузено в прилепналите дрехи, мълчеше, беше навело глава, ушите му стърчаха и на Генерала му се прииска яката да ги опъне. Но се сдържа, отвори вратичката, нагази. Водата стигна до средата на кончовете на ботушите му и зашумя по меката кожа. Мина отзад. Колелото беше хлътнало между два камъка, водата се пенеше на препятствието, смотльото не можеше да подложи крика. Но най-странното беше това, че на мястото на резервната гума стърчеше само ръждив изкривен болт.
- Ама ти нямаш резервна гума... – изстина Генерала. – Къде ти е резервната гума?
- Тъй вярно! – шофьорчето се олюля да застане мирно, защото водата го блъсна.
- Къде ти е резервната гума, питам! – викна Генерала.
- Окраха я... – зина войничето и замига с мокри клепки.
Генерала се задуши от яд. Той не очакваше кой знае какво от шофьора си, но че ще му скрои такъв номер, не се беше надявал. Взе това изплашено момче, защото разбра, че е смотано и че страда сред другите войници. Стана му жал тогава, а сега го мразеше.
Извърна се, за да се овладее, огледа реката. Изключено – до брега беше далече, щяха да нарежат гумата по камънака, с какво ще се приберат.
Двамата му спътници се бяха надвесили през вратите. Бяха чули разправията и той разбра – не им се ще да повярват, че той, Генерала, който заповядва на хиляди войници, на стотици камиони и танкове, няма да може да се оправи с някаква си гума и с един-единствен нещастен войник.
Но факт. От ръкавите на момчето в реката капеше, капеше и от бузите му, от носа му, а Генерала се пързаляше по зеленясалите камъни, държеше се с две шепи за гюрука.
- Няма как... – каза той. – Ще се мокрим, момчета. Прибавка към спомените... Хайде, скачайте!
Двамата се спогледаха, но не казаха нищо. Послушно се заприготвяха. Рижия свали обувките, чорапите, нави крачолите. Очилатия развърза връзките на кецовете, па махна с ръка и отново ги върза.
Прецапаха до брега. Генерала напред с ботушите, те след него.
- Върви в стопанството да ти помогнат! – извика Генерала. Чу едно „Слушам!” и обърна гръб.
Рижия се обуваше. Очилатия изсипа водата от кецовете, изстиска чорапите и с удоволствие ги навлече. Войничето зашляпа по дъното.
- И сега к`во? – попита Очилатия.
- Ще вървим, какво... – каза Рижия. – Тоя клепар докато стигне, докато се оправи... Ще мръкне.
- Забравил съм къде беше: далече ли, близко ли... Години не съм идвал... – продължи Очилатия.
- Два часа, два и половина... – каза Генерала кисело. – Ако не и повече...
- Не е малко! – врътна глава Очилатия и бузите му се люшнаха.
Генерала видя странното движение. „Ошишкал се е Очилатия...” – си помисли. Помъчи се да си го спомни тогава, мяркаха му се само очилата и някаква непривична шапка над тях. „Може би студентска фуражка...” – натисна паметта си Генерала, но тя не даде повече. Виж, Рижия си го представи ясно. Беше дошъл от войската, униформата му стоеше, познаваше оръжието, беше жилав и хладнокръвен.
Рижия свърши с тоалета си.
- Тръгваме! – каза и се закатери по брега. След него се затътри Очилатия. Генерала по навик тръгна косо, чувствуваше къде е пътят и излезе преди другите.
Горе ги лъхна на опалена земя и прах. Слънцето беше високо, вече напичаше и те изведнъж усетиха как ги беше подлъгала реката.
- Аз ви казах – да тръгнем по-рано! – заядливо каза Рижия.
- Посред нощ... – обади се Очилатия. – Рано тръгнахме. Случило се...
Генерала премълча.
Тръгнаха по прашното, чизмите и кецовете първо станаха кално черни, после сиви и накрая побеляха. Маратонките на Рижия запазиха неопределения си цвят.
Пътят леко се повдигаше между унили шипки и коприва. Дъждовете го бяха издълбали като с лъжица, над раменете им надвисваше неравен ръб, по краищата умираше трева. Зад нея се виждаха изоставени парчета люцерна, пожълтели картофени стебла.
- Къде водеше това? – пак попита Очилатия.
- Води в Тиклите, помниш ли онова село – десет къщи, две черкви... – каза Генерала.
- Помня... – отговори несигурно Очилатия.
- Но на завоя ще се отклоним вдясно. Оттам до паметника са три-четири километра.
- Аха... – каза Очилатия и тъжно погледна височината.
Рижия вървеше напред. Беше намусен, сърдит – на Генерала може би, на праха, който се промъкваше в глупавите му маратонки, на слънцето, опулено над тях.
Вървяха и мълчаха.
Рижия свали винтягата, промуши пръст през закачалката. Генерала разкопча якето. Очилатия нямаше какво да сваля, беше по лилава фланелка, със сини леки панталони и Генерала учудено забеляза, че измежду тях той всъщност е най-умно облечен.
Слънцето се вдигна още, натежа над главите им и не мръдна повече. Към трите самотни фигурки, изгубени в пустата планина, лъхна жар, щурците спряха да цъкат, една сврака се шмугна в тръните и там примря.
Генерала се обърна. Реката се виждаше в ниското мудна, заспала, а по пътя край ливадите се влачеше светлозелен скакалец – шофьорчето отиваше за помощ.
На Генерала му стана чоглаво. Почувства се сам, изоставен. И изведнъж разбра защо. Нямаше на кого да поръча нещо. Нищо не можеше да промени, нещата течаха сами. И ботушите се свиха след водата, стягат го на пръстите. „На измръзналото...” – уплаши се Генерала. Сигурно ще му излязат плюски и няма да може да стъпва като хората дълги дни. И тоя дългоух катър, дето го измъкна изпод подигравките... Това ли му е благодарността? А защо благодарност? Всъщност знае ли дали му е по-леко на момчето с него? Все мирно стои... Но да изгуби гумата... Боже, и от генералите взеха да крадат... И тия двамата, сърдитите, дето го псуват наум, като че той е виновен, дето реката е задръстена с железа и стъкла.
Генерала изостана. Десният ботуш го стегна като дървен. „Ще го събуя!” – реши. Глупости, няма да тръгне по чорапи, ще се подиграват. Военен, походи, издръжливост... Може да не му го кажат, но ще си го помислят...
Погледна извитите им гърбове, наклонът се беше увеличил. Видя как по врата на Очилатия се стича пот. Рижия беше по-напред, но ризата му беше суха. Генерала се учуди, завидя.
Рижия се скри зад завоя. Една шипка затули и Очилатия. Когато Генерала стигна храста, видя, че са седнали под мършавата му сянка.
- Какво става? – попита Рижия.
- Нищо. Пек... – отвърна безразлично Генерала. Седна до тях. Изу десния ботуш, размърда пръстите и усети как смъди на възглавничката – плюската се беше вече спукала.
- И кой го измисли това? – попита Рижия.
Никой не се обади.
- Рано правим почивката... – каза Генерала и в същия миг съжали за думите си, долови някакъв упрек в тях.
Рижия го изгледа.
- Теб чакаме! – каза студено и стана.
Генерала нахлузи ботуша.
Тръгнаха в същия ред. Генерала виждаше как лилавата фланелка стана тъмносиния, после побеля по краищата – на неравни ивици избиваше сол. Погледна дебелите бутове на Очилатия, очертани през панталона. Чу пъхтенето му. „Тъкмо ще свали малко мас...” – помисли си. А Рижия вървеше напред. Ритмично се вие сухият гръб, коланът лежи отпуснат на тесните мъжки хълбоци. И Генерала още повече завидя заради сухата риза, заради равното дишане и здравите крака. Улови злобата си, първата реакция беше да я изхвърли, да я смачка, после се отпусна, отдаде й се. Разбра колко му са чужди тези хора и промъкващият се срам изчезна.
Очилатия вече настигна другия. А Генерала пак изостана. Напъна се, закопча якето, наложи си да не мисли за крака. Съсредоточи се в пътя. Настигна ги в началото на гората, плувнал в пот, със замъглени очи.
Рижия седна, без да каже нищо. Другите се подчиниха.
Дъбчетата – закелявели, но рошави, застанаха между хората и слънцето, от сянката повя хлад и Генерала усети, че има още силици.
Очилатия се усмихна добродушно.
- Сърцето се успокои... – каза той с ръка на гърдите. – Сега да има една бира, а?
- Ти за водица се помоли! – обади се Рижия. – Генерале, къде имаше тук водица?
Генерала се замисли, напъна паметта си, а оттам не излезе нищо.
- Няма наблизо!
- Има, има, ама ти си забравил... – каза Рижия. – След първата височинка има чешма, забравил си.
- Вярно! – плесна се по коляното Очилатия. – И аз я помня. С три чучура беше, нали?
На Генерала му стана неприятно. Разбира се, че има чешма. Къде му е акълът? Ето – и Очилатия си спомни...
- Стигаме чешмата и край! – каза Рижия.
- Така е! – каза виновно Генерала. – Оттам вече е близо. Да стигнем чешмата, лесно...
- Пак си забравил! – каза Рижия подигравателно. – Точно оттам е трудното. Забравил си какъв дик е... Кота деветстотин, наклон 45 градуса. Смятай, докторе!
- Километър и... и триста – каза след секунда Очилатия. – Ох, Боже...
- Ама ти нещо си прежълтял! – Рижия се надвеси над Генерала. – Аз затова рекох – до чешмата, ще се разхладим и край на пътешествието.
- Какъв край! – не разбра Очилатия.
- Не се занасяй! – каза Генерала. – Ще го изкатеря като козел. Няма да ви оставя сами...
- Не се прави на алтав! – каза Рижавия. – Няма да се катерим!
- Как няма? – сега не разбра Генерала. – Кога ще идваме друг път...
- Няма да идваме! – каза Рижия и Генерала изведнъж разбра.
- Ти си луд! – каза той.
Рижия сви очи.
- Добре де, да говорим като хора – каза кротко. – Каква е задачата? Да занесем пръст, нали? Това тук какво е? – той бутна носа на обувката си под дъбчето. Шурна пясъчно поточе. – От същата местност ли е? От същата. Дай торбичката, докторе!
Очилатия бръкна в джоба си, извади брезентова торбичка, но изведнъж я скри зад гърба си. Отстъпи назад, очилата му се изблещиха срещу Рижия.
- Ти си луд! – каза за втори път Генерала.
- Стига с това луд, де! Не съм луд да се катеря по баирите в тоя пек. Това е. Да не би в музея да правят експертиза откъде е пръстта.
Генерала се напрегна целият, но усети колко е мек.
- Чакай... Нали горе... Не говориш сериозно.
- Аман от глупави шеги! – каза Очилатия. – Хайде, ставайте!
Рижия стана. Зачака гърбом. Генерала се надигна. Стисна зъби, но не можа да се сдържи, закуца.
Тръгнаха.

Притъмняваше, когато стигнаха до реката. Генерала беше бос, но куцаше. Очилатия носеше издутата брезентова торбичка.
На брега ги чакаше джипът с четири гуми. Шофьорчето спеше на изсъхналата седалка и по устата му кацаха мухи. Рижия го сръга, стресна го и то скочи: „Слушам!”

прилепало:

ИДЕОЛОГИЯ

Нина си взе обувките от обущаря. Разглежда какво са направили майсторите.
- И защо сега не са ми залепили стелките? Свалили ги да зашият подметките и така са ги оставили. И изобщо как може, за да оправиш едно, да развалиш друго...
- Теб затова не те приемат в СДС-то, защото не разбираш този начин на работа! – казвам й аз.
- Мен и в БКП-то не ме приеха... – защитава се тя.
- Защото и тогава не си внимавала кое е важно и полезно – дразня я аз.
- Я стига глупости…
Но Сашо, който е много начетен, казва назидателно:
- Абе вие можете да се бъзикате, ама и обувките изясняват политиката. Нали помните как е у дядо Маркс – там за капката, която отразява морето...
Никой от нас нищо не помни, но мълчим. Нина нарушава мълчанието:
- Като си вземах обувките, не погледнах стелките, защото ми отвлякоха вниманието. Майсторът ми подава обувките, а аз му викам: забелязахте ли езика на лявата обувка? Какво за езика – вглежда се той. А-а, дето е зашит отвън. Има такива обувки, макар и рядко... А аз: да, ама дясната... на дясната пък е отвътре! И обущарят си умира от смях: хайде оставете ги, само ми кажете на коя обувка да преместя езика... Аз обаче си ги взех, защото няма какво да нося.
Сашо също се смее, но пак не се стърпява:
- Това за езиците си е чиста социалдемокрация, да знаете... На лявата отвънка, на дясната - отвътре. Мале, мале...
Така си говорим около масата и се черпим. Какво да правиш. Такова време дойде... Идеологическо...

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Двадесет и пета глава

въздухари

споменът:

ЛУДИТЕ

В онези години всяка махала си имаше свой луд. Нашата имаше двама.
Лудият Асен беше тих, дребен, смачкан. Ходеше с каскет, винаги чиста риза и официална жилетка. И с налъми.
В летните дълги следобеди, когато хората се криеха от жегата зад спуснатите пердета, чувах отдалеч налъмите и чукането, което винаги ги съпровождаше. Асен носеше камъче в ръка, вървеше покрай стените, потракваше по тях, по стъклата на прозорците, по дърветата и водосточните тръби. Навеждаше глава, въртеше я, нагласяше уши, почукваше и слушаше, приведен и изпит от съсредоточеност изследовател.
Нашата врата беше желязна, следваше решетка с неясно предназначение, после стената, водосточната тръба. Асен очукваше добре вратата, решетката заслужаваше две камъчета, тръбата – три, плътно край стената се тътрузеха налъмите, а по стената барабанеше камъчето: минаваше Асен като железничар с чукче, подготвящ влака за своите пътища.
Веднъж ме изненада. Сигурно е било студено и вместо налъми му бяха сложили галоши. Стоях гърбом към вратата, някой затрака, обърнах се и застанах в очите му, мътни и далечни, виждащи ме и едновременно проникващи през тялото ми. Изплаших се, Асен зафуча, сигурно се изплаши и той и отмина решетката и стената без всекидневната проверка.
Децата го дразнеха. Викаха му гъсеница. Сега си мисля, че в детското словотворчество е надделяло не само звукоподобието с името му, а и някаква далечна, но достатъчно силна асоциация с дълбини от личността. Все едно – прякорът плътно му прилягаше. Асен грабваше камък, избираше сякаш по-гладък, оформен; смешно, някак по женски го мяташе по нас. Понякога носеше паве със себе си, сега мога да го нарека – превантивно, изглежда го подучваха. Ние го дразнехме, успокояваха го пияните от кръчмата, спогаждаха се лесно в мъдростта си. А ние вече бяхме заобиколили блокчето и чакахме на следващия ъгъл. Асен тръгваше приведен и замислен, почукваше и се вслушваше в същността на нещата, докато го шибваше омразната дума. Изпищяваше едно „ пииич” и търсеше павето.
В махалата нямаше пострадали от него. Когато умря, нещо се изгуби завинаги.
Лудата Фанко беше от Католишката махала. Пресичаше чаира да иде у леля си и тогава общуваше с нас. Беше суха и грозна, с криво, безсмислено лице. Износваше старите рокли на сестрите си, изтънели, избелели и развлечени. Други дрехи върху й не съм виждал ни зиме, ни лете.
Позивната на нейния яд беше „ Лудата Фанко”.
Самосъзнанието й приемаше истината като обида. Сега мога вече да кажа, че това само по себе си не е признак за лудост, а само нормална болка. Още на първата дума Фанкото вдигаше рязко ръка, заръфваше я някъде под лакътя и дърпаше с оголени ъглести зъби. На „Фанко” отваряше уста, пущаше месото и търсеше камък. После запряташе роклята си и започваше да се налага по бедрата. Удряше с все сила, до кръв и майка й, дребна като хлебарка, тичаше през чаира да я спасява. Беше страшно и само най-жестоките си позволяваха това зрелище. Затова подигравките обираше Асен, все пак с павето той беше по-обективен в отношението си към света.
За да идем на главната, трябваше да минем през чаира, покрай къщата на Фанкото – виждал съм я да седи пред вратата, да държи на скута си бебе и да се усмихва с острите си зъби. Боже, какви бяха тези хора, които й поверяваха дете. Всъщност защо не – Фанкото беше доказала, че е жестока само към себе си.

подсетата:

ИЗКУФЕЛНИЦИ

Не много възрастен, не и млад, макар че това днес няма значение, началникът беше умен. Просто имаше в главата, Господ му беше дал, той си бе притурил и така. Освен това умееше да бъде откровен с подчинените си точно толкова, колкото трябва.
Мъжете изпълваха широката стая както никога. Даже дежурният полицай беше навлязъл две крачки гратис в коридора, за да слуша. Във въздуха витаеше леката, необяснима възбуда на задоволството.
- Много мислих – каза началникът. – Не ми се ще да подминем случая като всекидневен. Защото не е такъв. От една страна – имаме неразрешена структура. Трябва да се развали. Не искам да употребявам думата „разбие”, защото хората не заслужават обичайното съдържание на термина. От друга страна, това е структура, която обективно ни помага, ако не ви харесва думата „помага”, може да се каже – работи в полза на обществото. Най-лесно е да се скрием зад закона, да дадем хората на прокурора. Както и постъпихме между впрочем. И какво – върнаха ни случая за доразследване. Не трябва аз да го казвам, но няма какво да се доразследва, всичко е ясно, обаче започва волейболът: кой да се изправи пред журналистите, кой да рискува как ще посрещне обществото случката и да понесе срама или присмеха, ако се наложи? Много говорих. Но това трябваше да се каже. Давай сега, Панайоте, ти си…
Младият заместник разгърна рулото, което притискаше върху масата, закачи го с лепенки на дъската.
- Погледнете, колеги. Мнозина от вас знаят, който не знае, да внимава. Виждате ли структурата – като разпадащо се атомно ядро. Елементите обаче са групирани по петици. Само за сведение – такава схема са използвали едно време ремсистите. Хората от петицата не се познават помежду си, познават само отговорника, той единствен познава всичките. Така – нагоре. Трудна за разбиване структура, даже да се издънят неколцина, връзките се замитат. И при нас е така. За да тръгнеш по кълбото, някой трябва да сгреши фатално.
- Каква е грешката в случая? – попита някой.
- Смешна. Но както винаги – нарушена инструкция. Включен е човек с късогледство над 3 диоптъра.
Някой изхихика.
- Напразно се хилите – каза заместникът. – Всичко е прецизно изчислено. Под три диоптъра можеш да видиш цялата гума, без да се навеждаш. Точно това е нарушено. И нашият човек, като взел да се гъзи, го сгепцали. И оттам тръгнало.
- Не вярвам - каза младежът от първата банка.
- Повярвай. В групата има доцент по офталмология и още двама лекари.
- Като почнахте за състава, да кажете още…
- Това е интересно. Средна възраст 60. Образование – висше. Изключенията са три. Незначително отклонение от общото ниво. Професии разнообразни, преобладават хуманитаристите. Отлична кондиция, хора тренирани, бодри. И нещо под секрет – нека си остане тук – в групата има петима бивши полицаи.
В заличката стана тихо.
- Има ли други въпроси? – попита заместникът.
Нямаше. И той седна.
- Това е, колеги – надигна се началникът. – Както ви казах: сложна работа – и смешно, и тъжно, и опасно, и благородно.
- И какви са все пак обвиненията? – попита младокът от първа банка.
- Няма обвинения. Ние трябва да помогнем на прокуратурата да ги формулира.
- Какви са тогава нарушенията? – поправи се полицайчето.
- Вече казах. На практика – нелегална структура.
- Господин началник – обади се пак младото полицайче, – все така, по малко оттук, по малко оттам. Може ли нещо по подредено.
- Пак ли не ти е ясно бе, Пламене! – каза началникът, но си помисли: ще стане нещо от това момче, много пита. – За такива като теб пак повтарям. Знаете каква е хавра по улиците. Всеки спира колата си, където намери, кара, както умее, умират хора, сакати, ударени. Това е положението. Не можем да овладеем всичко това, защото не ни стигат сили, а и защото ни омръзна все едно и също: глобиш някого, веднага ти се обаждат отгоре – защо тормозиш нашия човек – и така нататък. И ето, на десетина пенсионери им писва, поемат сами, някой опитен съставя петорките, запалва хората. Точни инструкции и нещата тръгват. Щом се затъмни, плъзват нашите хора и вадят вентилите на нарушителите. Винаги на предната дясна отнасят вентила. Неприятно, трябва да полегнеш, да се поизпотиш, докато смениш с резервна. Първия път мислиш: случайно, някое хлапе си играе. Втория път обаче се навиваш. И ако си рецидивист, на третия път разбираш, че някой те натиска. Ако си нахалник, се оплакваш. Ето ви папката… - началникът показа дебела папка. – Това са оплакванията за нашето управление, вижте колко са нахалниците само в нашия район. Носят ми наглите си дописки, а аз ги питам: защо според вас са ви отмъкнали вентила? Хък-мък, грешка. Ама не бива така. И ние оставяме разбойниците и тръгваме да защитаваме тъпунгерите и нахалниците. И колегата Трайчо попада на тоя пенсионер с петте диоптъра и оттам тръгна. Той се оказа не само кьорав, ами и плашлив, издаде отговорника си, поразплетохме валмото. Мисля, че развалихме структурата и пенсионерите ще мируват.
- Няма какво да обсъждаме! – стана най-възрастният полицай.
- Ти щото ще се пенсионираш и май нещо ги защитаваш…
- Не затуй, човек трябва все пак да има съвест…
Полицаите замълчаха.
- Има ли още нещо? – прескочи коментара началникът.
Мълчание.
- Свободни сте.
Столовете засуркаха по пода, вън се вдигна шум от въбудени гласове.
Началникът обиколи стаята. Мислеше. После облече сакото и излезе. Седна в колата, запали и даде заден да слезе от тротоара. Воланът леко се отплесна надясно.
Нещо му прищрака. Слезе, заобиколи.
Ами да – предна дясна лежеше на джанта. Без вентил.

прилепало:

КЕЙМБРИДЖКО ДВИЖЕНИЕ

Аз бързам. И той бърза. Аз бързам, за да му освободя път да мине. Той бърза, за да ми попречи да мина. Така и не успях да стигна края на редицата коли, заела едното платно, и да се изнеса извън теснотиите. Той обаче е тръгнал да заобикаля първия автомобил и аз не мога да изляза. Той ми бибипка да му освободя пътя. Това означава петдесет метра на заден. Ти остави задния, ами унижението! Няма да стане тая, приятел. Ти заобикаляш, ти си без предимство, ще дадеш два метра заден. Спирам и натискам клаксона. Оня също. Скръствам ръце на волана така, че оня да види колко съм курназ. Той се пули от изненада. Как аз, в ожуленото пежо със смешен багажник, се осмелявам да преча на лъскавия мерцедес да ми отнеме предимството... Какви са тия работи в тая страна, в тоя град и на тая улица? Кой съм аз, някакво дърто пенсионерче с бяла брада, шкембе и очила пред него - младия, чернокосия, черновеждия, черноочилатия? Зад мен вече се нарежда опашка. Хората бибипкат. От съседното кафене настават кибици сеирджии. Вземат страна. Спор кой е с предимство. Изявяват се различни възгледи. И тълкуванията на правилника не са еднозначни. Натежават обаче две: едното, че с предимство е този, който пръв е влязъл в теснотията, и другото – че трябва пръв да мине този, който няма препятствия по пътя си. Споровете се изострят, бипканията спират, защото в дебата участвуват вече и шофьорите след мен. И тогава решавам да свърша с тая история, че ме чакат дребни внучета вкъщи. Слизам, отивам до мерцедеса, покланям се и казвам:
- Драги господине, много извинявайте, не можах веднага да Ви позная.
Публиката наостря уши. Привържениците на моето предимство разочаровано припъшкват. Противникът излиза от колата, за да приеме извиненията ми.
- Още веднъж моля за извинение, драги господине. Аз просто не съобразих, че когато сте взимали книжка в Кеймбридж, са Ви обучавали на ляво движение.
Черноочилатият ми съперник дори не зяпва. Влиза, дава заден. Аз влизам, давам преден и повеждам дългата колона от нарушители на правилата на лявото кеймбриджко движение.

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Двадесет и шеста глава

ПТИЦИ

споменът

кардаринка

Когато тръните узрееха, католиците залагаха капаните. Ловяха кардарини, флорове, скатии.
Счупваха тръна, слагаха зад него пилимака, а тънкия конец прикриваха в тревата. Сядаха далеч зад нещо зелено и пушеха цигари. Под тръна в малка клетка подскачаше мюрето – птичките идваха да кълват, пилимакът ги замяташе. Ако тежката водеща летва убиеше птичката, оскубваха я, опичаха я и веднага я изяждаха. Заплетените в мрежата отиваха в кафеза, понякога той просто ставаше валмо от перушина, уплашени черни очета и човки. По-аристократичен, но по-неспорен беше ловът с кафез-капан. Двойния кафез поставяха в тръните. В едното му отделение стоеше мюрето – стара кардарина, отдавна свикнала със затвора си. Като се успокоеше, почваше да пее, пееше и си търсеше дружинка, идваше заблудената любов, подскачаше наоколо, намираше вратичката на другото отделение, влизаше вътре, кацаше върху пръчката и вратичката хлопваше. Старата кардарина се заливаше от радостта на невинното си предателство.
Винаги съм мечтал за птиче. Завиждах на католиците за десетките им клетки, за гълъбите и кучетата, за конете на бащите им. Мама не ми даваше да имам птичка. Ще я мъчиш, казваше, ти не можеш да я гледаш – и аз рисувах птички, много шарени и много красиви измислени птички, окачвах ги по стените. Стигна ми смелост да си изпрося пари за кафез и птичка от дядо, той обеща и забрави. Така мечтата ми живя осемнайсет години – когато спечелих първите си левчета, беше есен, бях получил повиквателна, щях да ходя войник, но си купих кафез. Католиците ми отказаха: „От теб пари не щем…” Взех кардаринката даром. Сложих я в кафеза, беше млада и дива, хранех я, окачих я над стълбите, сложих й сенник, успокои се и запя. Бях щастлив. Когато заминавах, поръчах да ми гледат птичето. Не го заварих през първата си отпуска. Майка много плачела и татко го пуснал.

Подсетата

ПЪРВОТО ПЕРЦЕ

Нищо необикновено. Жълтур №6 разсеяно се оглеждаше за буболечки. Нямаше буболечки по това време, беше горещо като под обърната тенджера, а и всеки сантиметър от кокошарника беше преброден по няколко пъти от пилешкия народ. Затова жълтур №6 беше разсеян.
Но да не се разсейваме и ние.
Както си вървеше, жълтур №6 усети нещо на опашката си. То пък една опашка… подутичко върху топчето, дето му викат тумбак. Та точно на обратния връх на тумбака жълтур №6 го засърбя. Не много силно, но си беше сърбеж. Жълтурко не беше усещал такова нещо. Беше едновременно приятно и натрапчиво, хем ти е драго, хем не можеш да се отървеш да ти е драго. И жълтур №6 се обърна, зарови човчица между пухчетата на опашката си и се почеса. Браво. Обаче пак го засърбя. Жълтур №6 пак се почеса. И пак го засърбя. Тогава той пак се извърна и обърна по-сериозно внимание на опашката си. Да… Там едно пухче се беше втвърдило, беше разбутало останалите пухчета и напираше към света. И макар жълтур №6 да беше съвсем неук, той се досети, че това ново пухче расте заедно с него и че точно то е перцето, за което непрекъснато пиюкаше пилешкият народ.
-- Имам перце! Ура, ура! Имам си перце! - завика жълтур №6 и затича из кокошарника.
Ококори се разсеяният пилешки народ, хукна след жълтур №6 и го сгащи в ъгъла.
-- Дай да ти видим перцето! – викаха жълтурите.
№6 навири задничето си. Най-близкият жълтур надникна сред пухчетата и викна завистливо.
-- Вярно, има…
Останалите жълтури се накамариха връз №6 и го сплескаха върху земята.
-- Помощ! – завика №6. – Смачкахте ме. Поред де.
И мъниците се подредиха. Всяка жълта главичка се приближаваше, накланяше се, задничето на №6 се вирваше, главичката цъкаше от завист. Редичката течеше покрай ъгъла. Докато № 6 не се измори.
-- Край на огледа! – каза той. – Затваряме изложбата.
Редичката запротестира.
-- Утре пак… – каза важно №6.
-- Ама…
-- Няма ама.
И легна да спи. Толкова внимание, толкова интерес. За някакво втвърдено пухче. И №6 засънува. Щастлив сън. Беше облечен в пера, перата бяха шарени и блестящи, толкова блестящи, че слънцето се оглеждаше в тях и заслепяваше жълтурковците от дълги, дълги, проточени чак до хоризонта редици И всички искаха да огледат перата му и му носеха по една буболечка в знак на почтително преклонение.
И изведнъж №6 се разбуди. Усети боцкане по опашката си. Отвори очи и видя как някой тичаше с все сила и се шмугна сред пилешкия народ. А перцето го нямаше.
№ 6 хукна да гони крадеца. Но уви, просто потъна сред жълтурковците като капка в локва.
-- Край, нямам перо – изплаши се №6, - край на славата, откраднаха милото ми перце…
Толкова се разстрои №6, че зарева с пълен глас и пилешкият народ чу най-тъжното пиюкане от излюпването си насам.
№6 се затътри през кокошарника, стигна заветния ъгъл, в който изживя звездната си слава, и се сви на жълто топче…
-- О, нещастникът аз! – заплака №6. – Изчезна ми перцето! Изпуснах си и името Първото перо, дето си го бях намислил! О, нещастникът аз…
-- Стига си се лигавил! – каза някой.
Да, пред ъгълчето на № 6 имаше нова редичка.
Пристъпяха бавно жълтурковците, надничаха какво прави №6 и весело притичваха нататък.
-- Първото перо, а? – каза един жълтурковец. – Никаквото перо.
-- Може и Перко да му викаме – каза следващият жълтурко.
-- Хе, хе, хе, вижте какво има на мястото на перцето. Дупка – каза един от най-вторачените.
-- Да му викаме Дупчо – предложи следващият.
И така, една безкрайна жестока редица от малки пиюкащи жълти топчици напираше към №6. А той хлипаше, обиден и учуден. И много, много тъжен.
Само едно листо се отрони от прасковата и се опита да го завие.

прилепало:

1. Д О З И Р О В К А

Малък Мишо има пиле и пате. Докато направим кокошарник, животинките обитават един зеленчуков кафез. Тясно им е на горките и им става все по-тясно, защото бързо растат. Само за Малък Мишо е добре – пилето и патето трябва да се пущат от кафеза, да се разхождат, а това означава мачкане, стискане, гонитби и писъци.
От всички тия моменти в живота много се интересува и Зого. Той обикаля кафеза, слага лапи върху му, пролайва и се облизва.
- Иска да ги яде! – плаши се Малък Мишо. – Защо бе, дядо, нали кучетата пазят от лисицата…
- Да бе, Мишо. И аз не знам защо. По-добре да затваряме Зого, като пасеш пилето и патето. Или трябва да го дресираш…
Така и направихме. Затваряме кучето, а Малък Мишо изважда животинките на ливадата. Докато бяха съвсем малки, ги пасеше с една сламка, сега и пръчка не му е достатъчна.
Днес обаче Малък Мишо е решил да мине на по-висш етап. Застанал е пред кафеза, а редом с него се облизва Зого. Малък Мишо отхлупва дървеното сандъче и казва на кучето.
- Ела сега. Помириши ги. И стига ти толкова…

2. ШЕПИЧКИ

Миша е клекнала на полянката.
- Ш-ш-ш-т, тихо, дядо! - шепти детето.
Приближавам на пръсти. Двете шепички на Миша са събрани на паничка. Малко, топло и меко гнездо. В гнездото се е гушнало пиленце. Бяло, доверчиво бяло и отнесено. Заспива. Връз очите му са спуснати прозрачни перденца. Главата му клюмва и когато стигне меката кожа на гнездото, пилето тихо приписква. Събужда се и отново задрямва.
Миша е протегнала ръце, сигурно са изтръпнали и те, и свитите крака.
Донасям столче.

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Двадесет и седма глава

леке

споменът:

сламка

Сега на това място има грозна тухлена къща. По-рано, като минеше моста, пътят загърбваше калдъръма, за да се отправи към казармата, и между водата и праха оставаше неправилен зелен триъгълник. В единия му край имаше огнище от два камъка, около които понякога клечаха тъмни хора, заобиколени от животни и деца. Използвахме го и ние. Вечер натрупвахме тръни и листа, горяха буйно, пищяха и пращяха и хвърляха върху ни валма искри. Ако успеехме да откъртим летви от някоя ограда, огънят ставаше спокоен и тих, даже хващаше жар и чакахме момичетата да си отидат, за да го напикаем.
Лежахме край огнището и оная вечер, земята бе топла и огънят служеше само на очите.
Сламчица се навира в ухото ми, дърпа някакви жички чак до петите, махам да я отпъдя и тя изчезва за миг, за да се вплете отново в косъмчетата. Сграбчвам да късам – пръсти в ръката ми. Дръпвам нахалника, тъмно чадърче на две белезникави вретена се е врътнало над лицето, задъхано око пълзи по бедрата към белия триъгълник, нагоре по светлото хълмче на корема, на фльонга да се върже под коланчето.
Маня хуква да бяга, настигам я в тъмното и я водя покорна при огъня.
- Остави я! – казва раздразнено Насето.
По разпределение тя е негова, доволен е изглежда и още по-сигурно е, че е влюбен. А аз съм просто уведомен: разпределена ти е, да знаеш, онази луничава червеникава коза, която много я слушат и която много те иска.
И идвам да лежа край огъня, защото ми е приятно сред момичетата и момчетата, а козата се води на дълго, дълго въженце.
- Оставям я… - казвам аз.
- И не се закачай!
- Не се закачам…
- И не се разправяй!
Край огъня затихва. Насето е от другата махала, много са и прочути; и го обичат, а той самият е висок и жилав. Аз също съм от друга махала, също прочута, но не зная дали ме обичат…
Огнището, естествено, чака да се изплаша.
- Ти като че нещо ми се караш… - казвам през зъби. – Не умея да слушам изречения с удивителни…
- Ще се научиш. Малък си още – отговаря той.
- От твоята уста училище няма да стане! Защото ще я напълня с фъшкии… - вече съм се ядосал.
Насето се навежда напред, ще си запали косата.
- Извини се! И на двамата! – казва той през огъня. И после по-спокойно: - Давам ти възможност…
- Кои двама? Възможността сам си я взимам.
Насето мисли. Името на Маня току-така не се казва.
- Тя не иска да се извинявам, не виждаш ли? – оголвам същината, зная от какво ще го заболи.
Маня мълчи, не схваща намека, защото всъщност съм казал истината. Но Насето не може да не го хване.
- Ще съжаляваш!
Вече съм победил. Но искам още. Огнището е само слух, чувствам как огънят налита към мен, а Насето остава в тъмното.
- Махай се! – казвам аз. – Махай се да плашиш гаргите!
- Аз те предупредих…
- Махай се!
- Стани ме изгони, щом можеш…
- Не! Няма да се цапам с теб.
Някаква странна решителност ме води. Присягам се, знам в кой джоб на Сашо е жилката, вземам я и търся камък. И изведнъж ми става страшно – поставя ли камък в мешинчето, трябва с него да го ударя, връщане няма. И се сещам за сливите – в джоба ми има обикновени крадени сини сливи.
- Махай се!
Насето ме гледа, в очите му е засветляло пламъче, знае, че няма да стрелям от два метра, ще остане само заплахата и ще се изравним.
Опъвам жилката, после отпущам ластиците – не мога. Но огнището чака победителя. И ръцете ми сами се разтварят между чатала и мешина, чувствам, че ластиците звънят, облото на сливата се изтъркулва измежду пръстите ми.
Насето се хили,.
И изведнъж се хваща за корема. Там, където бялата фланелка влиза под колана, се е лепнало лилаво петно, то расте, засинва се, притиснато от дланта му, странна кръв от неведома рана.
Насето се свива надве, сигурно го е заболяло, после избърсва кашата о тревата, претъркулва се настрани и изчезва в мрака с ръка на корема.
Огнището мълчи, няма овации, няма сълзи. Колкото повече време минава, толкова по-неудобно е да станеш.
- Ние тръгваме – казва Гочето.
Ние, това значи и Асен, а някога – и аз с тях.
Мълча. Зеленото остава без сенки. Маня е разлюляла тъмното чадърче през моста. С мене е още само Сашо – нали жилката всъщност е негова.

подсетата:

ЕДИН ДЖОБ СЛИВИ

Значи така ставали тия работи. Свиваш устни навътре, втвърдяваш ги и духаш малко по-рязко от обикновено. Димът излиза на гевречета и колкото са по-навътре устните ти, толкова са по-плътни гевречетата. Те се търкалят към тавана. В стаята е тихо, въздухът не мръдва и стигат чак догоре, там се блъскат в бялото и се стапят. Хубава игра – иска майсторство. Сега ще търкулна едно по перваза на прозореца. Хайде, тръгвай. Колелцето послушно се издига нагоре, но се нахлузва на върха на пердето, разтяга се като суджуче и се скъсва. Премествам се малко към стената. Сега връхчето на пердето остана напред. Тогава влиза жена ми.
- Паднал ти е компресът – не виждаш ли?
- Извинявай – казвам аз.
- Защо да извинявам. Ти ще ходиш син.
- Да не би да мислиш, че от компреса окото ми ще стане като ново? Нищо няма да стане.
- Да не си се бил – казва жена ми. – Можеше да не се биеш.
- Можех – потвърждавам аз. – Можех да не се бия, само че леля Гера нямаше да има повече сливи.
- За един джоб сливи ще ти счупят главата – казва жена ми. – Ще ти извадят окото. Побойник.
- Не съм побойник – казвам аз. – Те са побойници. Всички гъзарчета. Трябва да ги бием, за да не са побойници.
- Лошото е, че утре ще отидеш на работа с едно око.
- Ще отида – казвам аз. – А на лекар няма да отида. И бележка няма да имам, отпуска също няма да ми дадат и няма да направя никакъв кокошарник. Това е. С едно око какъв кокошарник мога да скова?
- То ще ти мине – казва спокойно жена ми тъкмо когато очаквам да се ядоса. – Само дръж компреса.
Слагам си компреса, от студеното ми става хубаво. Напразно се заяждам с жената. Какво е виновна тя? Няма жена, която да похвали мъжа си, че има синина на окото. Аз мога да си мисля какво ли не, мога да се бия, да ме бият – тя иска кокошарник и аз ще го направя. Защо се ежа само?
Всъщност аз не съм побойник. Не обичам да се бия, но все ме предизвикват. Страх ме е от боя, а все се случва така, че не може да не се сбия. Има един случай, когато почнах първи. Това е днешният бой и макар че окото ме боли, аз съм добре. Даже много добре. Браво, Мишо – казвам си - ти си страхлива душа, а как излезе да се биеш. Ами ако бяха по-лоши, ако имаха боксове или някакъв нож? А?
Браво, Мишо! Ти си нещо като юнак. И откъде го знаеш този десния ъперкът в стомаха? Хубав удар и изобщо. Смея се и потупвам компреса.
А летвата помниш ли? Помня. Кои бяхте? Тримата бяхме, ама отдавна мина времето ни. Какво ли прави Евгени с отвертката? Сега там е асфалтирано и оградата не е от летви, а от железни пръчки. Сигурно им омръзна на хората да им чупят от оградата, за да се бият. Евгени носеше отвертка, а? Отвертка. А Гочето носеше нож за рязане на книги. Сребърен, с кокалена дръжка. Само аз не носех нищо, защото съм си страхлив. Ако ме хванат – обяснявах им – ще кажа: вижте, нямам си нищо, така се разхождам, миролюбиво.
Тъкмо се връщахме и на ъгъла до летвената ограда ни спряха. Бяха десетина, но дойдоха само трима – рицарски и прочее. Кой е Мишо, попита ниският с каскета. Ти ли си? И замахна. Дръпнах се, ръката му едвам ме лизна по блузата, но се свих. По-добре му направи удоволствието да те събори с един удар, отколкото с десет. Така ме бяха учили. Легнах на пътя. А оня, заради когото ме биеха, взе да кърти летва от оградата, за да ме налага. Недей – му каза ниският - аз го претрепах. Тогава чухме тропот – по дървения мост тичаха католиците. Някой им беше казал и идваха на помощ. Скочих и хванах ниския за яката. Ето колко съм страхлив. И го халосах. Направи кълбо назад и избяга. Другите и този с летвата отдавна ги нямаше. Защо не дойдете само трима – викаше Гочето, а Евгени извади отвертката. Влезе ли ти камъкът в корема – виках аз на този с летвата, защото го бях ударил с жилката в корема. Така, за да видят момичетата, че мога да го ударя, и защото го мразех. Подъл е. Доносничи на учителите. Това беше вчера, а днес той си отмъщава. Моя е Мима – така му извиках, но той сигурно беше далече и нищо не е чул. Католиците дойдоха и ги гонихме чак по къщите тия побойници. Хванахме един друг от тяхната махала и озверените католици го набиха. Аз стоях отзад да не гледам. После с него работехме заедно. Нито веднъж не ми каза за онази вечер. А на мен ми беше неудобно, избягвах го. Не можех да го спася – католиците щяха и мен да набият. Изобщо съм страхлив. Все си мисля, че ще ме ударят непоправимо, че ще умра, че ще ме докарат до операция и много ще боли.
А откакто се ожених – свърши се с всичко. Станах още по-страхлив. Жена си на Бунарджика не съм завел още, добре че ми дойде един руснак на гости, та с него отидохме.
И днес какво ми стана?
Чета в новата стая, започна вече да се мръква, а ме мързи да се надигна да си запаля лампата. И изведнъж чувам, че леля Гера кълне в съседния двор. Тя, като се ядоса, така говори, че никой нищо не разбира. Не съм видял човек да говори с такава бързина. Сигурно пак се скара с квартирантите, си помислих и станах: хем да затворя прозореца да не ми пречи, хем да си светна лампата.
Погледнах през прозореца – леля Гера тича покрай оградата, подскача нагоре и бялата й коса се е разрошила. А на оградата стоят петима с каубойски гащи и берат сливата. Така и си знаех – тази слива само неприятности й носи. Особено като направи оградата. Така удобно стана за бране – стъпваш спокойно и пълниш пазвата. Изобщо – удобства. Голяма работа, си мисля – ще си откъснат момчетата и ще си отидат. И без туй ще ти изкапе сливата, няма кой да я обере. Но леля Гера тича и нарежда с всички сили. А онези отгоре се смеят. Я ги виж – пикльовци такива. Старата жена разиграват, пред очите й крадат. Да бяха избягали, като я видят – ясно, добри момчета са. А те стоят и се смеят. Много гадно и самодоволно се смеят, защото е стара и нищо не може да им направи. Напълниха си джобовете, а не слизат. Стоят да гледат какво ще направи леля Гера. Какво ще направи – ще ги кълне, щом не знае да псува жената. Но като взеха да хвърлят сливи по нея, нещо ме парна. Ах, вашта мамка – та това е садизъм. Тръгнах към вратата и се спрях. Много са и са силни. Особено тоя с черната риза. Кой го знае какво тренира, много е як. Ще ме натупат. И веднага си представих как стоя на зъболекарския стол със счупена челюст, а жена ми плаче в коридора. И както много пуша – я ме хване упойка, я не. Обикновено не хващала – така разправят. И се спрях.
Признавам си – спрях се и се върнах до прозореца. Гледам, ония стоят и брулят сливи по земята. А леля Гера я няма. Прибрала се е – помислих си – и по-добре. Ще побрулят и ще си отидат. Но са гадове. Гаврят се. Толкова са млади, не ли им домъчня. Ще извикам от прозореца. Отварям прозореца. Тогава от къщи изскочи леля Гера с брадва в ръка. Онези скочиха от оградата. Уплашиха се. Но леля Гера спря под сливата и вдигна брадвата. Тряс, тряс – захвърча зелената кора на дръвчето, посипаха се сливите от клоните. А онези отново се качиха на оградата и още по-силно взеха да се смеят. Подиграват се и ръкопляскат. Леля Гера сече ли, сече невинно дръвче. Не издържах и изревах:
- Стой! Остави дръвчето, че всички ви ще изтрепя – и изтичах по стълбата.
Леля Гера така и остана с вдигната брадва.
Изскочих на улицата, а онези слезли от оградата и се наежили.
- Кво искаш, бой ли искаш? – пита този с черната риза.
Вече е тъмно, сега по нашата улица рядко минава човек и те са смели. Ще ме смелят. Сърцето ми тупа. Краката ми са меки и чужди.
- Бой – чувам се да казвам. Сухите ми устни почват да солеят. Вървя като насън, само ме е страх да не се уплаша.
И изведнъж виждам, че единият така е напълнил ризата си със сливи, че отпред и отстрани тя виси като пазва на стара жена. Причернява ми – изведнъж всичко у мен се втвърдява. Хвърлям се към черноризеца и замахвам. Ръката ми среща нещо твърдо – значи съм улучил. Отварям очи – черноризецът се държи за брадата. Замахвам силно и го удрям в стомаха. Пада, но върху мен са наскачали другите и нещо ме парва в окото. Мъча се да замахна отново, но не мога. Тогава чувам: „Бягайте! Тая с брадвата...” Изведнъж ми просветва, ритам някого отзад и падам на плочите. Над мен виси острието на брадвата.
- Ще ви хвана аз! – вика гласът ми. – Ще ви разпоря, педерасти такива. О-о-о...
- Избягаха, хулигани с хулиганите! – каза леля Гера в скоропоговорката. – Ще се оплача на полицията…
Онези вече са се скрили зад ъгъла.
Сядам на оградата. Плочникът е покрит със сливи. Навеждам се, вземам една и я лапвам. Кисели са още. Главата ми се прояснява и усещам, че окото ми сълзи. Плаче само и нещо лепкаво тече по бузата ми.
Леля Гера ме бута по рамото. Брадвата я няма.
- Вземи! – казва старата и показва престилката си. – Вземи си сливки. Ех, ако не беше ти! Виждаш ли какви младежи...
- Виждам – казвам аз. – Да не си посмяла да сечеш сливата.
- Няма. Вземи си – леля Гера пълни джобчето на ризата ми със сливи.
- Не искам – казвам аз. – Много са кисели.
Ставам и тръгвам към вратата. Вървя по разпръснатите сливи, те хрупат под краката ми, от джобчето на ризата се посипват няколко кръгли топчета.
Ама че съм страхлива душица. Още треперя. Но все пак се реших. Усмихвам се. Попивам окото – подуто е и почти не виждам с него. Голяма работа. Дано не се наложи операция.
- Дръж сега компреса! И утре на лекар! – казва жена ми.
- Добре – казвам аз. – Лягам си вече. Утре ще ти скова кокошарник.

Прилепало

Синджир

Бръкнах в шкафа да си взема чисти чорапи. Разрових – излязоха слипове. Значи в шкафа се е разбъркало. Взех си чорапи и започнах да подреждам. Мина час, поприключих с компромиси, защото пантичката на вратичката се откачи. А не може да я остявя така, защото ще влязат мишки. А за да я поправя, ще трябват нови видички, ще отида да купя. Обувам си чистите чорапи, а нокътят на десния палец се зачепи. Взех ножичката, подрязах го, обаче е смешно да си отрежеш нокътя само на единия пръст. Изрязах си всичките нокти. Разхвърчаха се парченца, включих прахосмукачката да ги обера. Като се наведох обаче, гледам, бая е прашно под мебелите. Я да бръкна и там. Ама може ли да почистваш само под меблите… Трябва да изсмуча цялата стая. И го направих. Като стигнах до вратата, виждам – и антрето има нужда. Почнах го. И се получи контраст: едната стая и антрето почистени, другите помещения – не. Няма да е лошо да мина и тях. Смуча, а в кухнята гледам накапано пред печката. Трябва да пообърша… Ама препаратът за миене свърши точно по средата, та отскочих до магазина да купя. А там пуснали телешки пържоли. Ще купя и пържоли, откога ми се ядат… Нямам обаче толкова пари. Върнах се вкъщи да взема и си мисля по пътя. Пържолите ги обичаме с гъби. Така и така съм тръгнал, ще скоча и до пазара за гъби. На кръстовището се поколебах – първо до магазина или първо на пазара да отида? И тогава ме срещна Сашо. Ела да пием по едно кафе, вика. И като седнахме – че кафе, че коняк, че бира и… като се събудих, главата ще ми се пръсне.
Тръгвам за аналгин, обаче…

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Двадесет и осма глава
разминаване

споменът:

ЦЕРЕМОНИЯ

Повече мълчаха. Гората беше светла и чиста, хората останаха назад-назад и напред беше само реката, а след нея – безкрайните пусти ниви. А него не го беше страх, както друг път...
Момичето беше слабичко, но ръбоватото по тялото му беше започнало да се заглажда, да изчезва под облите сокове на лятото. Покорно и доверчиво то вървеше с него, сякаш обречено на някаква своя тайна, която само инстинктът му сочеше.
Под ниските тъмни храсти жумеше мека трева. Дотук зайчарите и козарите рядко стигаха и тя беше израсла прясна и зелена като водна глъбина.
Той рязко сви, момичето изненадано се притисна до него, усети гърдите му върху гърдите си и острите му колене върху бедрата си. Погали плата на полата и видя как тънка руменина изби през матовата кожа и как устните с мъка задържаха ускорения дъх.
- Да си ходим! – каза момичето.
- Не още!
Повдигна ръцете му от скута, напрегна извития си гръб и положи бавно главата си там, където допреди малко бяха лежали те.
„Остава само тревичката и зъбите и всичко ще бъде като във филмите” – си помисли. И изведнъж видя тревичката – още жива, зъбите бяха бели, много по-бели, отколкото ги знаеше с тъничката червена цепчица на езика между тях. И още по-остро усети напрегнатата плът върху бузата си, представи си тъмната пещеричка под свивката на коленете, ръката му сама се сви и тръгна да я облази, да разгадае тайната й.
И тогава заваля. Първо една капка го улучи по сгърчената ръка, после още една се разля по ризата му и по невидимите власинки останаха бисерни зрънца. Учудено надигна глава, разгледа ги, бяха точно пред очите му. А капките залетяха, заудряха по листата, в ироничен шепот зашумяха храстите. Момичето се разсмя, обърна дланите си към небето и те изведнъж станаха мокри. Постави ги върху лицето му, бяха вече дъждовни и хладни, а той ги притисна със сила, задържа ги дълго, но не можа да ги стопли. Момичето го гледаше учудено, но подлагаше ръцете си, те се поддаваха на натиска на неговите, дъждът ги обвиваше в тънка прозрачна ципа и правеше от тях една маса, една плът. Отвори очи, срещна тъмнокафявите пламъчета – те бяха още живи, кожата на лицето й блестеше, необичайно бяла сред тъмното венче. И тогава той се откъсна от земята, бавно изостави тайнствената пещера, похлупената сухота на земята, шумящите стръкове и спря при влажните устни с дъха на още жива тревичка.
- Да вървим! – хладното тяло на момичето само го потърси, прозрачността на водата беше минала през блузата и оттам гледаха две други кафяви очи.
Не помнеше обратния път. Бяха мокри и топли, когато стигнаха у дома му. Майка му го изгони от стаята, внесе чисти кърпи и той успя само да зърне през процепа на вратата как в майчиния комбинезон се навира смутено лице с чиста руменина по страните.
Не помнеше и как този комбинезон се завърна вкъщи.
Но добре помнеше една топла вечер, а може би нощ, когато изпрати приятели да я изведат от къщи. Чакаше я на другата улица, на ъгъла и тя влетя в ръцете му с някаква опитност, както му се стори, някак удобно се намести в обръча им и притихна топла и мека в дланите му. Старата домашна рокля, нахлузена в тъмното, не беше още закопчана на кръста, ръката му сама намери разреза, шмугна се по меката кожа, обви тялото й като пръстен и тя изпъшка – не, не беше от болка, беше сигурен, че това е друг звук, звукът на неочаквания, но желан натиск. Пръстите му напипаха един гъвкав набор, възмутено преодоляха съпротивата му и тръгнаха надолу през стръмнината на хълбока по равната плоскост на корема. А другата ръка се бореше с еластичната съпротива на двата огромни, както усещаше, върха на гърдите й.
Очите й не гледаха, макар тъмнината да ги разтваряше широко, после се затвориха и тялото й стана по-тежко.
Тогава постовете тихо изсвириха за опасност и сънят свърши. Прибраха я.
Не разбра отчуждението й. Не се срещнаха – някакво обикновено недоразумение. Не го потърси. Беше горд – постъпи по същия начин.
Заминаваше задълго. За години.
Влакът пухтеше, изпращаха го всичките му близки хора. Беше страшно мъчително. Тъжно.
Говореше, смееше се, надзърташе в очите на приятелите си, на майка си и баща си – страхуваше се да не го уловят, че броди между хората, между вагоните и релсите и че я търси. И че не я намира. Струваше му се, че всички долавят как гласът му трепери от напрежение. И го беше срам. И съвестно му беше пред всички, които му показваха просто и естествено, че го обичат, а той не можеше да им отвърне. Почти с кожата си усещаше, че тя е някъде тук наблизо и я чувстваше, улавяше нейното влияние; знаеше, че е тук, гледа го и му казва сбогом, гузна и смазана. И само едно друго момиче улови в някакъв резонанс мъката им, посърна и виновно заплака.
Успя да се сдържи до самия край на тежката церемония. Когато влакът тръгна, очите му обходиха всичко, до което можеха да се докоснат. Не я срещна. И заплака с горещи, но къси, вече мъжки сълзи.
После разбра. Тя наистина беше на перона. И отново изплака със стягане в гърлото...
Остана болка. Когато получи смешна честитка за някакъв официален празник, болката беше хлътнала под ръба на раната. Понасяше се.
През годините споменът пропадна в някаква празнина, в някаква кухина, издълбана като че само за такива случаи – сгушена, тъмна хралупа в съзнанието, стара, излиняла, опушена от свещички, задушна от тление, но все така тайнствена и необяснима като мехурче въздух под листото на водорасло.
Когато след много години я видя с провиснала отляво пола, мехурчето се спука и на повърхността клокна. Но запомни, че полата й комично виси отляво.
***
И ме мъчи отвътре, напира да излезе и гори, защото не може, а не може, защото е пресечен ръкавът на реката с дебел яз – моят страх е язът, а реката, дето напира, са моите мисли. Писалото се кълчи между пръстите и белият лист е като бялото на окото, неподвижно и ужасно. Само да пиша, не мога и все го отлагам това съприкосновение на острия край на ръката с покорната белота, покорна, но страшна в неизвестността си.

Подсетата:

измама

Никой от познатите ми не помни такъв студ. И аз не помня. Градът-пещ, в който, като се нагреят тепетата, можеш да си печеш яйца на терасата, тази зима е най-студеният в страната. Така и го съобщиха – рекордно ниски температури, откакто има термометри в тоя град. Значи от сто и повече години сме се запътили към рязко континентален климат. И тази зима е точно такава – ако можеш да не излизаш, не го прави. Обаче трябва да се яде – поне до магазина отскачаме с Нина. И днес сме се разбързали, доколкото можем, нахълтваме в супера, схванати от студ и стискане.
Вътре – суматоха. Никой, разбира се, не се занимава с търговия. Продавачите сноват угрижени, купувачите се смеят, купувачките пищят. Месарят е напуснал облицованата си стаичка и провира шкембе между щандовете. В ръката му – необичаен за занаята инструмент, някаква бърсалка, взета назаем от чистачката.
- Каква е тая война? – пиитам жената на касата.
- Мани, мани, някакво куче влезе в магазина, не можем да го изгоним.
- Ами студено й е на гадинката… - жалостиво казва някой.
- Животеца си пази, навън се не живее! – казва старицата до мен.
Месарят вече е достигнал далечния ъгъл, навежда се, пъшка върху шкембето си и мушка с бърсалката. Кучето изквичава, изскача изпод щанда и се втурва по пътеката. Препуска към нас, жената зад касата отваря вратата и загражда с ръце.
- Вън, вън! – вика.
Смехът и писъците се усилват. Месарят настъпва с бърсалката. Кучето обаче няма никакво намерение да излиза, шмугва се покрай касиерката и се скрива под друг щанд. Месарят отново го обсажда, ръга с дръжката. Кучето ръмжи, месарят псува, а народът участва в цирка, както може.
Месарят решава да смени тактиката.
- Я по тихо! – вика той. Неестествено бързо изтичва до стаичката си и се връща с мръвчица: - Къци, къци, къци! Ела, доброто ми кученце! Ела, хапни си – и пъха ръка под щанда.
Ужасен рев!
- Мамка ти и мастия, изяде ме! Сега ще те заколя! - реве месарят и се върти в кръг. Център на кръга е провесеният му към пода пръст, от който капе кръв…
Тоя човек наистина побесня. Зарязва мръвката, зарязва бърсалката, нахълтва в бялата си стаичка и излиза с нож в ръката. Дълъг е този нож, изцапан е с червено и хората се разстъпват, правят път. Смеховете угасват. Жените вече не пищят. Магазинът притихва, някаква напрегната тишина ляга връз препълнените щандове, връз всекидневния хляб, отровните захари и мазните мръвки.
И кучето е притихнало, не ръмжи, може би не диша от страх. Тишината кара и месаря да спре да псува, той даже не ругае. Сякаш се е изплашил от ножа в ръката си. Но продължава към мястото на кучето, макар че съм абсолютно сигурен – няма да бръкне с ножа под щанда. Накървен е поради занаята си, но няма да убие кучето. А какво ще направи? И какво в крайна сметка може да направи този човек, добър или лош? Може ли да остави кучето в магазина? Какъв избор има и как да реши задачата за топлината - своята и кучешката?
И тогава чух Анито.
- Не-е-е! - вика Ани. – Чичко, не коли кучето!
Детето е повярвало на заплахата на страшния нож и хлипа от ужас: «Не-е-е!»
Ани се изскубва от ръката на баба си, тича към щанда с примрялото куче, ляга на пода. Много е мръсно там, но детето изобщо не се сеща за това. Оттук добре се вижда, че кучето е легнало по корем, прибрало е опашката, ушите са назад – бойната поза на нещастника е изменена поради натиска на щанда, но може да се познае по оголените челюсти, в двата края на които стърчат ужасно големи, ужасно извити и ужасно остри зъби.
Ани протяга тънката си ръчица, хваща кучето за каишката и го тегли навън.
- Ела, ела, куче!
Кучето някак изведнъж навежда глава, прибира зъби, ръмженето му спира в гърлото.
Никой не е реагирал. Бабата на Ани стои неподвижна, замръзнала от ужаса на детското безумие. Месарят не знае какво да прави с ножа и започва да го трие в престилката си.
- Ела, хайде да си ходим! – Ани бавно се изправя. По палтото й калната вода е оставила тъмни петна.
Кучето изпълзява изпод щанда, даже не се оглежда. Тръгва до Ани, тя го държи за казионната каишка, полека, без да бързат, те се отправят към вратата, отварят и студът ги прегръща. Бабата на Ани се събужда и изхвърчава след тях.
Една въздишка в супера. Най-предвидливите вече бързат да заемат позиции. Търговията отново закипява.
Почти не коментирахме с Нина. Поцъкахме заедно с другите в магазина, поклатихме глави и дотам. Когато излязохме с покупките си, навън беше толкова студено и толкова пусто, че почти тичахме до вкъщи.
Вечерта обаче някак така без повод нещо ни върна към случката в супера.
- Това Ани има някакво излъчване – казва Нина. – Забеляза ли как кучето се притиска до нея?
- Не виждаш ли и нашият див китаец как се наглася да го гали, като дойде вкъщи?
- Да бе, и на мен ми е правило впечатление, той пък хич не обича да му развалят прическата.
- Нали чете – всички чау-чау са такива...
- Ти разбра ли, че Ани прекара марсилска треска?
- Не думай.
- Баба й казва: отровиха я с антибиотици. Кърлеж я ухапал...
- Нищо чудно, тя все носеше из двора едно болно куче, едва го мъкнеше, бая беше голямо...
- Може и от това да е, може и от друго, знае ли човек, аз нали все това говоря на нашите...
Прекъсваме разговора да чуем новините. Някъде в края им пак кучешката тема.
- Студът има и своите добри страни – бодро твърди говорителят, - популацията на уличните кучета рязко намаля.
Какви думи само - популация, добри страни, рязко – говорителят прави дебел глас, като ги произнася.

прилепало:

РАЗМИНАВАНЕ

Глен Хюс пее в „Шоуто на Слави”.
Прекрасно е.
Това е музика от дните на моята младост. А аз я слушам за първи път. Или поне така ми се струва. Все едно. Липсва ми.
Публиката пляска още при първите тонове на песните. Значи ги знае и им се радва от самото начало. А аз трябва да чуя почти цялата песен, за да се зарадвам. Не ми изравят спомени и последните акорди. Трябва да вместя песента в границите й, за да разбера колко е хубава. А другите знаят още от входа какво ще последва.
Трийсет-четирийсет години Глен Хюс е минавал покрай мен. Или аз съм се изнизвал почти половин живот покрай тази красота, без да я видя, по-точно без да я чуя, глух и сляп.
Имена, дати, състави, стилове, велики музиканти... Живели сме заедно, а мен ме е нямало.
И почвам да търся утеха.
Самият Хюс казва: „Благодаря на Бога, че ми е дал дарбата, но музиката не е всичко, не е даже най-важното в живота. Най-важното нещо в моя живот е да предам моето послание на младите хора, които са пристрастени към някаква субстанция, които са имали проблеми и се самонаказват с наркотиците. Защото аз идвам от прага на смъртта...”
Дали е утеха, че и аз през тези години съм носил някакво послание – мое си, с мои си средства, за моите си хора... Може би.

ХуЛитер Записан(а): Jun 28, 2009 Мнения: 234

И се връщам тук, защото думите на Дяд са мехлем за душата...
Сполай ти, Ано!
Нека помним!

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Двадесет и девета глава

голямото нещо

споменът:

СКОК

Не зная защо винаги се връщахме по този път. Вървяхме по ръба на канала – една лека гънка от стара тиня, изгребана през годините от дъното. Не зная защо я предпочитахме пред плочите на тротоара и пред камъните на калдъръма, разделени от ивица прах или кал – според сезона. Тръгвахме по неравната тумба, хлъзгава от дъждовете или оплетена в троскот, внимателно заобикаляхме тризъбците на тръните.
Обичахме да вървим по тънката като нишка пътечка, която бяхме изпрели по билото – беше ни спокойно и далечно.

000

Поотраснали сме, носим току-що купени ученически униформи. Каналът е пресъхнал – ще го покриват.
Къде отиде мътната вода, така и не разбрахме. Само видяхме как един ден тя изтъня, изтъня, по ниските места останаха черни локви, а там, където водата се изтече, се озъбиха продънени тенджери, ръждиви тенекии, стари дъски, изпочупени шишета – цялата смет на махалата. После слънцето и вятърът пресушиха локвите, зелената ципица върху тинята пожълтя, стана кафява и накрая съвсем изгоря. Дъното на канала се напука, нацепи се на хиляди неравни парчета, пукнатините зейнаха тъмни и ръбести като боклуците наоколо. Каналът си отиваше. Общината чакаше съвсем да изсъхне, за да прати каналджиите този път да го изкопаят надолу двойно и тройно и да заровят водата далеч от улицата и хората. Но сега все още тинята стоеше неизвестно дълбока и когато завалеше дъжд, изпълзяваше през пукнатините.
Ние се връщаме от училище по старите пътеки, вървим по билото на брега с новите си дрехи и новите си обувки, защото сме свикнали с калта и праха и те не ни правят впечатление.
- Каленикът значи живее в такава мръсотия! – казва Таньо и плюе от брега.
- А пък го ядем… - додава Асен, защото вече е обяд и натежалите чанти ни напомнят за такова приятно задължение.
- Всичко се пречиства през стомаха… – продължава мъдро Таньо. – И по-точно не през стомаха, а през червата…
- Баш пък всичко… Микробите например остават! – казва Гочето. – Микробите остават винаги…
- Защо тогава каленикът е безвреден? Кажи, Мишка, вреден ли е.
- Сигурно не е… - казвам колебливо. Но си спомням: каленик съм ял у Таньови и нищо не ми стана. Таньо имаше живи шест по-малки, даде ми трите, стоят в буркана и приличат на китове през извитото стъкло. Даже са красиви. – Никак не са вредни! – допълвам убедено.
И изведнъж се сещам за жабките.
- Тия жабки, дето ги ядем, да не мислиш, че са по-чисти? – обръщам се към Гочето. – И те са расли в канал.
- Те са от Малката Маричка … - казва колебливо Гочето, защото жабките ги ядем в тяхната кръчма.
- А какво е Малката Маричка? – пита Таньо. Свил е гнусливо уста. – Канал като този.
- Чак пък като този… - съмнява се Асен.
- Добре! – казва Таньо. – Къде отива Малката Маричка? Ходил ли си по нея?
Асен мълчи.
- Аз съм ходил с татко. Влива се в Марица. А къде отива тоя канал? Ходил ли си до края?
Всички мълчим. В Малката Маричка сме се къпали, там водата е кафява, майките са ни пердашили да не се врем в нея, но да не клечат всеки ден накрая на горичката. А тук водата е черна. Има разлика…
- Каналът се влива в Малката Маричка, това е! – казва тържествено Таньо и аз знам, че не лъже, защото съм го виждал на колелото на баща му със серкмето и коша да пътуват покрай канала натам, накъдето пътува и водата.
- И там, където се съединяват, каленикът е най-едър и най-вкусен! – така додава Таньо и всички сме сразени.
Мълчим и вървим по билото.
- Това е, защото минава през огън – казва Гочето. – Микробът умира там, а не в червата.
- Какъв огън, какъв огън? Толкова огън не може да убие микробите… – отново се възбужда Таньо. – Какъв огън? Жабките са полусурови…
- Защо да са полусурови? – засяга се Гочето.
- Не знам защо… За вкус. А може би пестите огън! – изсмива се изведнъж Таньо.
- Лъжеш! – Гочето много се е засегнал на жабешки бутчета, много се е обидил, че се стигна дотук от глупавия каленик. Но Таньо досега е привеждал само факти и това за огъня стои съвсем солидно във веригата им.
А Таньо е честолюбив, обича да е отгоре и затова изглежда се заяжда.
- Не лъжа! – казва твърдо Таньо. – По-малко огън, по-евтино производство, повече печалба. Нали го учихме…
- Лъжеш! – трепери гласът на Гочето. – Огън не може да се пести… Колко огън може да се спести…
- Стотинки плюс стотинки плюс стотинки, нали знаеш… Кой се отказва от стотинки? – Таньо е безпощаден.
- Ти си гладен за стотинки! – казва злобно Гочето. – Всички не са такива…
Таньо пребледнява. Гочето го е заръфал по най-болното място, защото Таньо е единственият между нас, който никога няма стотинки. Изведнъж разбирам, че баща му ходи за риба не от кеф, спомням си, че къщата им е недовършена, че живеят под плочата и че майка му ни посреща със стара рокля.
- Така е! – казва изведнъж Таньо и аз зяпвам. – Всички сме стотинкаджии. И аз , и ти, Гочка, и Мишката, и Асен. Няма защо да се засягаш…
Но Гочето кръвно се е засегнал. Счупил е врат към земята, върви като козел на рът, добре зная тази поза, след нея Гочето започва боя.
- Лъжеш, Танда! Лъжеш! – повтаря той. – Всички не са такива…
- Не лъжа. И ти си такъв. За един лев си готов да скочиш в канала…
- Ти ще скочиш за 50 стотинки. Знам те.
- Ще скоча, разбира се! Всеки ще скочи… - казва вече спокоен Таньо.
И тук Гочето изведнъж се спира. В гневливия му мозък е пробляснало нещо. А ако спорът от теоретичен прелее в живота? Той още не знае жестокостта на тези преходи, не знае добре и смисъла на думичката теория, но интуитивно долавя, че зад ръба на думите лежи опасност, която плаши всички, камо ли Таньо няма да сплаши.
Гочето припряно бърка в джоба си, рови.
- Те ти 50 стотинки! Скачай, фукня такава!
Гочето рови в другия джоб, все не може да напипа стотинките, още повече се ядосва, страх го е, че ще изпусне момента, че ще се разсее. А Таньо, сепнал се, вижда припряността и яда, който го задавя, зарадвал се е на безсилието и страха му от стиснатите джобове…
- Какво, не стигат, а… - хили се Таньо.
Гочето оставя чантата на земята. Вади смачкана носна кърпа, джамини, копчета, половин молив, събира всичко, брои. Станали са 43 стотинки. От една гънка излизат още 5.
Всички сме се спрели. Играта е станала груба. Иска ни се да свърши. Но Гочето трепери от яд. Таньо леко е пребледнял, вече не се заяжда, мълчи и може би съжалява за голямата си уста и за ината си. А може би се моли Гочето да не намери двете стотинки, защото ще трябва да се откаже от думите си, ще загуби спора и дори да не му се подиграваме, ще се заптисва друг път какво говори.
Но 2 стотинки Гочето не намира. И изведнъж се обръща към мен:
- Дай ми 2 стотинки. Нали си приятел. Ще ти ги върна.
Сега всички са се вторачили в мен. Какво да направя? Кръв се насъбира в главата ми, шурва към краищата на ушите и те набъбват червени. Ако откажа, Гочето ще се сърди до гроб. Знам му характера. Ако му дам, ще стана предател. А не искам Таньо да си тръгне унизен. Но ако Гочето ме срещне на улицата и ми каже: дай ми 2 стотинки, че ме обраха на джамини, искам да си купя два пая, ще ти ги върна от кяра, ще видиш, ще му откажа ли? Няма да му откажа. Защото и той ми е приятел, с отвертката се хвърли, когато двамата католици ме бяха наяхали. Лесно му е на Асен. И той рядко има стотинки. Сега е напрегнат, но не е заплашен…
Суча се, гъна се, сумтя и гледам надолу, но долавям, че в очите на Гочето се мярва сянка. Таньо също не виждам, но усещам нещо неразбираемо, но близко, че знае какво е у мен. И изведнъж чувам ледения му глас:
- Дай му 2 стотинки! Не го мъчи!
Машинално ровя из джобовете си, напипвам търкалцето и го подавам на Гочето. Жълтичката дрънва при другите, Гочето разклаща звънлив юмрук. Нима ще продължи? Да! Няма милост…
- Ето ти 50 стотинки. Тук са, Танда… Скачай!
Таньо стои на ръба на склона. Обърнат е към нас, гледа ни под вежди. Зад него е дъното на канала, напуканата от слънцето тиня, от която стърчат зъбите на бутилките и тенекиите.
Изведнъж той се извръща и полита надолу. Тялото му описва голяма дъга, краищата на куртката му леко се разтварят от въздуха, краката му с новите тъмносини панталони са леко свити в коленете. Чантата е вдигната високо в лявата ръка, дясната е изпъната като крило. Таньо лети към тинята. Искам да затворя очи, но те сами се уголемяват, стават кръгли, едри и беззащитни пред вятъра от летящото момче.
И тогава виждам как ръбовете на обувките раздробяват сухата кора, как като нож разсичат показалата се черна, мазна плът на тинята. Стените на дупките са гладки и чисти и само там, където токовете на Таньовите обувки са се забили в края на черния пласт, към нас са изхвърчали струйки кал.
Таньо крачва на другия бряг, изкатерва се до ръба му. Той е съвършено чист. Само подметките и токовете му са изкаляни, той спокойно ги изтрива в тревата, оглежда панталоните си, тупва ги с ръка отзад, ръката му не напипва мръсотия, взира се в нея може би учуден, може би зарадван…
Тръгваме. По хребета на другия бряг бавно крачи Таньо.
Срещаме се на моста.
Гочето протяга шепа, чуваме как звъни дребосъкът в дланта му. Таньо го перва по ръката, звънът се разсипва по моста, претъркулва се през парапета и се изпокрива из цепнатините по дъното.

подсетата

ДОВЕРИЕ

- Само на теб имам доверие! – каза Дремчо с дълбок глас. - Знам, че си останал честен през всичките тия години.
- Много съм ти благодарен, трогнат съм, но тая работа не е за мен – отвърна скромно Марко.
- Ти имаш нещо предвид… - драматизира отново Дремчо.
- Какво да имам предвид?
- Ами може би възгледите, нали …
- Какви възгледи?
- Основните, главните…
- Я не се занасяй – каза Марко. – Това са други неща.
- Други са, и аз така викам. Като слязох от рейса, като че царят идваше, толкоз приятели ме чакаха. Само теб те нямаше…
- Вече ти обясних. Грипав бях, сополив и разкекан. Само за посрещач…
- Да бе, да бе.
- Каквото искаш мисли…
- Добре, направо ще те попитам. Ти комунист ли си?
- Да.
- Като избягах, викаха ли те да те разпитват?
- Викаха ме.
- Ти какво им каза?
- Всичко, което знаех.
- И какво знаеше?
- Нищо.
- Видя ли?
- Какво да видя?
- Чист си пред мен…
- Абе Дремчо дремав, остави ме на мира. Няма да ти стана съдружник. Това е.
- Ще ми станеш. Аз тия пари, дето съм ги събирал трийсет години, не мога да ги хвърля на вятъра.
- Твои са си парите, ти им бери гайлето!
- Марко, нещата са по-прости от обърканата ти философия. Гледай сега как се подреждат. Внимавай, повтарям ти и ще потретя, ако трябва.
Значи регистрираш си фирма. Ходих при адвокат, всичко съм уредил. Отиваш и подписваш. Край. Ето ти 1000 въшливи долара за разходите. Преди това трябва да си откриеш сметки. Левова и валутна. Ето ти 500 долара, колкото искат за начало.
Проверих. Това го правим, докато съм тук. Като си замина, първата ми работа е да ти преведа стотарката… Ще те питат откъде получаваш доларите и за какво. Ето ти договор. Показваш го. Чист си като сълза. Внимаваш ли?
- Внимавам. Нали вече ми го разказа това.
- Нищо, пак… Стоиш и чакаш. Четеш вестници. Ето ти 400 долара за два абонамента. Поръчваш си „Труд” и областния. Добре, не ме гледай като враг. Разбрах… Абонираш се за „Дума” и областния. Четеш. Като обявят, че продават фабриката, биеш един факс с изрезката от съобщението. Ето ти 200 долара за факс апарат.
- Спри сега. Напразно…
- Трай. Почти съм до края… Аз прочитам съобщението и ти се обаждам какво да правиш. Като, ако има наддаване, съм уредил с Кочо цялата процедура. Въобще аз ще ти кажа… Ето ти 200 долара за джиесем, аз ще те набирам, да не харчиш…
- Ти защо не хванеш Кочо за тая работа? Хем сте с еднакви възгледи, хем е човек отракан, бизнесмен…
- Марко, Марко, философе отнесен. За пари на Кочо даже не се говори. Той ги подушва през бетон и ги досяга през блиндаж. Знаеш ли колко съм му броил само да уреди процедурата по наддаването?
- На знам, обаче…
- По-добре, че не знаеш. Слушай сега до края, останаха още три-четири изречения. Купуваш фабриката, отиваш там с Цоцо адвоката. Сядаш в кабинета на директора. Викаш това, инженерчето, на Малчо сина, назначавате го с Цоцо за управител, връщаш се вкъщи да си четеш Маркс. Това е, проста работа.
- Ще ти разсипя парите. Даже да ти купя фабриката, ще ти разсипя имота…
- Изобщо не ме интересува. В тая фабрика майка ми и баща ми са се залюбили, в един склад са ме правили, тя си е моя. А ти няма да я разсипеш. От жал за сиромасите няма да я разсипеш.
- Не ме бива, Дремчо, за тия работи. Аз съм човек на масата с бумагите. Тук ми е къщата, тук ми е фабриката, тук ми е семейството. Всичко на едно място. Не ми разваляй рахатлъка! – в гласа на Марко вече се промъкнаха плачливи нотки.
- Съжалявам, братко. Не мога да те освободя от това задължение.
- Извинявай, братко, ама нямам никакви задължения към теб…
- Имаш. Помниш ли като ученици. Бяха те прикрепили към мен да ми помагаш, имаше тогава съревнование между класовете, а аз дърпах нашия клас надолу. Успя ли да ми помогнеш? Не успя.
- Айде, айде, нали взе диплома.
- Взех заради съревнованието между училищата. Щото дърпах гимназията надолу и ми писаха тройките… Иначе съм си тъп, братко, това е истината.
- Като си тъп, както казваш, отде са ти доларите?
- От късмет и от западните науки… От западната наука по-точно. Нея я усвоих, като избягах, ама взех да я забравям и ме е страх… Знаеш ли коя е тая наука?
- Не знам.
- Никой от вас не я знае, затова сте такива мръхльовци. Ти сега като философ се подсмиваш наум и си викаш: тоя, Дремавия, за голям умник минава, мисли, че няма да се сетя за каква наука става дума. Това още Маркс го е открил, това е гладът, бако. Нищо не знае твоят брадатко, няма глад на Запад, не е тая науката. Презрението, братко, презрението е голямото нещо. Късметът и страхът от презрението правят доларите. Това от мен да го знаеш. То пък и защо ли ти е да го знаеш…
Дремчо си пое дъх. Изпусна някакъв глух звук, като стон, като далечен вопъл.
Марко неспокойно се размърда. Погледна червендалестата яка фигура на съученика си и изведнъж тя му се видя някак изкуствена и жалка като силиконови цици. Потърси очите му и като не ги намери, каза:
- Добре де, ще помисля!

прилепало:

бирник

Един другар от дружинката на Ангел донесе кучето, не ми даде сърце да го върна и то остана.
Обаче се оказа кучка-бирник.
Първия път изяде парите на Калин, дето му ги бях оставила за кино. Видях парченцата от десетачката, когато я разхождах вечерта… Как ги е докопала, не знам, но й се е усладило. Защото започнаха да изчезват банкноти. По-дребнички, дето не се внимава с тях.
Когато обаче глътна на Ангел заплатата, стана скандал. Като че аз съм виновна. Ангел изведе кучката вечерта с торбичка и лопатка. Донесе лайното вкъщи, мисли, мисли и сътвори цяла технология. Използваме я и сега. Аз също участвах - в началото прибавих «Ленор» в рецептата. И в края, когато парченцата от банкнотите ги лепихме на стъкло да ги комплектоваме, да изсъхнат и тогава да ги носим в банката.
Файдата ми е, че оттогава Ангел се занимава с кучката. А тя продължава да издирва пари по джобовете.

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Тридесета глава

работичката

споменът

ЗАНАЯТ

Не съм запомнил много приказки от татко. Може би защото в ранните ми детски години, когато най-много се помни, той беше мълчалив, говореше съвсем малко и напрегнато. Когато аз се утвърдих в работата си, той вече беше стар, пак говореше малко, но спокойно.
- Как ти е работичката? – питаше татко.
Той почти не знаеше какво работя и как се върши тоя моя отговорна работа. Не ме разпитваше, а и аз не му обяснявах, все ми се струваше, че ще му разказвам като на дете и ще го засегна.
- Добре е, татко – отговарях му. – Добре върви…
- А така! Да си я гледаш, да ти е добре! – казваше той с особена нежност.
Сега аз така питам децата си:
- Как ти върви работичката?
Само не съм сигурен, че съм достатъчно нежен.

Ооо

Първите ми задачи, естествено, бяха унизително елементарни.
Трябваше да изстържа една стена от старата боя. Бях якичък за шестнайсетте си години, шпатулата беше лека и остра, боята подкожушена и падаше лесно. Само облакът прах растеше, уголемяваше се и така напълни дробовете ми и стаята, че през вратата взе да занича калфата на баща ми. Изглежда ме съжали, защото изми машината, напълни я с вода, рече „Удари двайсет помпи!” и напръска стената. Боята шупна, шпатулата вървеше като в масло, а по пода падаха тежки, цветни парцали.
После помпех машините, бърках и цедях вар и хума, пусках тотото на бригадата и държах другия край на черпията. Вие не знаете какво е черпия, а аз зная. Трябва ти права черта по стената. Да не вземеш да я рисуваш с линия и молив – нито време има, нито линия. Приготвяш парче канап, още по-добре – шнур, овалваш го в шпаня, отмерваш равни разстояния от тавана или от пода, двама души изпъват въженцето, единият го тупва по стената – ето ти съвършена права линия. Ако не ти хареса, можеш да я издухаш или да я обереш с фашарката. Ако ти хареса – оставяш я, каквато и боя да мине отгоре, ще я покрие.
Та държах първите дни и седмици края на черпията. Когато изтече и краят на лятото, тежката баданарка не умаляваше вече в ръката ми, махах я почти като старите чираци, не се задъхвах върху помпата и можех да ходя с двойната стълба.
Майка ми примираше, когато й разправях, караше се на татко, че ще се утрепя, а той се усмихваше и мълчеше – беше доволен. Знаеше, че бояджия няма да стана, и от това беше доволен. Не че не обичаше занаята си. Напротив – обичаше го и го уважаваше, той беше хранил дядо ми, хранеше и всички нас, носеше достатъчно уважение и може би страхопочитание, щом хората казваха „Бояджия да не ти влезе в къщата…”. Но бояджията влиза във всякакви къщи и вижда много неща, така да се каже, отвътре, баща ми беше виждал и по-добър живот, оценяваше бояджилъка реално: хляб и катък дава, повече – при по-учените. Знаеше и хубавото, и лошото на занаята си, умееше всичко в него – от баданосването на нови стени, което смешно наричат пачок, до фладера и изкуствения мрамор. Но умееше да отличава имитацията от автентичното и за разлика от някои свои колеги не считаше бояджилъка сроден с художеството.
Почти цялата война е изкарал в запаса. Не го помня от това време. Майка ми е разказвала, че съм му направил забележка през една отпуска: „Чичко, не пипай мама!” Първият ми ясен спомен с него е пак от ония години, но интересно, не е свързан с бояджилъка. Бяхме в някаква кръчма, седяхме с мама край квадратна маса, а татко излезе от една врата с мушамяна престилка и голяма кожена кесия на кръста. Засмя се, като ни видя, върна се и след малко ни донесе две чинии. Беше фасул. Ядохме вкусен дъхав фасул с мек хляб, татко слагаше пари в кожената кесия, събираше ги от останалите маси, само на нашата маса се случи обратното – извади пари и ги даде на мама. Татко беше келнер.
Искам да потвърдя, че той е видял и несигурното в бояджилъка. Кой ще ти боядисва през войната, когато не знае дали изобщо ще има къща? Хората са се затулили из селата и малките градчета, слушат радио и изяждат дребните си спестявания. Така и аз рано-рано научих, че войната е свързана с една чужда дума – евакуация, че евакуацията става без баща, с големи денкове от шити черги и малко пари.
Но през това лято аз бях горд, че съм бояджия, бях се изпекъл и заякнал, даваха ми и някой лев. Бях научил инструмента и основните операции. Баща ми не ми възлагаше работа вероятно от неудобство в бригадата да не си помислят, че ме жали и подбира лесното. Само ми каза: „Ще гледаш Стоян!”, аз се навъртах все покрай Стоян и някои умения усвоих от него. А той ги знаеше от баща ми. Така лятото приключи според мен успешно, защото малко преди да почна училище мама успя да се вреди да боядисаме вкъщи и татко за първи път ми даде да пръскам с машината. Рискът беше поет на свое.
Аз и сега трудно проумявам тази занаятчийска нравственост, нима чираците му не са се учили на чуждо, но се мъча да я разбирам. Повече я чувствам, чувствам чистото и доброто в тази преднамереност към мен, в която има вроден срам от ланса. Дядо ми е бил пръв майстор още в Ксанти, предприемачите са му плащали 15 пъти по-голяма надница от на чираците и 7 пъти по-голяма от калфенската. Той е учил и сина си. Но съм чувал от татко, че не помни дядо да е казал добра дума за работата му. Нито лоша. Мълчал е. Сигурно скрито се е гордеел, радвал се е суровият старец, когото помня с винаги щръкнали мустаци, но се е страхувал, че добрата дума е аванс сред еснафа и своего рода самохвалство за Милчевия род.
Аз изпръсках таваните, ръката ми се беше втвърдила достатъчно, с повечко въздух не допуснах стените да потекат, баща ми само отсече горе границата с тавана. Бях вече помощник.
Сега баща ми е стар, за четката напомня само едрата му китка, а за варта – зачервените очи.
В пералнята се валят стотици кутии и кутийчици, татко ги пренарежда, разбърква ги, мирише ги. Но боядисва само две къщи - старата и нашия апартамент. На други отказва. Макар звънецът на входната врата все още да дрънка от ранна пролет до късна есен. И макар че татко понася тежко самоувереността, с която мнозина почнаха да си боядисват сами, никога не е отказвал да услужи с инструмент или да забърка цвят.
Татко знае и на мен ми е казвал: стиснатият боядисва сам до три пъти, на четвъртия път ще се моли на професионалиста, той ще сваля половината стена и спестеното ще излезе през носа. Но това другите считат за старческо мърморене, а аз имам три поколения бояджии зад гърба си.

подсетата:

П Р О Б Л Е М

Мамка му и каиш. Дразни ме. Нито е къс, нито е дълъг. Не мога да улуча препасването. Ще ми паднат гащите, ако продължава така. Защото, като кривна токата наляво, краят на каиша излиза от дясната гайка. Като издърпам токата надясно, острото на крайчето излиза от лявата гайка. И така – крайчето се извива, закривява се все повече и повече с всеки изминат ден, аз се дразня, ръката ми е все там, да напъхвам крайчето в гайката…
- Слушай, дай една гайка за колан – казвам на Сашо.
- Нямаш проблем, имаш гайка – и отиде да ми я донесе.
Връща се след малко:
- Неудобно ми е, обаче няма гайки… Кой знае къде ги е бутнала Веса… - и подхванахме друга тема и друга работа.
А ръката ми все накрая на каиша. Дразня се.
- Трябва да си купя нова гайка – казвам на Нина.
- Ами да … - и си подхваща някаква нейна тема и нейна работа.
На другия ден пак й казвам за гайката. Реагира правилно, разбира ме, но проблемът веднага й изхвръква. Може и да не си вика наум „несериозна работа, гайка за колан някаква”, но инстинктивно така го чувства. И проблемът престава да бъде наш, само мой си остава. А аз търся съчувствие, търся помощ и разбиране. И от кого ги търся – от най-близките си. А те – такова отношение. Не е справедливо… И се дразня.
Тръгвам по магазините да търся гайка.
- Извинете, коланът ми нещо… Да имате гайки ?
В един магазин ми предложиха цял колан, само гайка не може. В друг магазин презрително замълчаха. В трети помислиха, че се закачам с продавачката, защото била млада и хубава, а гайка звучало много двусмислено. А аз съм бил стар и грозен педофил. Изобщо стана един прекрасен сутрешен скандал, както казват по битиви. Най-любезни бяха в четвъртия магазин – посмяха се на глупостта ми: може ли такава тъпотия у възрастен човек… И ми обясниха: кой ще произведе тия гайки, та да ги предложи някъде, та търговците да ги забележат, да заявят, да ги доставят – транспорт, разходи, отчетност, бумаги и какво ще спечелиш от една гайка. И как ще стигнем американците с такова мислене?
- Правилно – си мисля и аз. – Що за проблем, та да го решава някой вместо мен. Обаче нали сме капитализъм? И щом има търсене, трябва да има и предлагане. Ето аз търся, а никой не ми предлага! И пак се връщаме в социализма. А това е неправилно и непрогресивно. Дразня се…
Казвам всичко това на Нина. И тя се смее. Смее се отначало, после се ядосва. Дразни се…
Мамка му и каиш! Май правилният начин е да взема да отслабна. Тогава ще преместя закопчаването с една дупка навътре, крайчето на колана ще мръдне наляво и ще влезе в следващата гайка. Няма да има проблем.
Обаче много ми се яде напоследък. Опитвал съм да отслабвам – голяма мъка е. Даже дневник на яденето си водех, още повече ми се прияжда. Май е по-лесно да напълнея. Тогава ще го преместя с една дупка наляво и крайчето ще се затисне от гайката отдясно. Всъщност кое ще се движи наляво, кое надясно, взех да го обърквам, а и крайно нездравословно е да напълнявам на тази възраст и с тези болести.
- Слушай, я ми дай една гайка от твоя каиш – казвам на Гошко.
- Нямам. Скочи до сарача и си вземи каквато искаш.
Вярно бе. Сарачът! Трябваше да се досетя. Отивам за гайка. Имаме си сарачница в квартала, защото сме стар град и стар квартал. Просто е гордост да имаш такива заведения. Уви! Сарачницата вече е магазин. Дрехи от Норвегия. И ситничко, ситничко - за очила, е написано, че дрехите са втора употреба. Мале, мале, голяма работа. Тия дали внасят каиши и гайки?
Влизам, гледам, дострашава ме, но питам за гайка. Човекът зад щанда излезе свестен и разговорлив.
- Мани, мани – вика. – Тия норвежци само с тиранти ходят, та не мога да Ви услужа.
Излизам напълно обезсърчен. И тогава се сещам – вчера зърнах в една стара къща обущарница. Отпред стоеше старец. Той ще ме спаси. Защото сарашкият занаят е вече умиращ занаят, а обущарският още се държи.
Бързам към обущаря. Ще помоля за едно мешинче, ще го отрежа равничко, ще го зашия или ще му ударя едно телче с телбода, ще стане гайка за чудо и приказ. И край с моя проблем.
- Добър ден, майсторе – казвам на стареца на пейката. – Абе нещо напълнях ли, какво стана, та ми трябва гайка на колана. Да ми дадеш една…
- Нямам бе, момче! Аз съм обущар, не съм сарач. Ако имаш обувки за поправка – давай...
- Бях при сарача… Няма го вече там. Да знаеш къде се е преместил?
- Знам – казва старецът, - ама няма да те пращам там. Че е и бая далече…
- Не бери грижа. Ще ида, че се изтормозих с тая гайка.
- Бре, момче, не разбра ли, че умря колегата?! Така си отиде, от глад си отиде, да знаеш.
Какво да кажа. Казвам едно “Бог да го прости сиромаха…” и се примолвам:
- То се видя, че няма да ме огрее с тая моя гайка, ами поне едно мешинче ми продай, да си ушия нещо като гайка…
Старецът влиза в копторката, сяда пред масичката, развързва една торба, бърка, бърка, после пребърква втора и трета и накрая ми подава едно лачено мешинче. Каква гайка ще стане, наистина за чудо и приказ!
- Казвай, майсторе, какво дължа…
- Нищо не дължиш…
- Не може така, вземи нещо.
- Добре, дай някоя стотинка, че си ми сефте.
Нямам стотинки, но имам левче.
- Ето ти левче. Вземи си, колкото прецениш.
Подавам левчето . Старецът грабва левчето.
- Хаирлия да е, момче!
Старецът търка левчето по брадата. Ако тия магии се хващат, бързо ще забогатее. Уви, левчето си остава едно и целичко, напразно чакам ресто, става ми неудобно и тръгвам.
Ама че хитрец! Сефте съм му бил в четири и половина след обяд. За едно левче хитруват тия старите занаятчии! Свивам към къщи. Чувам, че старецът заключва след мен и на ъгъла се обръщам. Какво му стана на този старец? С какво го изгоних, мамка му… човека? Търся го с очи. Няма го. И изведнъж го виждам да излиза от бакалницата, стиснал е един хляб, чупи залци и мушка в устата, ще се задави от бързане.
Мамка му и каиш! Сега ще си направя една лъскава гайка и като я сложа, и като пъхна крайчето, и като спре да се запрята, и като си реша проблема… Щастие.

прилепало:

ЦЕНА
- Това е, приятел. Каквото можем – правим.
- Не са лоши! - казва Спас. – Не са първа хубост, но стават...
- Радвам се, че ги одобряваш! – казвам аз.
- И зависи от цената...
- Каквото кажеш. Ти си експертът.
- Мани тия купешки лафове.
- Добре, ти си специалистът, ти разбираш...
- Какво ще кажеш за 10 стотинки на парче?
- Какво да кажа? Ще кажа, че 10 стотинки са добре...
- Щях да ти дам и по 20, ако не бяха толкова кръгли. Другия път, като ги правиш, удължи ги малко, заостри краищата, да приличат на рибки или как да ти обясня – на подводнички.
- Разбрах, ама не съм сигурен, че ще има друг път.
- Защо така, добре се справяш...
- Няма да имам време. То сега ми се отвори дупка около празниците, иначе много търчане.
- Както решиш...
Спас е преброил топчетата стиропор, които сложих на тезгяха, отваря чекмеджето.
- Те ти десетачката.
Прибирам паричката и си тръгвам.
- Имам нови кепчета – подвиква след мен Спас. – Струват точно десетачка.
Аз обаче едва се сдържам да не стартирам, с усилие се влача покрай въдиците, покрай хладилника със стръвта, вратата звънва след мен с пиринчено гласче, все едно, че шаран е захапал куката на дюзена.
Душата ми ликува, успях! Забързвам, за да изпия една малка гроздова, да изживея радостта си, докрай да се насладя на победата си.
Защото за червейчета Спас е издоил от мен поне пачка десетачки, защото Спас печели от рибарските ми страсти безогледно и нахално, без да ме съжали, даже без да уважава болестта ми. А днес спечелих аз. Спечелих от тъпотата и безвкусицата хорска и от алчността Спасова. Защото се сетих за какво да използвам вече изхвърлените новогодишни сурвачки, по които циганите са провесили гердани от стиропорови топчета вместо пуканки.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите