Росица Ташева и нейната " Колкото до Шотландеца"

ХуЛитер Записан(а): Jan 31, 2011 Мнения: 2

Откъс

Викаха му Шотландеца, защото дядо му бил от Габрово. Дядо му на Шотландеца само бил от Габрово и всъщност почти целия си живот прекарал в Княжево. Там още с пристигането си парирал всякакви недобронамерени опити да бъде наречен Габровеца и без колебание и душевна борба се присъединил към благородния клан н Шон Конъри, за когото по онова време още никой не бил чувал. Толкова за дядото, който предал прякора на сина си, а той го хързулнал на своя син.
Шотландеца беше художник малко или повече над четирийсетте, носеше дълга до кръста коса, широкопръстието му бе пословично, но въпреки това си харесваше прякора, както харесваше и себе си. Шотландеца обичаше да казва, че когато се погледне сутрин в огледалото, с удовлетворение установява колко е хубав. Казваше го години преди в нашумялата си автобиография Андрей Кончаловски неволно и поради незнание да си припише думите му още от първия ред.
Дългата коса Шотландеца си пусна след казармата, заявявайки, че ще я подстриже, когато настъпи демокрацията. С това заявление той пък неволно се сроди с Фидел Кастро и брадата му и това беше неволност поради пропуск – революционната биография на Фидел Кастро някак я бе проспал. Когато настъпи демокрацията, Шотландеца отказа да я признае и направи второ изявление в смисъл, че това не е никаква демокрация и по отношение на подстригването ще чака истинската.
Шотландеца живееше в Лозенец, където родителите му, лека им пръст, бяха купили апартамент, а дядовата си къща в Княжево даваше под наем, за да има пари за пиене. Апартаментът в Лозенец беше закупен в ония години, когато Лозенец не беше днешният Лозенец. Шотландеца не помнеше времето когато, срещу дома му на улица „Кръстьо Сарафов“, някогашна Дъбова, нямаше блокове, ами един бостан с дини и ред вишневи дървета, но фактът си остава – имаше и бостан, и вишни. Бостанът принадлежеше на дядото на Шотландеца и никой никога не разбра защо княжевският габровец си бе купил бостан в Лозенец. То и не беше важно, тъй като след Девети му го отчуждиха, за да построят онези блокове. А вишните бяха на една рускиня, която някогашните местни деца си спомнят като олицетворение на собственическата злоба.
Къщата в Княжево пък беше на два етажа и преди да я даде под наем, Шотландеца обичаше да си скрива по някоя бутилка зад саксиите по витата стълба и сам да се изумява, щом открие бутилка точно когато му се допие. Ще рече, че прекарваше живота си в състояние на изумление. Но това, уви, беше един сравнително кратък период.
Шотландеца беше от художниците, които отдавна не рисуват. По стените на апартамента му в Лозенец висяха картини от последния му, постмодернистки период, който беше изтекъл преди около двайсет години. Освен че не рисуваше, Шотландеца правеше още няколко неща в живота си:
1. Женеше се. Обичаше да се жени.
2. Търсеше си работа. По това занимание не може да се каже много, но каквото има да се казва, ще го кажем по-нататък.
3. Сънуваше особено интересни сънища. Често му се явяваха думи. Една сутрин се събуди с кънтящия в главата му израз „конфигурация на структурата“ и дълго се пита каква ли ще е тази конфигурация и къде ли й е структурата. Веднъж пък сънува Тодор Живков как слиза от лъскав мерцедес и влиза в любимата му (любимата на Шотландеца) княжевска кръчма, където изяжда пет порции шкембе чорба и един ориз с домати. Шотландеца разправяше как всички в кръчмата го гледали с трепетна почуда, а самият той си казал: „А бе тоя човек да не би да не е ял от 89-а насам!“
4. Ходеше в любимата си кръчма в Княжево в деня, когато получаваше наемите. Другите си любими кръчми посещаваше през останалите дати от календара.
Кръчмата в Княжево се управляваше от кръчмаря Сотир, който се беше прочул с доброто си сърце. А то го подтикваше да дава пиене без пари. Вместо пари приемаше най-различни вещи, та по едно време кръчмата му бе заприличала на заложна къща. Под плота на бара бяха струпани четири-пет вълнени шалчета, десетина запалки за еднократна употреба, две отдавна неизползвани писалки „Паркер“, няколко мъжки чантички, една сребърна табакера, един фотоапарат и кило сирене в найлонов плик, без да броим тестето паспорти. Впрочем сиренето, което един щедър клиент бе разменил срещу петдесет грама ракия, престоя под тезгяха само една нощ. После Сотир го разпродаде под формата на мезе.
Освен бар в кръчмата имаше още пет маси, а отвън, на тротоара на ъгъла, дълго стоя изправен един пътен знак „Стоп“, който една нощ мистериозно изчезна. Имаше знак, после изведнъж нямаше знак, ама все едно, че никога не е имало. Дори дупка в плочите нямаше. На сутринта знакът се появи в кръчмата, легнал пред бара и крайно удобен за подпиране на крака. Никой не се изненада от това преместване, макар да можеше да се допусне, че не е станало от само себе си. Почуда будеше изпаряването на дупката.
Кръчмата на Сотир се бе прославила и с чутовната разпивка, последвала смъртта на тартора на княжевските пияници Стою Дръвцето. (Този прякор няма нищо общо с онези прякори. В късната есен на всяка Божа година Стою влизал в кръчмата и високо обявявал: „Тръгнал съм за дръвца за огрев“. Обявявал го, за да си внуши, че парите в джоба му са именно за дръвца, а не за пукница. И понеже го обявявал поне три пъти на сезон, сътрапезниците му наизустили фразата и го нарекли Стою Дръвцето. А пък единодушно го смятали ако не за свой тартор, то за пръв между равни, понеже сумата за дръвцата за огрев успявал да я изпие на един запой.)
Та няколко месеца преди времето на действието Стою, както се наливал, току клюмнал на масата. И понеже това не му се случвало за пръв път, седналият насреща му с една идея по-малък пияница рекъл: „Я аз да му взема цигарите, за какво му са, като спи“, а когато се установило, че Стою решително е оправдал прякора си, сиреч, че е гризнал дръвцето, съвсем резонно заключил: „Е, значи хич няма да му трябват“. След което извикали линейка и направили каквото се налагало да се направи, и след два дни го погребали, и след погребението се събрали в кръчмата, и му дръпнали такова пиене с пеене, че славата му още се разнася по княжевските урви.
А това, че на Стою му взели цигарите, не учудило никого в кръчмата на Сотир, защото там обичали да си вземат едно-друго. Традиция им било. Когато сервирал питиетата, Сотир винаги предупреждавал: „И си пазете пиенето“. И правилно предупреждавал, защото все се намирал някой клиент, останал без никакви пари и без никакъв паспорт, който само чакал съседа му да се разсее, та да му гаврътне мастиката.
Сотир беше известен и с феноменалното си невежество. Той смяташе, че на 6 септември еди-коя си година са се обединили Княжево и Източна Румъния. Но може би това определено неправилно мнение се дължеше не толкова на невежеството му, колкото на също така прочутия му княжевски патриотизъм. За Сотир Княжево не беше просто центърът на София, ами метрополията на цялото Западно полукълбо. (Сотир бе убеден, че живее в Западното полукълбо.)
Стигаме до петото, което правеше Шотландеца.
5. От време на време го прихващаше да си търси клиенти за картините. През тези, за да бъдем точни, не особено продължителни периоди разправяше на всеки срещнат, че е много зает, защото е тръгнал да си продава картините, от които в края на краищата живее, нали така. Което си беше лъжа с доста проскубана опашка – Шотландеца живееше от наемите в Княжево. Случваше се и да продаде нещо, когато свършеше парите, но то не беше картина.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите