Михаил Милчев: Махленски съборник

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Въведение:

ВСЕПРИЗНАНИЕ В ЛЮБОВ

Обичам неистово този град. Почти както се обича живо същество. Мога да наредя пред него всички човешки думички за любов и те няма да ми стоят неестествено.
Сега, в заника на дните ми, мога нескромно и съзнателно декларативно да кажа, че съм го обичал всеотдайно. Всеотдайно винаги означава, че си получавал по-малко, отколкото си давал. Не искам сега да проглеждам в този въпрос. Може да е било и да е така, но значението на тази размяна не е толкова голямо, колкото изглежда у обидените.
Аз не съм обиден на моя град. Целият ми живот е бил по един или друг начин отдаден на Пловдив и в това обстоятелство аз съм намирал призвание, значи – и щастие.
За мен да си майничка и филебелия е знак на лицето, който личи отвсякъде, белег на щастлива съдба. Благословия. Но и предупреждение.
Бях потресен, когато стана известно, че през последните години Пловдив е напуснат от 100 000 души. Най-напуснатият град в страната. Този факт трябва да бъде материализиран по някакъв начин на централния площад, той трябва да се втълпява на няколко поколения пловдивчанчета. Той трябва да се обясни и осмисли. Аз обаче не мога да го направя.
Представям си как тези стотици хиляди се изхлузват от Пловдив. Пътища и пътници много. Но тези хора не са обикновени пътници. Това са циганите катунари на прехода, които са преравяли златната нива на града и според мярата си са ограбвали и отнасяли ценните неща.
Разбира се, че причината е в хляба. Само на 100 км на запад хлябът е бил и е по-бял и по-сладък.
Така моята злоба и моята любов се оказват освен всичко друго и наивни.
Разбира се, че причината е и в хроничната некадърност на пловдивската управа.
Но тази книга не обяснява. Тя няма такива високи цели. Тя поставя детските чисти спомени в рамките на по-свободни асоциации. И ако като детско пръстче или по някакъв свой си начин показва как простите незначителни неща стават любов, аз ще бъда щастлив. Ако се види и повярва, че и далеч нелицеприятни неща като мръсотията, вонята, простотията и глупостта могат да се избистрят до щастие, моят град ще продължи да ражда и отглежда майнички наивници.

Михаил Милчев

Преди мен

Спомените

Братовчедът бате Боньо:

Дядо поп Атанас Зеленков (папа Атанас) е родом от с. Горно Броди – Серско.
Отначало се занимавал с джамбазлък. По характер бил много контактен. Всички са го смятали за революционер. В къщата му е отсядала цялата чета на Сандански.
Бил приятел с онбашията. Колко били близки, личи от такава история. Онбашията му отишъл на гости около Коледа с цялото си семейство.
- Искам да гледам как се коли прасе…
Досещал се за четата на Сандански. Викнал дядо:
- Тия хайдуци да ги махнеш! Искам мир във вилаета.
Като захванали работата по българската черква, селските първенци решили:
- Атанасе, теб ще направим поп.
- Къде, като нямаме черква…
- Иди при онбашията, увещавай го.
Отишъл, говорили.
- Добре, ама ще се служи на гръцки.
Построяват черквата. Дядо имал много връзки. Продал една нива и отишъл в Цариград да го запопват.
Запопили го. И ще откриват черквата. А дядо започнал службата на български. Станал голям бой. Но нашите се подготвили, и хайдути докарали. Изгонили гърците.
Онбашията не искал крамоли и се примирил.
Дядо поп починал на 92-93 години. Разсякъл си крака, като сечал дърва. Докато го закарат в болницата, изтекла му кръвта.
Живеели в Божиловия чифлик край Пловдив.

(Разказът е на бате Боньо, първи братовчед на татко по майчина линия. Когато дядо Димитър, баща му, се залежал, бате Боньо често сядал при него. И искал да му разказва. Защото дядо Димитър бил глух и не приемал, не можели да го залисват с техни приказки.
- Това са думи на баща ми. Поне 500 пъти татко ми е разказвал това – казва бате Боньо.)

Поп Атанас след бягството от Броди попувал и в Пловдив. Имал енория в Кършияка. Даже бил погребан в двора на черквата „Св. Иван Рилски”. Ходих да му търся гроба. Има само два гроба на старши свещеници. В двора на черквата е имало гробище, но когато го благоустроявали, събрали костите и ги препогребали. Къде, забравило се е… В родословното дърво, което е направила кака Сребра, друга наша братовчедка, семейството на попа официално е означено като Фидана ПРЕЗВИТЕРА и Атанас ИЕРЕЯ.
Двамата са имали 9 деца – 4-ма синове и 5 дъщери. Сред тях е и Недялка /Дека/, моята баба, с 3 деца: леля Тинка, татко Георги и чичо Наско.

Татко, 1918-а:

Много смътно си спомням къщата в Ксанти. Живеехме много близо до Китипови, също от Броди. С тяхното момченце си играхме – Ванчо Китипов. Къщата беше на два етажа. Долу – едно голямо помещение, покрито със сотирски плочи, с мивка, клозетът беше под стълбата. Горе – една стаичка и едно антренце. Точно до нас живееха Кандимировите, също от Броди. Нашият вход – вдясно, техният – вляво. Може би беше една къща, разделена надве. Но майка ми не дружеше толкова с Кандимировите, колкото с Щуда. Голяма любов. Щуда беше от Устово, и те бежанци, не зная защо. Бяха пчелари. Леля Щуда имаше брат, който се занимаваше с пчелите. Живееха на ъгъла срещу нас в един двор, закрит с голям дувар. Зад него нищо не се виждаше. Веднъж влязох в този двор, не знаех как да се пазя от пчелите и те ме нажилиха, цялата главичка ми се поду.
Леля Щуда е майка на Лазар Христов и Данчето Куцарова. И на кумеца Петър – ние го венчахме, защото тази любов продължи и след като дойдохме в Пловдив. Лазар Христов ме свърза с Братан Шукеров, от него го зная. За техния двор се говореше, че в дувара имало котел, пълен с жълтици, там зидът не бил здрав, подял се от дъждовете, съборил се и взели бакъра.
Улицата беше така – с наклон към средата. За да се оттича водата. В средата се стичаше и водата от фабриката за карфици, която беше наблизо. При големи дъждове, като заминеше водата, ние с Ванчо събирахме карфички, довлечени от фабриката. И веднъж гледам нещо жълто, лъскаво, забито на калъч. Разбрах, че е злато, и му викам: ща та утрепа, ако я чукнеш. Отидох вкъщи, взех нещо желязно и изкопах лира. Майка ми дълги години я пази като спомен. Но после баща ми я подари на Катя.
(Майка казва, че на нея били дали да съхранява златните пари, и като се заженил чичо, дядо поискал лирата и тя не могла да откаже – дала я, макар че е таткова.)
Баща ми вярваше, че в старата гръцка къща, където живеехме, има заровено съкровище – някъде под плочите на голямото помещение на първия етаж, и много се тюхкаше, че не го е разкопал.
От баща си в Ксанти нямам спомен. Само от майка ми. Тя тъчеше непрекъснато черги. Предполагам, за да печели да ни храни.
Тогава много се говореше за изгорелия театър. Беше наблизо и ние, децата, си играехме там. Беше на същата улица, на която намерих лирата. На противоположната страна на улицата имаше голямо дере. На дъното му минаваше рекичка. Не смеехме да влизаме в него.
Помня, че правехме прашки и се мъчехме да замеряме децата от другата страна на дерето. Те бяха гърчета. А напреко на това дере течеше голяма река, много дълбока, с големи зидове, толкова големи, че ни беше страх да погледнем надолу. Имаше мост над реката.
Бягството от Ксанти не си спомням. Но помня на някаква гара как негри биеха баща ми. Удряха го с приклади. Казваха, че са френски негри, сенегалци. Той нещо им се противопостави и те го заудряха. Ние, децата, много плакахме. Бяхме се наредили покрай линиите: тук семейство, там семейство. Чакахме влак и тогава се случи това. Струва ми се, че татко не беше цивилен.
(Според татко от Ксанти са избягали през 1918 г., а не през 1919 г., както твърди леля. Според него дядо е намерил семейството си в Пещера, а не в Ксанти. Така казва и майка – слушала го от дядо.)

Съседката леля Вера, 1927-а:

Първата къща в махалата беше ъгловата с магазина – на Сандо, след това построиха на циганите, след това на вуйчо Димитър, нашата, на Нанови. Бяха от дясната страна на канала. По лявата нямаше нищо: блато, крякаха жаби. Краят на града беше по улица „Аспарух”. Там свършваше Католишката махала, къщите на Чакалите бяха последни. Почваше Чаира, после – нашите къщи. Ни вода, ни ток, ни път. Вода носехме от чешмата, дето беше близо до сегашния РНС. После, като се разрасна махалата, направиха мост на канала и до него – чешма. Чак наскоро – вода по къщите, канализация.
От нас нататък беше само Бирената фабрика. До нея идваха с файтони от града, беше далеч. Наоколо бахчии и само в Каменица започваха вече да строят.
Когато се нанесохме в нашата къща, вашата се строеше. Беше през декември 1927 година. Тъкмо вашата къща я покриха, през април 28-а стана земетресението, беше страшно и тя се напука. Дядо ти вика: „Не ща вече голяма къща, ще я направим на един етаж.” Помня леля ти Тинка, беше годеница, с една червена кърпа на главата, стърже тухлите да падне старата мазилка. Идва Хаджията, годеникът, закача се, смях. Млади. Мили спомени.
Леля ти Кипра идваше често да види баба ти Дека, нали бяха сестри. И един път вика: „Ще направим смешка.” Сложи си от кромид зъби: „Води ме сега у Димитър и кажи, че съм циганка.” И отидохме, тя зад мен се показва, той, като я видя, се развика: „Вън, махай се!” Смях! Аз – млада, Ванчо беше малък, като загърми, страх ме е и идвам тук, сгушвам се между вашите. Баба ти Дека беше много добра: едра хубава жена.
Тук живееше семейството и на леля ти Лича – 5 души в една стая. Те си нямаха къща, помолили дядо ти и той ги прие. Играеха си децата.

ХуЛитер Записан(а): May 29, 2007 Мнения: 137

благодаря ти, anonimapokrifoff...
прочетох с интерес и много болка...
всичко ми е така близко и познато..

ХуЛитер Записан(а): Jan 09, 2004 Мнения: 2108

Благодаря за публикацията. Чрез нея направих още открития за Дяд Желяз! И ми се стори, че той се усмихва благо из редовете.

ХуЛитер Записан(а): Feb 14, 2008 Мнения: 239

И аз прочетох... с умиление и буца в гърлото.
Благодаря ти Аноним, че ни позволяваш да се докоснем до света на дяд Желяз! Благодаря! Дано го прочетат всички!
Поздрави от мен!

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 589

От далеко започва - от когато не е бил още...
Но поради това, че после го е имало, има ги и тези спомени на други хора - запомнени, осмислени, записани... - та и до нас да достигат.

Имам тази превилегия - като чета - да чувам гласа на автора - такъв един благ, закачлив и добър, каквито са и мислите и посланията му...

Четем, Ано!
А ти - пускай, нека се носи словото на добрия, талантлив Човек - Михаил Милчев - Дяд Желяз!

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Първа глава

каналът

споменът:

ТУК СЪМ

В канала течеше мръсотия, като всяка мръсотия тя се утаяваше в плодоносна тлъста тиня. Ние най-добре знаехме колко пищно, лудо растяха цветята в тази вонлива смес, която остава по пътя на пречистването. Майките ни изпращаха напролет да накопаем пръст за саксиите, ние копаехме по брега на канала. Тинята вече не беше тиня, беше станала рохка и топла, миризмата се беше отцедила, снегът беше проникнал дълбоко с белия си филтър и всяко семенце, попаднало на брега, избуяваше неестествено силно, тръните ставаха като рошави кочове, а дивото просо – като царевица.
Ние разбирахме кога градът е спокоен и кога нещо не е в реда си – каналът реагираше безпогрешно. Първи научавахме за болестите и епидемиите, не че толкова боледувахме, но тогава каналът миришеше особено. По-точно е да се каже: тогава каналът миришеше, защото през другото време той не действаше върху носовете ни. Или поне така ми се е струвало…
Каналът донасяше отломъци от тайните на града.
Някъде пред училището той беше покрит с дълги бетонни плочи, проснати от единия до другия бряг. Но те бяха с оронени краища, между тях имаше пролуки, отдолу водата шумеше и чернееше още по-странна и тайнствена. После плочите свършваха, мътилката излизаше на светло и поемаше по нашата улица, по същинския канал. Там – на границата на тъмното и светлото, започваха тайните на града.
Една сутрин изпод моста пред кръчмата водата извлече малко телце. Беше обезобразено бебешко трупче, блестящо бяло в тъмната вода.
Хората се стълпиха на моста, обрамчиха бреговете, викаха, жените плачеха пискливо. Някой донесе летва, избута трупчето до брега и то се вкопчи там в червените водни треви.
Дойде полиция, един стражар нагази във водата, внимателно и гнусливо, пазеше се, но ботушът му хлътна в тинята, помъчи се да го измъкне, успя да изтегли само босия си крак. Мръсно запсува, плю във водата и забърка с ръце. А трупчето се откачи, водата го понесе, завъртя го из бързеите. Стражарите хукнаха по брега, а хората останаха.
После се разчу някаква неясна история: мома родила, големец бил замесен, той бил бащата. Двамата бяха осъдени, от махалата отидоха свидетели за удавеното бебе. После хората забравиха и само няколко баби се кръстеха, като минеха по моста.
Всеки две години общината плащаше каналът да се почисти. Плащаше на външни хора, не помня някой от махалата да е нагазвал в него. Те обуваха гумени панталони и влизаха във водата. Изтръгваха тинята с усилие и я хвърляха на брега. Трупаха я, после я притъпкваха с лопатите. Наред с всевъзможния боклук каналджиите изхвърляха странни растения с червени членести стебла, които нямаха корени, но бяха лепкави и жилави. Изхвърляха жаби и пиявици, жабите се връщаха обратно, ако пластът тиня позволяваше да се измъкнат, а пиявиците бързо се прибираха в мокрото и сигурно там умираха.
Беше лято. Гърбовете на каналджиите лъщяха мокри и черни като гумените им панталони, а лицата им бяха груби и сърдити: на вонята, на тежките лопати и мътната вода, която се стичаше край тях.
Когато слънцето спреше да пече, те смъкваха гумата от телата си, псуваха тенекиите и стъклата, които я бяха раздрали. Краката им излизаха мокри и червени от запареното, а понякога от кръв.
Миеха се надве-натри на чешмата, сгъваха дрехите и гумата в един вързоп и хлътваха в кръчмата.
Бяха страшни хора тия каналджии с червени очи и кървави крака, но изграждаха брега на канала.

* * *

По-рано нощем беше тихо. Ще припляска жаба, ще зашумят мехурчетата от тинята и водата ще ги отнесе нататък. Сега нощите са най-шумни.
Каналът потъна дълбоко и ние мислим, че сме се скрили от него.
Но огромната му кухина се е притаила отдолу и пластът земя се е опънал върху й като кожа на тъпан.
Ще мине камион и ще избоботи под двуметровия свод. Ще изтрещи мотоциклет, подземното ехо ще попуква дълго след ауспуха. Токчета ще заситнят по тротоара и една подземна красавица ще залюлее бедра по дъното. Камъче ще ритнеш с невнимателна обувка – громолът му ще се търкаля дълго в празнината под улицата.
Каналът се обажда: „ Тук съм!”
Настроен на вълната на махалата, той никога няма да я остави. Каквото и да стане, както и да се промени светът…
Шумовете се просмукват в тротоара, като тръпка се катерят по панелите, по бетонните шайби, пропълзяват по заварките, навързали железата – скелети на къщите.
„Тук съм! – казва каналът с чужд глас. – Погребахте ме, затрупахте ме, но аз прониквам във вашите кутии, както по-рано. Преди – със сухите прашинки тиня: през прозорците – в гърлото. Сега – с кристалчетата на шума: през металните мрежи – в мозъка.”
И ние живеем със стария канал, в канала пак тече човешката мръсотия и той се обажда, общува с нас. Животът ни е изменен до неузнаваемост, а тази връзка си е останала почти същата.
В някаква обреченост се стяга възелът на детството и старостта, но навиците ни са такива, че каналът не ни души, а като пояс на атлет прибира органите, за да издържим на тежкото.

подсетата:

ЧАДЪР ЗА ДЪЖД

- Ти за тия работи с шапката си се разправяй. Или с чадъра си! – ми каза Шефа.
И аз го послушах.

Сега ужасно ми се иска да завали.
Излязох на двора и гледах тънките стебла на ягодите. По върховете си те имат бели сребърни коронки. Садихме ги през есента. Аз не вярвах, че ще се прихванат в сянката на дървената тараба, но слънцето ги е напекло и сега те се мъчат да живеят. Даже да плодят.
Сяхме и царевица за пуканки. Тънките листенца са почти прозрачни. Наведох се и видях през тях земята. Изглежда така зелена – като дъно на море. Отгоре вали бял сняг – черешата се оставя на вятъра да я съблича. Вярва му като бяла невяста и това е толкова трогателно. Дори едно дърво трябва да разбира някои работи. Рано пада цветът, малките плодчета ще се набръчкат, ще станат черни и отново ще завали зелен дъжд, ще затрупа магданоза и майка ще се сърди, докато го чисти. Зет ми е агроном, той ще каже, че черешата е нещо болна, ще обещае да донесе лекарство и ще забрави след това. Никой няма да упрекне вятъра, който тази пролет го е ударил съвсем на игра. Вятър работа.
Само недоверчивата смокиня още спи. Люлякът вече цъфна, гъделичка я с лилавите си устни, смокинята спи. Тя се пази още от времето, когато Адам я ошмулил, за да скрие срама си. Може би и затова не цъфти. Странно дърво – самоопложда се като Богородица. А вътре е кухо и не става за топче като черешата. Нито пък гори. Нито като бъза става за духало. Много сбъркано дърво, непоследователно.
Земята пръхти. Арпаджикът може би ще изсъхне, татко обеща да донесе маркуч, за да поливаме, но няма да донесе и нашата градина ще умре от жажда. Затова искам да завали.
Ще седя в новата стая, ще пратя Женя при майка и ще чакам дъжда. Прозорците нямат водарници, водата ще се стича на едри ивици, черешата ще изглежда сива, смокинята – черна, люлякът ще е син. Всичко ще е размазано, меко и дълбоко, водата ще го измие, ще го изчисти и дворът ще бъде много откровен. Като тяло на момиче, когато водата намокри роклята му.
Улицата също ще е пуста, защото хората ще се крият. И тиха – това е важното всъщност. В новата стая е хладно и влажно, бетонната плоча е тънка и дъждът все едно, че е при мен. Може да изтичам и до бараката, ще седна на малкото столче и капките ще барабанят по ламарината на покрива. Като се връщам, ще намокря косата си, после ще я изтрия с кърпа и по лицето ми ще остане мирис на сапун и чисто.
Заваля. Защо не се сетих по-рано за дъжда? Сега виждате ли, че заваля? Влизам в новата стая и сядам до прозореца. Люлякът взе да размазва червеното си. Смокинята става черна. Царевичките бързат да пият и да растат, защото, която не порасне, ще бъде изскубана – да не пречи.
Тогава се звъни. Ставам с неохота. Неприятно е да посрещаш гости, когато вали. Най-малкото ще ти изцапат.
Идва ми на гости един познат чадър.
- Влез – казвам на чадъра. – Влез и не се събувай.
Чадърът не усеща намека и наистина не се събува. Сяда до мен.
- Какво правиш?
- Гледам.
- Не си ли виждал дъжд?
- Ще ми се да се намокря. Чудя се...
- Ти си луд – казва убедено чадърът. – Не си ли го правил?
- А, случвало се е – казвам аз. – Даже много често. Но пак.
- Откога ти напомням да си купиш чадър – казва чадърът. – Има много хубави.
- Ще си купя – казвам аз. – Непременно ще си купя един хубав чадър. И ще го нося даже когато отивам на работа.
- Хубаво нещо е хубавият чадър – казва замислено чадърът.
- Ти още ли си там? – питам аз.
- За съжаление – да – казва чадърът. – Още.
- Все се каня да те попитам. Какво всъщност вършиш?
- Най-общо казано – предпазвам.
- Някаква превантивна работа – казвам аз.
- Но да.
- Какво предпазваш? – питам аз.
- Всичко – казва убедено чадърът. – Всичко, това е непоносимото.
- Това е благородно – казвам аз. – От пожар предпазваш ли, от разочарования, от забременяване? Сигурно и от хрема, от морбили, от магарешка кашлица. Знаеш ли, Кольо – цял дъртак, а буха от магарешка кашлица...
- Има ли чадър? – пита чадърът.
- Има.
- Значи е некачествен. Да го смени!
- Ще му кажа – обещавам аз. – Но сега ме е страх да отида, за да не донеса заразата вкъщи. На Женя. Жена ми ще ме убие.
- Ти си смешен – злорадства чадърът. – Нали каза, че нямаш чадър.
- Прав си – казвам аз. – Ти и от грешки предпазваш. Искам да не се мокря вече. Да не обичам дъжд. Да съм умен.
- Сложно – казва чадърът. – Много сложно. Разказвай.
- Ти нали знаеш, че се скарах с главния. Нали ти казах?
- Каза ми – потвърди чадърът. – И аз ти казах нещичко. Обидно беше.
- Така е – съгласих се аз. – Но това не е важно. Нали ти си с мен?
- Давай нататък – подкани чадърът.
- После той ме извика и ми каза: „Ти си преуморен, момче. Да идеш до твоя град да се разсееш, а?” Много трогателно. И аз, щуракът – приех. Освен това ми каза, че е добре да напиша нещо оттам. И ако видя дядо си и баба си, да ги поздравя от негово име. Даже малко се разкиснах.
- Ти си простак – каза чадърът. – Беше без чадър при него, нали?
- Но още нямам чадър, нали знаеш – измънках аз.
- Давай нататък.
- И заминах още на другата сутрин. И както винаги ми се случва – валеше дъжд.
- Хм – каза чадърът.
- И трябваше да чакам на гарата, докато спре. Там се намерихме с Джоната.
- Сто пъти съм ти казал да не се срещаш с него без чадър – каза чадърът. – Знам си аз.
- А той ме качи в колата и ме закара в кръчмата. Бъди спокоен – не е никаква пиянска история. Закара ме да вечеряме. Бях просто щастлив – седнах на масата съвсем сух. И то не на обикновена маса. В нашето градче са направили нещо битово, не с битови цени, разбира се, и аз седнах на истинска паралия от пушен дъб. Ядох лютив боб с пресен чесън, трих си устата с везана кърпа и келнерът беше с цвете на ухото и потури. И чак когато музикантът започна да настройва гъдулката си, го видях.
- Кого? – запита обезпокоен чадърът.
- Него, Петров – казах аз. – Дето ме караше да ставам литературен критик и се гордееше със съчиненията ми.
Чадърът закима одобрително: „С Петров може и без чадър. Продължавай!”
- Петров носеше везана кърпа и потури. Имаше и цвете. Като се наведе, цветето падна в една чиния от подноса му. Хората се засмяха – само управителят се намръщи и го извика в кухнята.
- Сигурен ли си? – попита строго чадърът.
- Сигурен съм – казах аз. – Сигурен съм, моят учител отиде в кухнята, за да му се карат. А аз избягах. Изведнъж ми стана много лошо, помислих си колко ще му е неудобно, как ще се изчерви и ще ми каже, без да ме гледа: „Ти ще ме разбереш. Така и така – животът е такъв и такъв. Не искаш ли да ти донесе от кухнята нещо специално старият ти учител?” И избягах. Избягах в дъжда. Джоната помисли, че отидох да повръщам, и не ме потърси. Аз бързах по улицата, после взех да тичам. Стори ми се, че един човек с потури се показа на входа и взе да гледа към мен. Дъждът внимателно ме заобикаляше, това пропукано небе плюеше отгоре, но все не ме улучваше. Аз бързах към гарата, не към дядови. Там ме чакаше влак. Всичко е наредено идеално напоследък. Качих се, влакът нямаше кого другиго да чака и замина. Аз бях съвсем сух, беше ми горещо и задушно, само кондукторът ми каза да не сядам на канапетата, за да не ги намокря, на което дълго се смях. Даже не ми поиска билет – има си хас в твоя собствен влак да ти искат билет.
Вкъщи Нина ме погледна учудено, но нищо не ме попита, само ми каза къде ще ми остави пижамата и сухо бельо. Защо сухо – питам аз. Защо сухо, та вън е ясно, вън небето се е сдърпало със земята – не с мен, какво ме засяга тяхната разпра. Дай от доматения сок, жена, пие ми се кисело. Пих доматен сок и си легнах. На сутринта костюмът ми беше разтворил изгладени и сухи прегръдки, толкова му бях домилял. Отидох в градината, гледах царевичките, чешмата и смокинята. Набрах люляк, полях ягодите с продупчената лейка и си намокрих краката. Стана ми хубаво и не отидох на работа, защото съм в командировка.
А днес отново ми домъчня за дъжд и небето ме чу. Все едно, че има бог. Впрочем, ти как мислиш по този въпрос?
- Не зная – каза чадърът. – Не зная, разбери. Аз напоследък станах чадър за слънце. Такъв щат се откри. А на теб ти е нужен чадър за дъжд. Извинявай, трябва да си ходя.
Изпратих го по налъми и отидох в бараката. Седнах на малкото столче. Ламарините дрънчаха, водата се стичаше на широки тъмни вади. Аз гледах през мъничкото прозорче. Хубаво нещо е дъждът. Няма да си купувам чадър.
Никакъв чадър.

прилепало:

.
ЗАКОНЪТ

Здравната каса, това изобретение на мизантропията, за повечето хора е абстракция. Тя ги мъчи, унижава ги, лъже ги, насилва ги. Но няма материя. Няма лице. Някъде нещо става, то е безусловно тъпо и вредно, но няма как да го достигнеш, то е далеч, то е недостъпно за сетивата. Достъпни за сетивата са само последиците му...
Като оставим публицистиката, трябва да кажем, че има хора, за които здравната каса е някаква конкретност.
Ето например пловдивската Районна здравноосигурителна каса е конкретност. Има материя - нова сграда в тиха, но централна уличка, няколко етажа, по които се разминават заети съсредоточени чиновници, носят папки, щракат на компютри. Във фоайето на сградата има яки и строги момчета, които пазят чиновниците. От кого ги пазят? От болните ги пазят...
Да, пред сградата има болни. Десетки, понякога стотици.
Болните са чакали ред за личния си лекар. Той ги е пратил да чакат пред кабинета на специалист. Тук няма хора, които да не са висели пред вратите на няколко специалисти. Специалистите са ги пратили да чакат да ги приемат чиновниците и да им разрешат да се лекуват. Те пък ще ги пратят при аптекарите да им вземат парите. Така болните се научават да уважават реформите и най-вече мъдростта на тези, които ги измислят.
Като стана дума за мъдрост, та се сетих... Архитектът е поставил вратата на Районната здравноосигурителна каса на запад. Направил го е вероятно с надеждата, че няма да му се случи да идва тук. Защото в Пловдив ветровете духат от запад – и ледените, и врелите. Така през зимата на по-болните им прилошава от студ. През лятото, когато на сянка е трийсет и пет, пред здравната каса е петдесет. На по-болните им прилошава още на трийсет. И през зимата, и през лятото на по-здравите им прилошава от глад.
В пет без петнайсет ибрикчията на касата започва да побутва чакащите да си ходят: затваряме, повече документи не вземаме...
Днес обаче една начинаеща болна, която не е още дресирана, която е невъзпитана и не знае да се държи достойно, се обади:
- Защо сега не съберете документите ни... Ето, ще направя списък. И ще ни кажете утре да дойдем в 10 ли, в 11 ли, в 12 ли. Ще дойдем и ще ни дадете документите заверени. Хем няма да ви притесняваме, хем няма да се печем. Лято е все пак...
Мале, що приказки, що чудо. Като кипна оня човек!
- Бе вие къде се намирате?! Не може! Заверката се прави лично!
- Как лично? - продължава да се инати невъзпитаната. - Как лично! Като ми дойде редът, вземате ми документите, аз стоя на слънцето, изнасяте ми ги след половин час. Нито виждам кой ги заверява, нито той ми вижда физиономията...
- Не може! – казва ибрикчията.
- Защо да не може, обяснете ми! – нахалства новата болна.
И тогава от опашката се обажда ясен глас:
-Госпожо, колко сте неразбрана... Каза ви човекът. Не може. Такъв е законът.
Опашката мърмори. Но не се разпръсква. Само невъзпитаната госпожа излиза от нея, врътва се презрително.
-Какъв закон? Някакъв тъпон създава тук ред!
Я, че тя била младичка...
-И педерастите, както винаги... – добавя новата болна и тръгва по улицата.
Болни, неболни, мъжете от опашката гледат краката на момичето.
Я, че то било хубаво!...

ХуЛитер Записан(а): Apr 28, 2010 Мнения: 630

Страхотно са написани нещата на Дяд Желяз, Анониме! Дано му става по-леко, като гледа отгоре, колко хора ги четат и харесват! А на теб, благодаря!

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 589

Такъв е Дяд Желяз - като разказите си, като стиховете си - истински, ненатрапчив, не внушаващ никакви изводи, добър и щадящ.
Каквото и да чета от него - гали душа ми...
Той знае - който има сърце - ще разбере, ще се усмихне, ще въздъхне и... по-добър ще стане!
Че няма човек дето да няма мегдан да расте на добрина.

Ето една снимка на Михаил Милчев правена през 2009 година:

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Втора глава

сметището

споменът:

ЧАИР

Той наистина беше ничий, тоя чаир, целият на тумби. По едно време тук спираха боклукчийските гальоти да изхвърлят сметта, после изглежда забраниха, но тумбите останаха. В единия му край през войната вдигнаха бункер. Така сводесто наредени тухли съм виждал в старите църкви. Майсторите го направиха, отгоре натрупаха пръст и поставиха врата. Тя скоро изчезна, бункерът полека-лека стана толкова мръсен, че не можеше да се влезе. Какво ли нямаше в него и как беше попаднало вътре: и умрели котки, и парчета тухли, и дрипи. Никога не ми е стигала смелост да се приближа повече от входа, а може би не е било до смелост, а до гнусливост. Но някъде в детското ми съзнание е останал смътен страх от този бункер и едно парченце ужас от разрушения и смърт. Дали от слуховете, че върху бункера е падала бомба, или наистина войната беше догонила тук своите жертви, сега не мога да кажа. Но той е заседнал в главата ми – издут и кален отвън, мръсен и вонлив отвътре, препятствие, което заобикаляхме издалеч, когато се връщахме с мама и татко от центъра.
Всъщност през чаира беше най-краткият път между нас и големия град. По западната му страна живееха католиците в своите калени кошери, пълни с мръсни деца, кучета и гълъби. Те бяха обсебели чаира и това нямаше значение за махалата, докато огромното празно пространство беше мръсно и трънясало. Значение този факт придоби по-късно, когато то стана квартална градинка. Но само за малко – тогава католишките калени къщурки започнаха да изчезват, самите католици се приближиха до другите, смесиха се с тях и също изчезнаха. Западният ред стана улица, а чаирът умря под асфалта на един училищен двор.
В онези дни обаче той си беше инфектирана пришка по тялото на града, от която по околните калдъръми се просмукваше рядка каша, а във въздуха се оттичаха прах и миязми.
В южния му край минаваше каналът. От брега към чаира слизаше широка, широка пързалка: през пролетта и есента от кал, през зимата от сняг и лед, а през лятото от остра жълта трева. От хребета водата изглеждаше дълбоко в ниското още по-мътна и черна. Но най-високото място, откъдето се виждаха мазните й талази, беше оградата на приюта. Приютът беше единствената обществена сграда в махалата. Заемаше югозападния ъгъл на чаира. Оградата му беше висока и дебела, с бетонен корниз, толкова широк и гладък, че спокойно лежахме по гръб върху него. Беше хубаво да тичаме по оградата, да гледаме тъмния канал, наредени един до друг, или да се плезим на занесените дечурлига в двора, облечени в еднакви развлечени дрехи. Млади учителки ги въртяха в кръг, пееха им, водеха ги за ръка по тревата, а те извръщаха глави към нас. Вероятно ни завиждаха. За какво? Бяха ни казали, че са сираци, знаехме, че са по-бедни дори от нас, и не хвърляхме камъни по тях, не им правехме зло. Но тези деца ни бяха противни. Всички бяха остригани, момичетата не се различаваха от момчетата, бяха еднакви, това беше обидно. Понякога по главите им имаше струпеи и сини петна от лечебно мастило, чорапите им висяха, настъпваха си жартиерите, отблизо личеше, че някои са напикани – това беше отвратително. Но не то ни отблъскваше. Навярно еднаквостта, тъмнотата, развлечеността засядаха като отвращение към самите невиновни деца.
Чаирът беше достатъчно голям, за да побере и приюта, и бункера, и тумбите, и брега на канала, и тръните, и малките полянки между тях. През него не минаваха много пътеки, може би две-три, не повече. Един голям път по диагонала – главната връзка на махалата с павираните улици, и няколко второстепенни, прокарани от овчари и скитници. Когато беше мокро, големият път блестеше от чернота, земята беше тлъста, но отъпкана и не лепнеше. През лятото по двата му края се събираха ивици прах, в който потъвахме до глезените. Беше фин, топъл и толкова гладък, влачехме краката си в него и след нас оставаше завеса, плътна и тежка като мокър дим.
През нощта чаирът беше непристъпен. Историите за намерени трупове, за отвлечени и заклани момичета, за луди и извратени бяха нощната му стража. Всички го заобикаляха, само пияните католици отнасяха там огънчетата от цигарите си.
През деня беше друго.
Сред купчините боклук и непроходимите трънаци имаше полянки с нежна мека трева. Притежанието им беше сладка тайна, първата извън дома. Ние старателно затрупвахме със стари тръни пътечките към тях, тревицата меко лягаше под голите ни гърбове, жълтите тризъбци ни пазеха от целия враждебен, прашен и мръсен свят наоколо, слънцето изливаше огън да ни опече, а само избелваше единствените гащи върху телата ни, земята отдолу беше хладна и сигурна. В тези мигове някъде от всичкото, кой знае откъде, може би от хладната земя, от острите бодли по пътеката обратно или от изплашената от дъха ни змия, или пък от залисаните зад калдъръмените ивици майки, или пък от успокоената ни луда кръв, от смесването ни със слънцето и тревата, от водата на канала, която се пречистваше през тинята – кой знае как и откъде в душиците ни се отлагаше нещо, което сетивата ни улавяха като топло и меко. Ние сме още съвсем, съвсем деца, а вече сме посветени в неназовима тайна. Не сме знаели тогава, не сме разбирали, че далеч след това, някога, и без да си спомним едни и същите тревички, гъделичкали стъпалата ни, един и същия слънчев плисък, без даже да се сетим за меката земя, ние пак ще сме завързани един за друг от усещанията за тях. И може да не ни стигне мъжество да споделим, че понякога ни надува плач – за изгубеното детство, за това, че никога няма да се върне, за да се повтори, ние вече сме се обрекли на този чаир и един на друг. Ще се промъкваме назад през спомена един към друг и ще ни е просто добре да сме заедно.

подсетата:

ОТМЪЩЕНИЕ

Когато подгониха комунистите и започнаха големите чистки в органите, Стойко Попов изведнъж се оказа най-възрастният в управлението. Безпартийните не само бяха малко, и звездичките им бяха малко – някакви лейтенантчета, неопитни и изплашени. А Стойко стоеше солидно. Някой се опита да подхвърли, че е от присъюзената партия, но комунистите бяха толкова много, че седесарите се оказаха безкрайно заети, умориха се да се зъбят и за такива като Стойко не им стигна злоба. Така той остана на служба. И не само остана, ами мръдна нагоре.
Стойко отдавна беше престанал да се пита как все пак попадна в милицията… Сега някаква гадост го върна към първите дни, когато въпросите бяха повече от желанието да се утвърди, все се питаше защо е тук, защо стои тук, каква е връзката му със службите, има ли смисъл работата му, защо марширува намясто, трябва ли да се натяга. Имаше време, когато считаше тези въпроси за много важни, едва ли не за екзистенциални, после те станаха натрапчиви дразнители, пречеха му да работи и той постепенно ги изтика в някакви вътрешни полета, позасипа ги с делнични грижи и се успокои. Сега бъркотията около него ги изкопа от тъмното, те го обсебиха, за да го тревожат отново.
Близостта му с Иван, другар и съученик от детството, можеше да обясни нещо, ако самият Иван беше направил кариера. Но той креташе по същия начин, въпреки че баща му беше екзекутиран по процеса на ремсистите. По това време Стойковият баща държал кръчма, след национализацията беше станал зарзаватчия, все зад чекмедже стоеше и Стойко помнеше, че носеше вкъщи купчини банкноти, вързани с рунтав канап. Майка му криеше купчинките, защото Иван все си беше у тях, но хранеше и двете момчета като свои. Така и израснаха: Иван, комсомолският секретар, и Стойко – отговорникът по физкултурата. Но винаги заедно. Заедно учеха, заедно вадеха пирони за стотинки през ваканциите, заедно тръгнаха по срещи. И за най-голямо учудване на зарзаватчиите заедно бяха приети в школата.
И инерцията ги подбра – задачи, дежурства, жени, деца, апартаменти, коли. Иван вземаше звездичките с месец напред, но Стойко неизменно го следваше.Така стана и с първото им началстване – направиха Иван шеф на архива, а само след седмица повишиха Стойко в шеф на отделение. И всичко продължи, заедно щяха да ги погребат, дето се казва… Само един път Стойко се почувства различен и го заболя. Иван го поканиха в партията, а него – не. Иван го приеха, а него го впримчиха, без да се усети, в присъюзената партия.
Докато след събитията в началото на 90-те Иван го пенсионираха насила и той обиден се запиля в някакво село.
Стойко обаче остана.Не може да се каже, че кариерата му изведнъж форсира соплата. Отначало мръдна, после се провлачи като сопол, после тръгна на прибежки.
Стойко усети колко са меки кокалите на колегите му, изведнъж ги намрази и му хареса да ги примачква, да ги стиска и моделира. И в това разбъркано самотно време той изведнъж почувства, че е лош. Нямаше комунисти, нямаше партия, нямаше го Иван… Децата - израсли и пръснати, жена му – смъртно уморена от даскалъка. Стойко беше сам. Лош и сам. И колкото повече подчинени имаше, толкова по-сам ставаше. А че става и по-нечестен, разбра в случая с досиетата.
Първи за досиета заговориха педерастите. Или най-много се чуваха техните гласове, защото бяха неприятно пискливи. После хората се поумориха, сериозните се отвърнаха, както гнусливо се подминават низверженията. Съдбата обаче замеси и Стойко, началника, сякаш за да му покаже, че нещата са същите, че нищо не се е изменило и всеки от нас е мек и крехък в зимата на илюзиите. И че можем да бъдем лоши и жестоки само ако има смисъл от това или поне ако ние виждаме смисъл в това...
Още не беше внесъл кашончето с нещата си в големия кабинет, и те довтасаха. Бяха четирима, стори му се, че ги познава отнякъде. Беше му неудобно да ги покани на новото си работно място, старият му кабинет беше вече зает и той им посочи фотьойлите в коридора. Може да са се засегнали, защото единият дръпнато извади лист от чантата си и му го подаде.
- Това е за Вас – каза той. – Оригинал е, може да го задържите.
Стойко хвърли един поглед.
- Оставете го, ще се запозная, ще ви уведомя…
- Спешно е!
- Добре – отстъпи Стойко. Зачете се. Досиетата, досиетата и пак те…
- Видях. Кажете сега по-подробно за какво става дума.
- Това е решението на градския партиен съвет! – каза оня с чантата. – Трябва да се отворят досиетата, да се изнесат на светло фактите. Ето комисията, която сме излъчили…
Стойко пое втория лист.
- Списъкът е заверен. Остава за Вас.
- Разбрах – кимна Стойко.
- Разчитаме на съдействието Ви. Очакваме пълна лоялност от новия началник.
Стойко се изправи.
- Съжалявам, господа. Няма да мога да Ви бъда полезен…
- Няма да изпълните решението?
- Аз съм полицейски началник, господа, и изпълнявам заповеди, не решения.
Четиримата дружно станаха.
- Ще съжалявате!
- Вероятно.
Групичката мълчаливо тръгна към изхода. От нея лъхаше омраза.
Стойко се притесни. Знаеше, че постъпи правилно, но го достраша от студеното единство на групата, от мълчаливата злоба, с която обърнаха гърбовете си. Влезе в кабинета, разтвори кашона и го бутна на бюрото.
- Чук, чук – каза възрастният мъж от вратата. – Добре е да затваряш вратата, другарю началник.
- Влизай, бай Йордане! – зарадва се Стойко на стария милиционер.
- Позна ли ги, Стойко?
- Кои?
- Тия четиримата, дето ти бяха на гости?
- Не, кои са?
- Забравил си. Аферата с цигарите. Беше случай на Иван, затова си забравил.
Чак сега Стойко си спомни къде беше виждал тия физиономии. Ами да, в същото това управление, само че два етажа надолу.
- Благодаря, бай Йордане! – искрено каза Стойко. – Благодаря, че ми напомни!
- Де да знам за благодаря ли е, за проклетия ли е…
- Кажи на Светла от архива да намине!
- Слушам!
Когато Светла влезе в кабинета, Стойко вече беше нахвърлил черновата.
- Шефе, честито! – смутено каза младата жена.
- Благодаря! Светле, искам да съставиш тази заповед!
Стойко прочете основното и момичето тръгна да пише.
- Момент! – върна я Стойко. – Кой напоследък е идвал в архива?
- Полковник Димитров – каза колебливо момичето.
- Кой? Иван Димитров?
- Той.
- Че нали е пенсионер.
- Мина да се видим. Нали ми беше началник.
- Ако пак дойде, прати го да се види и с мен… И отсега в архива – само с мое лично разрешение!
- Разбрано.
Стойко се обиди. Иван да дойде в управлението и да не се обади.Не може да бъде. А защо не, запита се Стойко. А ти качи ли се на колата да идеш да видиш какво прави приятелят ти? Даже в кое село се засели, не знаеш… Настроението му се развали още повече. Не трябваше да започвам вкиснат, си каза Стойко Попов, остави бюрото си на камара и излезе.
После нещата се развиха главоломно. В общи линии той се досещаше как и защо е всичко това, но не можеше нито да го докаже, нито да го предотврати. Първо го привикаха в София. Отиде спокоен, беше нормално да извикат новия началник, дето се казва – някакви най-общи инструкции да му дадат и една окуражителна дума за изпроводяк да му кажат. Нищо такова. Направо го захапаха за посещението на Иван в архива. Кой е той, как може, нали знае какви са комунистите, не трябва да бърка личните със служебните отношения и други такива баналности. Стойко изтрая, но му стана чоглаво. И вместо да се замисли кой злонамереник го курдисва на тоя пангар, се разяри на Иван. Защо ти бе, сине майчин, се пъхаш точно на оболеното, какви ги дириш под шамарите, не можеш ли да съобразиш, че като замахнат връз теб, и мен може да докачат? Стойко се прибра, след два дни дойде човек от София, донесе указание да задържат полковник Иван Димитров, да го притиснат да каже с кого е във връзка, каква информация търси, за какво ще я използват. Вместо да яхне колата и да отиде при Иван, Стойко извика един от младоците и го натовари да издири пенсионирания полковник и да го докара в управлението. Младото беше окумуш и още вечерта пристигна с Иван. Беше му сложило белезници и така го вкара в кабинета.
- Махнете белезниците! – скара му се Стойко, но не го изгони.
Заговори Иван, Иван му се озъби, Стойко мина на „ви” и така вместо разговор стана лош разпит. По едно време се усети, извика бай Йордан, каза му нещо настрани и старият милиционер изведе Иван, като внимателно му стискаше лакътя. Все едно, разпитите продължиха, Иван каза, че е взел някакви документи, но заби крак, залепи уста и никой не разбра това ирония ли е, или признание. Проверката показа, че оперативната информация изобщо не е пипана. Освободиха го. После нещата се разбъркаха още повече, комунистите дойдоха отново на власт, чу се, че канили Иван за началник на управлението. Но той така и не се мярна, потули се още повече в своето село и Стойко остана началник с горчивия привкус на захапана мръсотия.
Побеля много бързо, но косата му се запази. Някак стана по-умен. Научи се да ползва началнически обноски и удобствата, които властта му позволяваше. И когато дойде тежката зима с незапомнения от десетилетия сняг, той изобщо изостави форда си, ползваше само служебния опел и един от полицаите като шофьор. Фордът беше затрупан, Стойко нямаше време да смъкне пряспата и тя се напласти и втвърди. Така чак до март. Първият южняк изтъни белия калъф и след една топла нощ стъклата на форда се показаха. Тогава детенцето на съседа изплака, падна в кишата и блокът се събра край колата. Вътре имаше човек. Беше полегнал на задната седалка, главата му опираше на прозорчето, очите му бяха затворени, лицето подуто, но спокойно.
Стойко отпрати съседите, повика криминалните и когато отвориха вратата, позна Иван. Иван стискаше в скръстените си ръце зелена папка с надпис ”Секретно! Процесът срещу Димитър Иванов”. Стойко веднага се досети. Беше делото на ремсиста Димитър Иванов, убития в гарнизонното стрелбище студент, бащата на Иван.
Аутопсията констатира втори инфаркт вследствие на преохлаждане.
Никой не каза нито дума на Стойко. Само криминалните, гърчейки се от неудобство, му зададоха няколко въпроса, колкото да направят протокола.
След месец, през май, Стойко напусна и се запиля някъде из средногорските села.

прилепало:

УЧЕН

Зная, че Цонко е убеден комунист.
Зная също, че историкът професор доктор Цонко Цочев е интелигентен и дълбок учен.
След събитията Цонко се стъписа, спря да работи, но за кратко.
Върна се в архивите с ново настървение.
И като всеки късметлия се напъха под шамарите. Подхвана книга за тоталитарния режим в провинцията. И още в началото разбра, че тоталитарният режим, винаги един и същ, има много лица, толкова специфики на отделните места, че прилича на многоглава ламя.
Колкото повече ровеше, толкова повече се натрупваха фактите за това.
Цонко се събуди, освежи се, заработи с удоволствие, бих казал – с радост, защото изглеждаше щастлив.
Но старите приятели се задърпаха, взеха да го отбягват. Даже направо му казаха: нещо много си радостен, да не би да те взеха експерт в СДС. Да им помагаш да изобличават комунизма.
Стана му мъчно.
Замисли се. Разбра. И му стана още по-радостно.
Цонко беше учен. Радваше се, че първоначалните изводи на интуицията му съвпадаха с грамадата от намерените факти. То си беше празник.
А за комунизма си имаше убедително историческо обяснение. И то бе в полза на приятелите му.

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Трета глава

Улицата

спомените:

1. ТРОТОАР

Чуден беше този тротоар от сиви сотирски плочи, цепени предвидливо на дебело и оформени като правилни квадрати. Предприемачът е бил съвестен, работел е задълго и добре е познавал улицата край канала. Бяха редени върху пясък, налятото между тях циментово мляко стоеше твърдо и равно.
Но той сигурно е бил в силата си отдавна, защото в ония години плочите на повечето места бяха разместени, корените на крайпътните дървета ги бяха изтикали нагоре,бяха раздробили циментовите връзки, а циганите бяха измели трошляка върху калдъръма.
Старият тротоар се беше запазил само на някои места, там той сивееше гладък и чист, по него каменните плочи, на които викахме лепки, се плъзгаха леко и бързо.
Тротоарът беше привилегия само на едната страна на улицата. Той и каналът обрамчваха калдъръма. От другата страна на канала нямаше никаква настилка. Улица там беше черната трамбована от стъпките пръст. През лятото тя притуряше още прах в махленския пейзаж, просто го прехвърляше през канала върху гърба на тънкото вятърче, а през есента и зимата галошите пренасяха кал през мостовете и я трупаха върху тротоара. Но тротоарът, тротоарът си оставаше гордостта на махалата. Той и уличните чешми бяха културата й, скромният опит на общината да компенсира присъствието на градското гноище. А може би тротоарът имаше по-друг, по-прагматичен смисъл: едно пипало на цивилизацията проникваше далеч и дълбоко в квартала, за да се сношава с него, да го познава и така да го подчинява.
Продънен от годините, той странно кънтеше с кухините си, особено звучеше, може би каналът му помагаше, настройваше в резонанс дългата си струна.
В 5 часа сутринта тротоарът вече затрополяваше. Още отдалеч чувах чаткането на кабарите от войнишките обувки, ситно-ситно ромолеше метален дъжд, ритмично: раз-два, раз-два, тупаше тротоарът точно пред прозореца. Аз се стрясках, скачах, вдигах пердето, виждах съблечените войници, по белите им тела падаха бели парцали, вън беше черно-бяло от нощта, снега и плътта. Свивах се от студ под юргана и чаках трополенето да започне отново, този път от другата страна на прозореца, и се унасях.
Само се унасях, защото след малко далеч-далеч се раждаха останалите шумове на тротоара. Далеч-далеч биеха клепала – малки и големи, тънки и дебели, много и различни дървени чукчета удряха по камъка, дупките по тротоара поемаха плъзгането и тътрузенето на дървените парчета. Тютюноработниците тръгваха за складовете и налъмите им – прости камбанки с дървени езици, окачени на мешинени каишки, възвестяваха това на махалата, на града. Вън вече беше сиво от мъгла и от манти. Чаках да отзвучи и последният налъм и отново заспивах, докато мама ме разбудеше.
Това беше тротоарът, по който бързахме сутрин за училище. Беше направен за това – да се бърза. Гладко, безпрепятствено, доколкото беше необходимо и възможно в онова време да се бърза.
Но когато се връщахме от училище, ние никога не минавахме по тротоара. Не бързахме. Тънката ни индийска нишка се точеше по билото на брега, по още по-тънката пътечка сред бурените и мръсотиите, които каналът бе донесъл от градския търбух. Долу блестяха в черно талазите на водата, напираха миризмите й, но ние не ги чувствахме – те бяха наша обвивка, както калта и прахът отдавна не правеха впечатление никому. Все пак мътната вода беше долу, а ние – горе, долу беше мръсното, а ние бяхме по-високо от него. Може би илюзорна, но имаше някаква граница, както тротоарът беше граница между центъра и махалата, а калдъръмът – между селото и града.

2. АЛИТО

Оня ден чух Гошко да казва по телефона :
– Нали разбра, там, до алито.
И аз разбрах. Значи събитието ще се случи на „Капитан Райчо” до новия магазин в старата градинка, до грозния трафопост пред сладкарничката.
Ето това е – алито вероятно е някакъв турчин, отдавна изчезнал от земята, най-малко преди 50 години, когато аз съм бил малък и за първи път са ме ориентирали по името му. А ето, алито още живее. И не само сред старите пловдивчани: Гошко ми показва, че и сред младите.
Никой вече няма да се пита кой е тоя Али, даже въпросът, ако бъде зададен, няма да е „кой е”, а „какво е”. И никой няма да може да отговори точно. Аз помня, че в ъгловата сладкарничка имаше шарени пасти. Това бяха пастите при алито. Оттук започваше Католишката махала. Тук свършваше паважът на центъра, започваше калдъръмът, постепенно той ставаше все по-едър и по-едър, за да премине някъде към нас в обикновена кална пътека, пресичаща чаира, едно от бунищата на града.
Вече няма чаир, само малцина от моето поколение могат да посочат приблизителното място на старата Католишка махала. Но виж, за Алито ще ви кажат. Вече го пиша с главна буква. Топоним. Няма го в картата на Пловдив, но го има у пловдивчани.

подсетата:

МОСТ

Мостът падна. През май реката подрови склона уж далеч в дерето, но нещо се плъзна и лявата страна на моста висна.
Минаха от гражданската защита, пратиха булдозер, машинистчето – едно такова голобрадо, го върза да го изправя, но мостът се сурна по ската и щеше да завлече и булдозера в дерето.
С това свърши намесата на държавата. Мост, категория четвърта – остана да се оправя кметството. Само едничкото то, макар че по моста минаваше пътят за големите села след билото.
Сложиха знак „влизането забранено” и от двете страни. Така премина опасността за камионите, хората и животните, които уважават закона. За тях – обиколен маршрут през Смолян, 12 километра изровен макадам от 50-те години. Хората сами си притъпкаха старата пътека през брода – голям дик обаче на качване и ожулени задници на слизане.
Абе не е за приказване.
И кметът извика инженер от прочута фирма. Бил в армията, мостовак, какви ли не дерета е прехвърлял. И то с танкове и бетеери.
Събра се цялото пенсионерство да гледа как инженерът ще прави моста. А той извади бележник, надвеси се към дерето, нарисува нещо и вика на кмета:
- Значи така, началник. Два месеца ми трябват за проекта. В края на периода ще ти кажа колко ще струва. Ако се спазарим за цената, към пет-шест месеца ще строим.
- Значи напролет– простена кметът.
- Горе-долу. Напролет, живот и здраве, ще режем лентата.
- Ми ние ще умрем от глад зимъска...
- Едно време как дядовците ви са устисквали без мост? Ама се разглезихте равнината да ви храни!
Така се скараха кметът и инженерът и работата не стана.
От селата по билото обаче слухтяха и докараха друг инженер. Не бил мостовак, не бил военен, но мислел бързо и пипал сръчно.
И наистина. Инженер номер 2 беше млад, черномустакат, надвеси се над склона и веднага каза:
- Три милиона. Шест месеца.
Пенсията ахна, кметовете хлъцнаха, инженерът се връцна. Ама преди да се качи в джипа, нещо се разкандърдиса и се върна:
- Абе кой е строил тоя мост?
- Що питаш бе, господине?
- Абе нещо му се чудя. Тоя мост не може да е стоял над дерето... Не се връзва с правилата.
- Що така?
- Не съм го изчислявал, ама и да смятам, сметките няма да излязат. Не може дървен мост повече от 20 метра.
- Да де, към двайсетина метра беше.
- И не може дървен мост да носи асфалт.
- Да де, първо го покриха с бетон.
- Той затова е паднал… Колко издържа?
- Че колко... Сигурно има четирсет години, щото бях ергенче, като го строиха – каза кметът с надежда, че младокът ще се захване.
- Лъжи, лъжи! – каза обаче той и неумолимо седна в джипа.
Така завърши и тоя пазарлък. Но в неговата полезност не трябва да се съмнявате. Защото кметовете поканиха пенсиите на биричка и ги разпитаха хубавичко. И се изясни, че мостът е строен от Стефчо Пещерчето с една бригада трудовачета от Пловдив – циганчета и турчета, чернички мълчаливци, защото не знаели български.
- Де сега един Стефчо... – затюхкаха се кметовете.
- Няма проблем!– обади се по телевизионному дядо Пройчо. –Оня ден мина....
- Кой мина бе, дядо Пройчо?
- Стефчо Пещерчето с една бригада турчета. Зафанали мост на някаква пътека... Туризъм правят там нещо...
- Отде знаеш бе, дядо Пройчо?
- Ами нали ви рекох, акрани сме, мина да ме види…
Бре, мамка му, зарадваха се кметовете. И избраха делегация да търси Стефчо по екологичните пътеки.
Еле намериха го след седмица, докараха го.
- А, помня си го моста! – каза Стефчо. – Що така е паднал?
И слезе в дерето.
- Ама вие сте задръстили дерето с боклуци бе, хора – каза той, като се върна. – Ами тя водата се вдига, чак до първото попче стига, как няма да ви падне мостът...
- Така е, Стефчо! – засрамиха се кметовете, щото по реката слизаха боклуци и от селата по билото.
- И кво сега?
- Да си поправиш моста, че ще изпукаме през зимата.
- Не може да се поправи. Нов мост трябва, на здраво да стъпи.
- Ами нов прави... Ти ще ни спасиш, да знаеш.
- Вижте сега, хора – каза Стефчо. – Много трудно ще стане цялата работа…
- Само не отказвай. Ти баща, ти майка...
- Казах ви, трудна работа...
- Добре, думай да чуем.
- Първо се уговаряте с туристическото да отложат пътеката. Няма да се съгласят, щото парите са от Европата. Но ако се съгласят, идва второ. Второто – вземате бележка от горското да сечем оттатък склона, към севера. И каквото аз кажа, не чурук болно. Можете ли го издейства?
- Можем, можем!– викнаха хорово кметовете.
- Ще ми трябват трима секачи, опитни. И дванайсет катъра, ама яки. Можете ли?
- Можем, можем.
- А сега ме върнете при бригадата.
Върнаха го при бригадата.
След седмица нагласиха всичко по приказките и думичките, писани и говорени. И пак докараха Стефчо.
- Добре, хора – каза Стефчо. – Сериозни чорбаджии сте. Сега идва най-трудното. Нали така… Днес е събота. Деня го пиши минал. Утре е неделя. Аз в неделя не работя. В понеделник почваме да сечем. До края на седмицата сечем. Следващата влачим, сваляме материала. И по-следващата копаем и ковем. Това е . Ако ви устройва, почвам. Ако не, трябва да потърсите някой с машини.
- Не, не, мани машините, ще изровят улиците! – гракнаха кметовете. – И кво ще ни струва всичко...
- Скъпичко ще ви излезе! – каза Стефчо. – Значи: ще храните турчетата. Башка – по 10 надници на човек искам. И 20 на мен. Общо към 20 хиляди. И едно халище искам, че ще женя внук. Чевермето от мен...
Съгласиха се кметовете, къде ще ходят. А Стефчо докара за чевермето свой човек, от равното.

прилепало:

ЦВЕТОГРАДСКИ ДИПЛОМАТ

Вече е добре познат
този факт за Цветоград:
че градът забогатя
в търговия със цветя.
Също е добре познат
втори много важен факт:
че посреща Цветоград
делегат след делегат,
всеки с цел да разбере
как върви градът добре.
/ Ще му се да е богат
всекиму на този свят…/
И самият Цветоград
любопитен е за свят.
Хора много. По света
стават паметни неща.
За успех и за престиж
трябва всичко да следиш.
И изпраща Цветоград
дипломат след дипломат…

И един прекрасен ден
идва Нощникът при мен
и ми казва с таен глас:
- Дипломат ще ставам аз…
/ Аз си трая. Пълен пас!/
- Пръв посланик във Мадрас -
казва Нощникът тогаз. -
Обясни ми за Мадрас!

- Питаш що е туй Мадрас?
По Мадрас експерт съм аз.
Казвам ти, защото знам:
доста е далеч дотам.
Кораб хващаш най-напред,
после хващаш самолет,
после слонът е наред,
за финал – велосипед.
„Всеки гост за нас е бог” -
казва там законът строг.
За дома да не тъжи,
грижат се махараджи,
йоги кичат го с венци
сред тълпа от мъдреци.
Даден му е собствен слон
и компютър, и файтон,
телевизор с новини,
ако мъж е – три жени.
Ето туй е то Мадрас,
както го познавам аз.

Нощникът се притесни:
- Много са ми три жени!
И не съм съвсем наред,
яхна ли велосипед.
Жалко – страшен е купон,
но замайвам се връз слон…
Май че ще откажа аз
тази служба във Мадрас…

Може би във Свазиленд
ще е по-добре за мен...
Помниш ли, когато ти
за един атлас плати,
наброи добри пари,
после ми го подари.
Всеки ден и всеки час
Свазиленд издирвах аз.
Свазиленд издирвах с плам.
Свазиленд намерих сам.
Аз съм скромен – всеки знай,
но е мърляв оня край:
в тоалетните им там
няма злато нито грам,
даже нямат вертолет
да им носи сладолед…
Май че постът в Свазиленд
много малък е за мен.
Под достойнството ми май
е да служа в оня край!
Тук си ми е най-добре…
Тази мисъл ще ме спре
да обходя този свят
с куфарче на дипломат!
За утеха бих живял
всеки месец в нов квартал…

Ще остане той у нас.
Патриот е, знам си аз!

Стиснах здраво, ей така,
нощниковата ръка
и му казах с нежен глас:
- Радвам се, че си сред нас!
Всеки може дипломат
да е в някакъв си град…
Но да бъдеш ти другар
най-любим на млад и стар
в собствения си квартал –
туй е мъжки идеал!

Браво! Нощникът чепат
си остана в Цветоград.
Шляпа нощем с ходила
и си пее:
Тра-ла-ла…

ХуЛитер Записан(а): Nov 05, 2007 Мнения: 589

По тротоара..., та по моста... -
до Цветоград са крачки доста.
Да пробвам със велосипед -
ще значи, че не съм на ред,
а пък за слонската гърбина
въпросът просто ще подмина...
Не съм за никакъв вървеж -
от ляво някакъв бодеж
ми праща есемеси, че
/не може да се изрече
на глас/, но Път ми предстои -
път, който си изминал ти
до град наречен Доброленд,
където има вир и бент
и вместо с въдичка в ръка
със синьо пламъче в кръвта
си хващаш думички добри –
там друга риба не върви...
Та там, един незнаен път
с надежда да го изберат
изпраща често писъмца,
до по-наивните сърца.
По него се лети - не крачи,
това, Приятелю мой, значи
че някой ден, все някой ден
отново ще се съберем –
СеГеНеРейската дружина
и нека да речем: Амин!

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Четвърта глава

ИГРАЛИЩЕТО

Споменът

ПОЛЕТО

В махалата имаше още един чаир, даже още два, защото го разделяше улица. Но му викахме полето: беше с мека плътна трева, каракачаните я знаеха и я използваха пътьом през дългите си преходи, когато минаваха през града. Полето беше пасище за гергьовските агнета на махалата, там пасяха и конете на файтонджиите. Но преди всичко то беше нашето игрище, там пръстите ни пробиваха парцалените топки, там се събираше поотрасналата ни дружина, лежеше на тревата и слушаше първите улични мръсотии, там ставаха старите, забравени около паважите игри, добри и справедливи в простия си еднозначен свят. Покрай полето течеше друг плитък канал, пролетес по дъното му бягаха личинки с всичките цветове, а през зимата той ставаше пързалка с полегати бели стени. Сега бих го нарекъл махленския улей за бобслей, но улей мек и добър; по него летяха дървените ни казаци, пришпорвани от къси щеки с железни шипове накрая. По-късно точно в средата на полето чучна грозна къщица, чупехме прозорците й повече от яд, отколкото по невнимание. Още по-сетне полето заграбиха два големи блока и един склад за въглища, дойдоха непознати хора и ние трябваше завинаги да го напуснем. Но и в ония години то, въпреки цялата си доброта и хубост, беше второто в махалата, някак по-безлично. Хорските очи, ужаси и приказки се мереха в чаира. И когато една есен тракторът го подбра, за да го равни и оре, цялата махала се събра да гледа. Гледаше го безмълвно, може би с тъга. Чаирът изчезваше, мръсният чаир, който само смърдеше и мърсеше, който пречеше и удължаваше пътя ни към центъра, си отиваше. Не беше парк, та да го жалиш, не беше нива, та да се тюхкаш, а хората гледаха и не се радваха.
Ставаше голяма промяна, може би първата от големите промени в махалата, които всъщност я загробиха, смляха я, затрупаха я с асфалт и бетон и я изличиха от тоя град, който всъщност е създаден за такива точно махали, в това съм сигурен. И хората изглежда го чувстваха интуитивно, гледаха разорания черен тлъст чаир, обръщаха гръб и тихо си отиваха.
Посяха просо. Малко хора в тая махала бяха виждали просо. И просеният чаир стана още по-чужд и тъжен. Просото порасна едро и сочно, вятърът правеше по чаира тъмнозелени вълни, те ни поглъщаха целите и след нас, до следващата утрин, докато стеблата се изправят от росата, оставаха тъмни коридори. Някъде в средата на чаира коридорите се пресичаха, объркваха се в лабиринтите на игрите ни, сливаха се в хармани от смазани, незрели семена, оставени от любовните двойки.
Не зная какво събра общината от тлъстия чаир, но на следващата година дойдоха работници, разчертаха с канап алеи, засадиха дръвчета и храсти, обрамчиха с тънки бордюри пясъчници и поставиха пейки. Когато поотраснахме, храстите вече ставаха за любов, дръвчетата вече не бяха така слабички, но чаирът с неговата сила го нямаше. Не беше я предал, паркът така си остана безличен и хилав и не проживя дълго. Като се върнах от казармата, го заварих ограден с мрежа, а там, където бяха зелените вълни на просото, лъщеше асфалт. Умните хора бяха решили дворът на кварталното училище да бъде винаги чист. Което, разбира се, не стана. Но мръсният асфалт и сега се счита за по-добър от изцапаната земя. А мръсна земя няма.

Подсета

gsm

Само довчера снегът беше девствен. Макар и навалял преди два дни, той сияеше в белота, лампите се отразяваха в него, оранжевата им мътилка се избистряше, наоколо беше светло и от това студът като че беше повече. Блестящ и режещ като острие.
Днес обаче снегът посърна. Никога не съм могъл да разбера как така изведнъж се зацапва. По-рано разправяха, че се зачерня от пушеците. Днес обаче заводите не работят, комини в този град няма, всичко се е впило в жиците и суче против хлъзгавицата и въпреки това снегът някак внезапно посивява, потъмнява, после става рохкаво черен и далеч преди да се стопи, се превръща в кал. Очевидно хората довличат мръсотията. Откъде хората довличат с обувките си мръсотията?
Всъщност въпросът е само тъжен, инак – незначителен, от неговия отговор почти нищо не зависи и главата ми го мели, защото не може да стои празна, докато крача и мълча, закачен за ръкава на Нина. Вечерната разходка е хубава и заради мълчанието ни. Хубаво ми е да държа Нина за ръкава или тя да се е вкопчила в лакътя ми и така да се кривим зиме по пързалката на пъртините и лете по изкъртените от корените на уличните дървета плочи. Хубаво ми е да гледам как оредява нощната улица и как през ранната й глухота тръгват тъгата и самотата на провинцията.
На мен обаче ми се нрави, че градът става рядък и тих още в ранната си нощ. Защото остарях. Много ли хора осъзнават, че възрастта прави хората по-провинциални? Вместо да ги извисява? И че старостта всъщност е едно пусто, оскотяло от работа забравено село? Вместо силна, плашеща мъдрост?
Но по-рано моят град не беше такъв, беше весел и пълен и по това време. Сега хората обедняха, изплашиха се от злобата си и нощите станаха тихи и тъжни. Така и той, обикновеният мой град, оглежда света и му напомня, че всъщност бедността е провинцията на живота.
По-рано не ме беше и страх. Днес обаче ме е страх и мен, макар за моя страх да се грижат пазачите на паркингите, пиколата пред хотелите, денонощните будки за цигари и алкохол, патрулите на сотовете. Така съм направил маршрута си, че да мога уж спокойно да мълча и да мисля за незначителните неща, те да ме успокояват и пречистват, както го прави истинската провинция. Да мога да мисля за снега, за липите пред новотела (две липи отпред), да се ядосвам за разхвърления от циганите боклук, за запаленото кошче и за десетки прости, еснафски прости неща. Да мога да държа спокойния ръкав на старото Нинино палто. Какво пък толкоз, почти съм разбрал: хората имат самочувствието, че не са в провинцията, ако бързат, крещят и препиват.
И вървя сега, държа спокойния ръкав на старото Нинино палто, кривя се по неравната хлъзгава пътека и се мъча да намеря отговора на кардиналния въпрос за зацапването на снега.
Видях го отдалеч. Подал от потъмнелия сняг единственото си дебело мустаче. Вдигнах тъмночервената му кутийка, блясват златни лайсни. Малък, изящен телефон.
- Джиесем – казвам на Нина. – Някой тузар го е изръсил.
- Дамски е – казва тя. – Тузарка ще да е била.
- Още по-добре. Честитоо, подарявам ти го.
- Благодаря, но не искам.
- Защо?
- Защото е чужд. Чужди работи не искам.
- Бил е чужд. Вече е наш, нали току-що го намерихме...
- Както намерихме телефона, така ще намерим и собственика му. Нали има начин? Има.
- И защо да го правим? Нужен ли ти е джиесем? Нужен ти е. Сторила ли си зло някому, за да имаш? Не си. Значи всичко е наред...
- Щом знаеш собственика, вече е кражба. – Жена ми продължава своето изречение, значи не ме чува. В края на фразата гласът й се снижава по познатия ми начин. Споровете са излишни...
- Ей, страшен будалък си, да знаеш...
Настроението и на двамата се развали. Тръгваме към къщи и сигурно ще мълчим поне още два-три часа, докато спречкването се позабрави.
Аз да намеря нещо като хората... Не можеше ли от снега да се подава една кесийка с десетина петдесетолевки, колкото струва това чудо? Такива кафявички, гъвкави и най-важното – анонимни. Не можеше ли?
А сега жена ми си легна, а аз съм седнал на масата и човъркам джиесема. Уви, батерията е изтощена, значи е бил изгубен преди дни и се е подал сега, като снегът се слегна. Толкова по-малко щеше да ми е съвестно, собственичката отдавна си е купила друг. Или са й купили, де...
Мъча се да закача джиесема на моята зарядка. Не става.
- Дай си зарядното устройство – казвам на сина си.
- Защо ти е?
- Да опитам да заредя един джиесем.
- Нали си имаш...
- Абе дай го за малко. Друг джиесем... Намерих го.
Синът ми проявява интерес.
- Че той хубав. Защо не го подариш на майка?
- И аз така мислех. Тя обаче не иска. Бил чужд...
Синът ми се врътна към стаята си. Аз пробвам зарядката му. Става. Сега ще търся собственичката. Представям си я млада, хубава. Мале-е-е, направо по шаблона. Защо млада, че и хубава? Ами защото скъпите вещи са на младите и хубави мацета. Справките по въпроса пътуват като джипове из улиците. Имам малка надежда, че червената кутийка ще остане у нас, ако мадамчето си е направило труда да си заключи апарата. Няма обаче такова нещо, паролата си е на нулево равнище и като набирам два пъти търкалцата, машинката сработва. Търся последното обаждане. Има номер.
- Йес! – й казвам и натискам бутончето.
- Ало? – наперен глас.
- Добър вечер. Не се познаваме. Намерих джиесем, номерът Ви е записан за последно обаждане. Сигурно знаете чий е апаратът...
- Да бе. Изгуби го... Ти откъде се обаждаш, приятел?
Няма любезности, няма благодаря. Гласът даже не се е стоплил, и най-обикновена приветливост му липсва. Не че съм очаквал нещо особено, но все пак... Пък и никак не обичам непознати да ми говорят на „ти”. Задържам за малко, за да си подредя обидното изречение, но се отказвам. Като си тръгнал да бъдеш добър, бъди до края. Минавам метър и питам:
- Какво значение има откъде се обаждам?
- Да мина да го взема...
- Добре, дайте да се видим пред Новотела, ще ви го предам.
- И как ще те позная?
Почвам да обяснявам как и закъсвам със собственото си описание. Обърквам се и започвам отначало.
- Слушай, приятел, много сложно става, къде ще го помня тоя портрет... Момент да го изприкажеш на собственичката.
- Ало? – сладко гласче, нежно, крехко девическо гласче. Прав бях за мадамчето, не може с това гласче да не е младо и хубаво. – Да не би да сте ми намерили джиесема?
- Има нещо такова... – казвам.
- И ще ми го върнете?
- Така смятам...
- Вие сте чудесен!
За малко да кажа „Ама разбира се, Вие също!”, но скромно замълчавам.
- И как ще си го получа?
Повтарям предложението си, вече без да греша.
- Момент...
Една шепичка е закрила слушалката, но през пръстчетата се процеждат звуци от блицсъвещанието. Следва:
- Не може ли Вие да го донесете? Ние тук сме пили по нещо...
Миг колебание. Разбира се, че трябва веднага да кажа „Не може!”. Даже моментално трябва да се засегна, да се ядосам ли там, да изругая. Изобщо да протестирам по някакъв начин. Вместо това мълча. Значи те си стоят на топло, пийват си, не искат да рискуват с колата, а аз мога да се смразявам с жена си и да вадя колата от снега мога, и по хлъзгавицата да танцувам с четирите гуми мога...
- И къде трябва да Ви докарам джиесема? – питам с надежда, че ще бъде уловена обида или ирония в гласа ми, каквото там съм успял да му вложа.
- В Марково – девичият глас изобщо не трепва.
- В Марково?
И изведнъж ми става смешно. И изведнъж ме доядява. Какво съм седнал да се разправям аз с тая хлапачка. Подиграва ли ми се, дето внучка може да ми бъде. Няма ли някакво неудобство в тия плондери шарени. И майната му на тоя джиесем. Че аз вече три часа се занимавам с него...
- Майната ти – казвам и затварям.
Как ще завърша тая история? Ще мисля до утре все за джиесема. Не мога да го оставя на Нина... Няма да го занеса – и това е ясно. В краен случай – ей къде е реката, колко му е да го пусна от моста.
Макар че зная – утре пак ще звъня и ще кандърдисвам марковлиите да дойдат да си вземат джиесема... И ще се извиня може би...

прилепало

Ш А П К А

Изгубих си шапката. Вероятно когато се разхождах из къра. Кой знае къде я запилях по селската мера. Нина ме подиграва, че шапката ми вече е изядена от пръча на Малък Тоско, защото той имаше разстройство, а откак си изгубих шапката, изведнъж оздравя. И освен това е добре известно, че приказката “скриха му шапката” изразява дяволско участие, а наместник на дявола в наше село е Тосковият пръч.
Както и да е. Понеже не мога да се движа без шапка поради големите рискове за най-важната част на субекта ми, тръгнах да си закупя нова такава. Взех Нина да ме придружава, защото ако Нина не хареса новата ми шапка, няма да я нося, а това от своя страна обезсмисля казаното до тук и след него.
Та влязохме в шапкарницата и аз заразглеждах изложеното. Нищо не ми хареса и въпреки това се явиха противоречия с Нина. Но понеже, както казах, не мога да се откажа от покупка, хванах нещо и го възсложих наглаве. Оказа се барета. Приех го като знак на съдбата, защото всъщност си бях изгубил баретата.
- Ще взема тази барета – казвам на Нина.
- Стига с тия помашки такета, де! – противи се жена ми.
Чу ме продавачката и притича.
- Чудесен избор. Няма да съжалявате…
- Напротив! – казвам. – Даже ще съм горд. Баретите са толкова юначни, толкова актуални!
- Така е. Особено тези с панделките.
- Вярно, че е така. Обаче имате ли от по-мъжките цветове – червени барети, зелени барети?
- Съжалявам, само черни…
- Става. А да знаете къде наблизо продават калашници?
Продавачката е умна и весела, включва моментално.
- На горния етаж продаваха, обаче собственикът фалира.
- Не мога да повярвам…
- Голям номер му скроиха от МВР-то с техните подаръци, затова.
- Да бе, не съобразих. Кой ще купува, като може да си го вземе с дарствен надпис…
- Запада нашата търговия – жално каза продавачката.
- Не се притеснявайте. Ще взема баретата. Само моля да ми завиете и сто грама пластичен експлозив.
- Мале, мале, съвсем се изложих – завайка се продавачката. – Ей сега преди минути продадох последната плочка…
Народът наоколо се е смълчал и се блещи. Блещя се и аз в огледалото.
- Може ли по-голяма! – казвам. – Тази ме маскира като свраче гнездо, а аз мечтаех за орлово…
- Тази е най-голямата. Абе вече не ни зареждат като хората.
- Разбирам. Така, е защото пробихме на Запад – казвам аз. – Нали гледате по телевизията. Всичко е тръгнало с барети. Това американци, това садамци. И нашата армия хвърли кепетата.
- Да бе. Никой не мисли за обикновения човек. А уж е капитализъм…
- И аз това казвам. Ама ми трябва нещо по-голямо.
- Я вижте тази барета.
- Ама нали е от дамския щанд...
- Мерете, мерете.
- Искате да кажете, че ако тръгна по улицата с дамска барета, никой нищо няма да ми направи?
- Така мисля. Нали вече сте еманципирани.
- Да.
- При това женските са по-евтини.
- Сигурно защото нямат лентички отзад.
- Сигурно.
- Вземам я.
Народът въздъхва с облекчение. Продавачката се натъжава. Нина плаща и излизаме.
- Някой път ще те арестуват за тия оръжия и взривове, дето все са ти в устата – казва Нина.
- Разправяй ги тия на старата ми шапка! – казвам аз, хващам Нина под ръка и свивам по пряката.
И точно в този момент пред шапкарницата забива спирачки автомобил със синя лампа.

Модератор Записан(а): Nov 30, 2007 Мнения: 1068

Пета глава

празното място

споменът:

ПАРЦЕЛ БЕЗ ТЕМЕЛИ

В махалата имаше много празни незастроени места, но това беше особено. Особеното се състоеше в това, че точно в самия му център беше струпана грамада камъни. Струпани не е точната дума – камъните бяха наредени в правилна четириъгълна призма, с равни стени и прави ъгли, сякаш дюлгерин е строил къща. Високите равни зидове затваряха също така плътна и равна каменна сърцевина. Отстрани покрай съседните парцели имаше 4 – 5-метрови прави като алеи празнини. С течение на времето по тях се бяха събрали най-различни и много интересни боклуци. Откъм задната страна на кръчмата беше най-мръсно, там пияните пикаеха вечер, притърчали навън между две кани вино. Мързеше ги да ходят в двора на кръчмата, а и двамата братя кръчмари с неудоволствие гледаха как отварят вратата натам, защото минаваха покрай къщата им, мърсяха или пък псуваха пред младите им жени. Затова направиха в ъгъла на празното място клозет, който използваха всички минувачи.
По-нататък следваше външната стена на кръчмарската къща с един северен прозорец. Отначало кръчмарите не разбираха защо пияните нощем се валяха все върху камъните, после се досетиха, че налитат да гледат как се събличат жените им, и затулиха прозореца. Под прозореца ние намирахме копчета, карфици и други боклуци, които падат от изтърсваните черги, с тях играехме на „неща”. На неща се играеше като на джамии, само че на триъгълника за пай се поставяше нещото: копче, гумичка, парче от молив, болтче или фиба, нещо достатъчно ненужно, но достатъчно напомнящо предназначението си.
По-нататък алеята се стесняваше, в празното място навлизаше сачакът на кръчмарите, плетен от пръти и мазан с кал, но достатъчно здрав, за два пази солено-лютите туршии. Зад купа пътеката беше по-тясна, обрамчваше я прогнилата ограда на шивачката леля Мария и оградата от бодлива акация на чичо Георги Електротехника. И тук намирахме много неща: новост бяха жичките и бурмичките от електротехническата работилница. Чичо Георги и леля Ленче нямаха деца, бяха тихи и свити, живееха закрито и скромно в ниската си къщица сред зеления двор с много плодове, до които се стигаше мъчно от акацията. Но чичо Георги беше благ и ни се усмихваше, когато учудено гледахме широкия брезентов пояс с карабинка и металните кънки за катерене, които возеше на багажника на колелото си.
Леля Марийка беше вдовица, почти не излизаше, освен да изпрати редките си клиенти до вратата. Шиеше до късно. Казваха, че изплаща и дълговете на пияния си мъж – файтонджия. Децата й бяха светли и ходеха патраво, бяха наследили дюстабана от баща си.
Северният край на мястото граничеше с новата къща на бай Кочо Суванджията и неговата колоездачна работилница.
Въпреки огромното си любопитство там шетахме по-рядко. Бай Кочо дойде в махалата по-късно, захвана къщата, построи я бързо, стана една от най-големите в махалата. Жена му кака Фанко беше дебела и руса, мързеше я много, тътреше се бавно по стълбите, но беше добра и сговорна с децата. Бай Кочо – обратно: беше сух и дребен, мрачен и неразговорлив, почти не се усмихваше и винаги гледаше надолу, беше безкрайно зает и много омаслен. Даже велосипедите, които ни даваше под наем за половин час, побутваше мълчешком. Страхувахме се от него и когато оттатък чаира откриха друга колоездачна работилница, наемахме колелета от нея. Бай Кочо се сърдеше, натякваше ни го и още повече ни отблъсна. Той така си и отиде – мрачен, приведен, омаслен и обиден на света, който между впрочем не беше толкова неблагосклонен към него. Синът му работеше с него, после се отдели и си направи собствен вход за горния етаж, бай Кочо остана с дъщеря си и зет си – един черен неясен субект.
Сега си давам сметка, че хората покрай празното място съм запомнил именно заради пустия парцел. По незнайни причини той остана така, безтемелен, дълги години, въпреки че градът порасна, много се строеше и новото, непознато словосъчетание – „жилищна криза”, се заби сред думите ни още по-трайно.
Даже като напълниха квартала с панелки, случайно или не запазиха празното място, то попадна в чупката на един от блоковете.
И усещам с възрастта – винаги и навсякъде край нас остава по нещо празно, незастроено, безтемелно, което, кой знае защо, помним по-дълго и по-силно от подредените неща.

подсетата:

ЧЕК ЗА 100 ДОЛАРА

Страшно е задушно. Не толкова от юлската жега, колкото от дъха на лепкава пот, евтина бира и врящо масло. Иззад пердето, където дими скарата, измъчено вентилаторче изтиква на струйки още миризми: суровото месо надделява над тревичките, мършата – над подправките.
Изобщо е останало без въздух това селско свърталище без работно време.
На Марето не й достига въздух, колкото и прозорци да отваря и колкото и да ги държи отворени. Особено по това време, късно през нощта, когато никой не знае докога ще климат мрачните мъже по пейките и колко още изпомачкани двулевки има по мръсните им джобове. Даже те самите не знаят тези подробности, както не знаят какво точно ги довлича тук и каква точно сила в някакъв час – без сигнал, без повод, ги изтиква през вратата. Но дотогава има още много време и Марето посяда на крайчеца на стола, който собственичката нарочно е купила без облегалка, за да не може Марето да задреме, а ако задреме – да пропадне върху плочите с тъмнозелен блатен цвят… Защото е толкова ясно, колкото и безсмислено нареждането на шефката да се стои, докато има хора. Марето би разбрала и вероятно би оправдала заповедта да се стои, докато у мъжете има пари. Заради едното сребролюбие на шефката и заради постоянната й жалба по мъж би го разбрала. Но у тримата окъснели бродяги вероятно няма нито стотинка и чакането да подремнат, за да им се приспи още повече, изтощава Марето.
И на Дачо не му достига въздух. Той се е прислонил в чупката на заличката. Всяка вечер другарува тук с фризера. Тихото жужене на шкафа по-рано го успокояваше. Сега го предизвиква. Но по-рано и той не се криеше зад чупката, стоеше с лице към заличката, гледаше хората. Даже им се смееше. После забеляза, че пияните очи на мъжете всъщност са вторачени в задника на жена му, започна да се ядосва, още по-после разбра, че няма смисъл, и им даде гръб. Беше начетен и веднъж му хрумна, че има някаква далечна аналогия между Марето и Сарандовица и между него и Калмука. После го досрамя за сравнението, стана му неудобно от самия него и не сподели мисълта си с никого, даже на Марето не каза. И сега се е облегнал на колоната, прилепил се е плътно към боята , потта се просмуква направо в ризата и панталона и ручейчетата й не го гъделичкат. Боли го сърцето. По- точно – боли го цялата лява част на гърдите: не силно, не даже и постоянно, а на тласъци и конвулсии. Болката е отдавнашен познайник и в първите месеци след инфаркта Дачо панически я гасеше с нитроглицерин. Сега вече е претръпнал – понася я с примирение, както прие погледите връз жена си, жуженето на фризера и миризмите на мърша и вкиснало…
…
Тук решавам да си почина. Трудната част на разказа май че премина. Само трябва да позасиля мъките на Марето – колко я болят краката, колко е изпотена и колко мръсна се чувства от изпаренията и мъжките погледи. Сега по плана трябва да скарам Дачо с един от пияндурите. Така хубаво ще го скарам… До бой. Марето ще се уплаши и ще повика милиция. Милицията ще повика шефката. Шефката ще дойде сънена и рошава с жигулата и жиголото. Милицията ще състави протокол, ще отведе побойниците, значи – и Дачо. На Дачо ще му прилошее, ще го откарат в интензивното и едва ще го върнат от втори инфаркт. Марето ще бъде изгонена и двамата ще мизерстват още повече с инвалидната Дачова пенсия. И т.н. Мога да спра, когато ми се хареса, и да измисля страшно много неинтересни ситуации, защото какво ли интересно може да се случи с един инфарктаджия и една бивша партийна секретарка. Мога даже да ги оставя да се издържат от зеленчуците в двора или да ги пратя да чакат за социални помощи. Всичко е в моята власт – да скъсявам или разтягам разказа и да го обръщам като пържолите на Марето. Но май трябва да сменя имената. Уж че фонетичните съвпадения са случайни. Дачо ще стане Тачо, не е много лошо. Марето ще стане Марина. И то не е лошо. Така няма да е съвсем натрапчиво. Но по-важното е да го скъся тоя разказ. Писна ми. Защото няма по-тъпо нещо да пишеш български думи на латиница. И не само е тъпо, а и изморително, направо изтощително, бавно и мъчително. И всичко заради това лайно, Дачо-Марева дъщеря. Първия път, като й се обадих, леко, със спонт й напомних, че е добре да си реши проблема с компютъра, който неизвестно защо не разчита кририлицата, тъй като ми е трудно да пиша на латиница. Не само че не взе отношение по въпроса, а и забрави да ми съобщи колко струват ветропоказателите, които й заръчах да проучи. Понеже аз бях на зор, продължих да пиша на латиница, полека-лека свикнах и се примирих. А тя продължи да пише кратки и студени като Норвегия имейли само по най-деловите и най-необходимите моменти в моите псевдотърговски оферти. И съдържанието на имейлите й общо взето се свежда до това, че в Норвегия е много скъпо, че нищо не знаят, а и не искат да знаят за България и че с Норвегия бизнес не става. С подтекст , че всъщност съм голям досадник и ако тя отделя десетина минути месечно да ми отказва офертите, то е от учтивост заради баща й и майка й.
И така до оня ден, когато Дачо наистина го болеше много сърцето и отидохме с Мина да го видим и да постоим при него, докато Марето е в кръчмата. Еле дочакахме я и още като влезе, тя ревна с глас:
- Какво й струва на мойта щерка едно 100 долара да праща на месец? Кажи сега, 100 долара сигурно харчи, като седне в сладкарницата. А със 100 долара аз ще съм си вкъщи, ще гледам Дачо и няма да стоя сред пияниците на това загубено село…
- …мамка му – довършва фразата Дачо с тъжна усмивка.
- Гледайте бе, хора, гледайте какво ми стана с детето! – ридае Марето. – Не беше такава, друга беше и като малка, и по-късно.
Марето е застанала пред бюфета: там, на рафта, на височината на очите й са лекарствата на Дачо и томчетата, които дъщеря й е превела през годината, преди да замине. Сигурно Марето иска да ни каже, че не може човек да превежда, да вниква в хорските дертове и радости и да не се сеща за родителите си. Сигурно това иска да ни каже. Затова се сбогуваме набързо и тръгваме. И докато надувам мотора по нанагорнището към къщи, ми хрумва тази сложна идея. Ама наистина сложна, а вероятно и съвсем щурава е тази идея. И може би точно защото е такава, ще свърши работа.
То седя сега на компютъра, правя се на автор и пиша, и пиша, съчинявам го този разказ, дето животът ми го е курдисал пред очите, само да го прехвърля на монитора. Обаче страшно ме измъчи тази латиница, затова ще го съкратя.
Приключвам. Поантата е, че дъщерята идва да види баща си в болницата и вторият инфаркт се разминава, дъщерята оставя хиляда долара и Марето и Дачо успяват да устискат още една година, докато Марето се пенсионира. Такъв някакъв хепиенд се получи. И сега следва писмото, ще прикрепя разказа с един голям електронен кламер към него и бам в яху, в Норвегия , в кутията на Деса ще го забуча, пък каквото ще да става.
И какво ще става?
“Драга Деси, малко ми е неудобно, ама ти изпращам един разказ. Ако може, преведи го, предложи го там на някое списание, да пробваме и литературния пазар.”
Леле мале, това момиче ще си каже, че баща й и майка й другаруват с ненормалници. Много важно какво ще си каже… Нека чете там, нека се досеща, нека й става неудобно от дебелия ми намек. И така – марш в яху, поздрав от българските графомани на норвежките такива…
Две седмици. Нямам отговор. Това е добре.
След три седмици, в компютъра:
“Чичо Дишо, разказът не става. Съжалявам, но въобще не съм почвала да го превеждам… “
Много важно, казвам на глас. Но имам предчуствие. Впрягаме с Мина пежото. Право у Дачови.
Марето цъфти на вратата.
- Влизайте, влизайте, имам да ви казвам нещо…
Влизаме. Марето и Дачо са седяли около масата. Личи от столовете, от леко събраната покривка.
Гледам, на масата – шарена хартийка.
- Какво е това шарило? Не съм виждала такова… - пита Мина.
- Това е чек! – важно казва Дачо. – Това е банков чек…
- 100 долара! – разхлипва се Марето. - Аз ви казвах, не ми е такова детето… Нали ви казвах!
Казваше ни, Маре. И ние си го знаехме. Така е. Не е такова детето…

прилепало:

Внукът Делян:
(Правописът – автентичен)

МИЛИ ДЯДО КОЛЕДЕ
Чакам те с нетърпение
Може ли да ми донесеш:
1. Ски екип
2. Локи-токи
3. Лего от което може да се направи замак с големината на кънига.
Аз сам Делян Иванов Карагеров и съм на 7 год. Живея в Дървеница блок 48 вхот Д етаж 3. Уча в I б кл в Горна бания. Имам 13 шестици. Имам по-малак брат. Той е на 3 години и изка топка и светеш пистолет. Тов е желанието на Братми.

Мили Дядо Коледа, за Коледа искам следните неща. Ако имаш възможност ми ги донеси ако не няма да ти се сърдя, за Коледа искам 5-ет неща те са. 1. Лаптоп, 2.златната версия на Pokemon, 3..Котенце. и една стратегическа игра, 5.Дискман
Обърни
Мили Дядо Коледа, ако може и един пъзел с двеста части.

Мили дядо Коледа,
ако можеш да ми дадеш: лазерно фенерче, обикновено фенерче, пална котия с Pokemon и една количка която се навива назад.

Шеста глава

ДОМ

споменът:

нашата къща

Нашата къща е ниска. В избата й се влизаше на четири крака. Едно лято събрах приятелите, вече се пъчехме с пилешките си мускули и за да докажем колко сме силни, почнахме да копаем. Изкопахме под салона, вече можеше да се стои прав… Но като се върна от работа, татко видя, че сме стигнали основите, изплаши се и не позволи да копаем под стаите. Така нашата къща си остана на един етаж, ниска, но не схлупена, малка, но с пръскана мазилка и корнизи под стрехите и край прозорците.
Този факт не заслужава чак такова внимание, всички къщи в махалата са като нашата, изключенията са няколко. Но зад факта има повече история от обикновено. Татко не случайно се уплаши.
Работата е там, че някога нашата къща е била по-голяма. Като посъбрал пари, дядо купил място до шурея си, но много не бързал, мотал се, може би вярвал, че ще се върне в Броди. До Шарената чешма там имали една къща, защо му е друга. Изглежда обаче по някое време загубил надежда, продал македонските облигации и захванал строежа. На два етажа. Тъкмо покрили къщата, била още мокра, друснало Чирпанското земетресение, наоколо нищо, а нашата къща се разцепила. Съборили я, стоели на двора и плачели. Очуквали тухлите, леля ми била годена, жулела с теслата и хем ревяла, хем се смеела, като идвал Хаджията да я нагледа. Била с червена забрадка, така казват съседите, които помнят онова време. Баща ми бил млад и вакъл, работели с дядо денонощно – след земетресението бояджилъкът потръгнал, много къщи трябвало да се потягат…
Пак посъбрали пари, изтрили бежанските сълзи и отново построили къщата. Здравите тухли стигнали само за един етаж. А от парчетата струпали барака с оджак и циментово корито, наричаме я пералнята. Това е – отчаяние и мъка по вечно изплъзващ се имот стоят зад факта, че нашата къща е малка.
Дядо ми беше корав човек, но баба изглежда не е била толкоз издръжлива, отишла си и оставила три деца и една снимка.
Тук свършвам с приказното време.
Помня къщата, бараката и двора вече здраво вкоренени в махалата, дръвчетата плодяха, а оградите към съседите почнаха да загниват.
Чудно, но бараката първа пристига в спомена. Тя е още по-ниска, притиснала се е до калкана на вуйчови, ползва го за стена.
Полегатият й покрив свършва на човешки бой. Може би този съвсем човешки мащаб прави бараката по-близка. При това тя винаги е пълна с безброй стари, ненужни неща, сред които всяко дете може да намери своето вдъхновение. Точно до нея в ония дни растеше в силата си огромна ябълка. Никой не се грижеше за нея, не я пръскаха, може би затова плодовете й не се задържаха, но бяха толкова много, че в края на лятото земята под дървото не можеше да се види. Татко нариваше ябълките накуп, през нощта те отново затрупваха пътеката към клозета, кривяхме си краката по хрупкавите издутини и отново ги риехме с лопатата. Купът растеше, в махалата не гледаха животни, не варяха ракия, плодовете загниваха, миришеше на топла захар, на есен. Ябълките бяха продълговати, светлозелени с червени петънца по кожицата като шаркави, много сочни и много сладки. Колкото и да капеха, по клоните чак до сняг оставаше по нещо – най-едрото и най-здравото ябълката пазеше за нас. До него имаше два пътя: гладкия ствол и покривът на бараката. Предпочитахме втория – не само беше по-лесен заради бояджийската стълба, беше и удобен, някак освободен: по покрива можеше да се ходи, да се избира подход към целта. Чупехме керемидите, разбира се, но това се усещаше след дъжд и пролетес, когато затаи снегът, а ябълката зрееше сега, в сухата пловдивска есен, и беше грехота да изкапе изцяло и безвъзвратно.
За ствола татко връзваше дебело въже, отдолу слагахме дъска, за да не убива, люлката летеше между небето и земята, а с нея летяхме и ние, ябълките барабаняха по земята, улучваха ни по главите, дръвчето се бранеше, доколкото може.
Гергьовската люлка обаче връзвахме на двете сливи. Бяха млади и жилави, с прави гладки стебла като колони. Горе, по раните от стари резитби, блестяха големи като юмрук топки жълтопрозрачна смола. Не обичахме плодовете на тези дървета, обичахме дърветата заради люлката, в която можеше да се лежи – така на двора бяхме открили хамака от приключенските книги.
Редът завършваше крушата. Тя се разклоняваше ниско до земята, от чатала тръгваха два дебели клона, единият полягаше над двора, разперен в удобно гнездо. В него се изтягах с ръце под главата, пред лицето ми зрееше плодът на доброто дръвче, по небето плуваха добри бели облаци, по дворовете гълчаха добри хора, аз чаках добрите си приятели да ядем круши и всичко беше добро и безгрижно.
Дърветата остаряха и умряха пред очите ми. Беше ни мъчно, баща ми ги отсичаше чак когато изсъхваха съвсем и посаждаше други. Повечето от тях са живи, но не са същите. От дърветата на моето детство остана само дюлята – изкорубена, изкривена, чвореста, с излюшена от старост кора. Тя дава по три-четири дюли, дребни и спечени, не може да храни плод изтощеното й тяло. Но за отсичане не се и споменава, може би защото дюлята е единственото зелено петънце от ония дни, както единственото парче от махалата са осемте къщи, сритани от блоковете в един забравен четириъгълник. Сред тях е и нашата къща – обречена, съвсем свита и премаляла сред околните висоти. Асмата се е покатерила по покрива, дивите кестени отпред са я похлупили, смокинята е завардила прозорците към юга като дебела слоеста стена. Кестените пълнят улуците, асмата смъква керемидите, смокинята затлачва светлината и сипе върху плочите лепкаво захарно тесто. Аз съм безкрайно зает с кариерата и семейството си, а татко е вече уморен: не чисти, не оправя, не вярва в къщицата и двора. Чака края…

подсетата:

навик

В квартала почти не останаха стари къщи. Предприемачите ги събориха.
Помня Мара обаче от времето на старите къщи с дворовете. Тогава тя беше млада и наперена и не даваше да се мине покрай вратата на ъгловата къща. И понеже ъгълът затова е ъгъл, че край него да минават две улици, Мара почти непрекъснато стоеше на вратата и гонеше минувачите на отсрешния тротоар. Така запомних и гласа й – звънлив и ясен с гърлена извивка накрая на тирадата.
Когато събориха къщата, Мара остана на улицата. Тези, които я помнеха, пак заобикаляха на отсрешния тротоар. Но Мара страшно се промени. Най-вече не гонеше никого. Като че ли й беше ясно, че не пази нищо. Старите миризми на свое, които събуждаха инстинкта й на вардянин, изчезнаха. Дъхът на вар и цимент дезинфекцира обонянието й. Кучката се развали, престана да разпознава свой и чужд, примири се и стана уличница.
Но не се отдалечи от ъгъла. Изглежда усещането за дом беше скрито по-дълбоко от усещането за хора и вещи и не се затри през времето.
Защото строежът се проточи с години.
Отначало Мара живееше под гредите и кофражните платна. После, когато вдигнаха партера, тя се засели в него. Майсторите я гонеха от стая в стая според нуждите си, тя безропотно се местеше, но винаги оставаше в пространството от миналите времена. Всъщност майсторите я хранеха, шегуваха се с верността й към мястото, псуваха я, но не я биеха. Изпитваха някакво уважение към верността й.
Когато вдигнаха строежа и поставиха врати на партерните помещения, Мара остана съвсем на улицата. Всяка сутрин, когато отивахме с Нина на работа, и вечер, когато се прибирахме, заварвахме Мара да лежи на тротоара точно на ъгъла.
- Маара… - казва единият от нас. И толкова.
На другия ден:
- Я, кучката Мара...
Понякога шумът на колата събужда Мара, тя става и спокойно пресича точно пред гумите.
Зная го този номер. Затова преди ъгъла винаги забавям. Даже спирам. Мара е абсолютно безразлична към колите, толкова години тя не е осъзнала какво може да й се случи. Добре, че забутаното малко площадче пресичат само колите на съседите. Предполагам, че те също пазят Мара.
По-рано, когато ходех пеш до хлебарницата, отчупвах й залък, хвърлях й го, Мара даже не се помръдваше. Престанах да й чупя, сега с колата – съвсем.
Вкъщи Нина отделя кокалчетата за Мара. Оставяме й ги, но не сме я виждали да ги яде. У Мара е угаснал и този кучешки трошащ челюстен апетит за кокала.
И вчера, когато се прибирах от работа и отнех газта на ъгъла, тротоарът ми се стори празен. Днес – пак така.
- Знаеш ли, Мара я няма! – казвам на жена си.
- Аз пък й отделих кокалчета… - казва Нина.
- На кого? – пита съседката, която е на гости.
Така и така – разправяме.
- О-о, ами това е Рени… - казва съседката. – Тя умря.
И сега си говорим с Нина. Десет години, най-малко десет години живяхме с Мара. А тя да била Рени. И трябваше да умре, за да й научим името. Виж ти...
Всъщност кой ни е казал, че е Мара? Не можем да си спомним.
Днес се връщаме с Нина от работа и виждаме, че ъгълът е празен.
- Мара вече я няма! – казва Нина.
- Да бе, отиде си добрата Мара! – казвам и аз и натискам спирачката.
Навик.

прилепало:

КЪЩИЩЕ

Делян:
- Татко, можеш ли да строиш къщи?
- Мога. Защо?
- Ами да построиш една къща и да дойдат баба, дядо, баба Пенка, дядо Делян, Михаелка, вуйчо и Християн от село и той да дойде, всички хора да дойдат…

ХуЛитер Записан(а): Feb 14, 2008 Мнения: 239

Бездумна съм...

ХуЛитер Записан(а): Feb 28, 2007 Мнения: 900

А аз все чета и плача.
Не го познавах лично.
Но все едно татко пак си отиде.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите