Изпращането на абитуриента

Модератор Записан(а): Mar 05, 2006 Мнения: 1152

Вуйчо Малин притежаваше фалцов женствен гласец и велосипед „Диамант” от 60-те години. Явно току-що го беше лъскал с вълнен парцал, защото остатъците от някогашния зелен цвят радостно блестяха на слънцето. Освен това бе поставил на рамката допълнителна седалка, обвита в дунапрен. Вуйчо добута колелото до мен, връчи ми го и изписука:
- Изкласи, а? Изкласи! Е-ехх и ние на времето… Ленето дойде ли?
- Не още.
Ленето бе съседското момиче и моя дама за абитурентския бал. Учехме заедно в професионалната гимназия на близкия град.
По двора, предвождани от майка ми, се щураха няколко жени и баща ми, поставяха маси и приготвяха трапезата. Всъщност, кажи-речи, с тях се изчерпваше наличният състав на селото. Неколцина пенсионери и неколцина безработни, като към последните се числяха родителите ми и вуйчо. И разбира се, ние с Ленето – гордостта и надеждата на селото.
Но май беше в разгара си и нямаше място за униние. А когато се появи Ленето в най-запазената рокля на майка си, когато аз разкърших рамене в един останал от младините костюм на баща ми, животът придоби тържествени измерения.
Всички насядахме около трапезата. А каква трапеза беше!
Имаше първо – чорба от коприва.
Имаше второ – кюфтета от коприва.
А за десерт – баница. С коприва.
И разбира се, ракия, защото селото никога не оставаше без джанковица. Само че аз не пих, защото щях да управлявам.
Вследствие на тая джанковица, обаче, жените си припомниха всичко, което и без това не забравяха, а мъжете влязоха бойки теоретични спорове. Татко и вуйчо Малин си доказваха кое е по-опасно за кокошките. Не че в някой двор бяха останали кокошки, но въпросът беше принципен.
- Казвам ти – фалцираше се вуйчо Малин. – Белката е по-опасна от лисицата!
- Зависи – уклончиво отвръщаше баща ми. – Ако белката, например, е умряла, не е така…
Беше май, въздухът дъхтеше, в цъфналите клони жужаха пчели и се чувствахме близки, като агънца в кошара.
Стана време да тръгваме с Ленето за града. Излязохме пред портата. Майка ми се просълзи и ме прегърна. Баща ми мълчаливо ми стисна ръката. Ленето се настани на рамката на велосипеда.
- Ееех, младите!... – приплака задавено вуйчо Малин.– Какъв път се е ширнал пред тях!...
Вторачих се в нашата неасфалтирана, изпълнена с дупки и камънаци селска улица, която впрочем, в едната си посока водеше право към селското бунище.
После яхнах велосипеда и поех по ширналия се пред нас път.

Оригинална идея - на бала с велосипед! Very Happy

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите