Вашият топ 5 за любовна лирика!

УРОЦИ ПО СОЛФЕЖ

ти си като инструмент с ужасно много струни
/бас държа, че сам не знаеш точно колко/
някои от дълго време са изключени
и оставят прашни улейчета в пръстите,
когато ги докосна

ти си като инструмент с ужасно много струни
и половината вибрират само в моите ръце
някои са малко дрезгави
/понякога направо груби/
но после дръпвам нежните
и се превръщаш в лунен шепот

ти си като инструмент с ужасно много струни
и трябва много да внимавам, за да извлека акорди
и когато ги откривам
се споглеждаме учудени
колко музика се крие
в четири ръце
сплетени мажорно

ИНВЕНТАРИЗАЦИЯ

Забравил си при мене част от сянката си
и градус от усмивката,
и мярката за нежност
и дясното крило
и как обичаш
и как си жив.

Вземи си ги - без тях изглеждаш неестествено -
като небе със липсващи съзвездия
като око без пламъче
като акорд без ехо
като любов без мен
науж щастлив.

Мария Сердарева

-----------------------------------------------
* * *
Вълните на морето са жени,
избягали от къщите-окови.
Ела,една вълна сама стани,
сестра на вятъра бъди отново.

Ела,сред най-дълбокото иди,
при царството на тъмните стихии.
Била ли си обичана преди-
едва сега ще можеш да откриеш.

Страхливия ще седне на брега,
ще шепне колко много ти е верен,
безсилния ще плаче от тъга,
а истинския сам ще те намери.

Ще иска той с прегръдка да те спре,
но ти не се завръщай,нито спирай.
Вълната е вълна насред море.
А тръгне ли към плиткото-умира.

Евтим Евтимов
-----------------------------------------------

Със теб, без теб - горчи неравномерно,
А ето ме все по - досадно гола -
С една любов, до сълзи уморена,
С годините, потекли надолу.

До онзи неизбежен, кратък сблъсък,
След, който ще остана онемяла,
За да се питам - колко ли е късно,
Щом ме е страх да почна отначало.

***
Имам малко време - да се върна,
После още миг - да си отида,
Тихо като скреж да те прегърна,
Мълком през ключалка да те видя.

После да поискам да те имам,
Цялата да бъда грях и тяло
Без да видя блудницата зима
Как те заличава с мъртво бяло.

Дарина Маринова

ХуЛитер Записан(а): Jan 09, 2004 Мнения: 2108

две рускоезични, не са топовни гърмежи , а сетивни вълни:

ОНА

Николай Гумильов

Я знаю женщину: молчанье,
Усталость горькая от слов
Живëт в таинственном мерцанье
Еë расширенных зрачков.

Еë душа открыта жадно
Лишь медной музыке стиха,
Пред жизнью дольней и отрадной
Высокомерна и глуха.

Неслышный и неторопливый
Так странно плавен шаг еë,
Назвать нельзя еë красивой,
Но в ней всë счастие моë.

Когда я жажду своеволий
И смел и горд- я к ней иду
Учиться мудрой сладкой боли
В еë истоме и бреду.

Она светла в часы томлений
И держит молнии в руке,
И чëтки сны еë, как тени
На райском огненном песке.

Прощальный поцелуй

Неизвестен поет от лагера Заксенхаузен

Губы мои до сих пор горячи
От твоего поцелуя.
Вечера майского мне не забыть
И тебя позабыть не могу я.

Прощальный и нежный твой поцелуй
Я навсегда сохраню.
Где бы я ни был- ты не тоскуй,
Потому что тебя я люблю.

ХуЛитер Записан(а): Oct 03, 2006 Мнения: 11

Миряна Башева

-ЛЮБОВ-

Когато вече няма да те има
във вид, така удобен за любов -
ще отпечатат черното ти име
на белия тържествен послеслов...
Отдолу с едър шрифт ще се разпишат
десетки равнодушни имена.
Под тях (по-дребно) - и жена ти (бившата);
под нея - и по-бившата жена;
и тъй нататък... Седем-осем души
(от най-долуподписаните там)
ще седнат в клуба. Ще мълчат. Ще пушат.
И ще поливат с вино пепелта.
И някой, който те е мразил приживе,
ще се кълне в любов към твоя прах.
А някой, който и не те е виждал,
ще викне: "Как, бе?! Вчера го видях!"
И някой стар и предан съслужител
на всички ще раздава черен креп...
У вас ще плачат и ще варят жито.

И
само
аз
ще бъда
още
с теб.
Ще бъда с теб!
Сред тайнствения шепот
на докторско-латински диалект.
Край санитаря, който пуши в шепа
и чака да докарат нов ковчег.
За мене чакането свърши вчера.
Затуй не чувам и не ме боли,
когато тъй обичания череп
пробиват с най-дебелите игли.
Затуй не виждам нито тоя скалпел,
под който кръв отдавна не шурти,
ни тая ледено-студена талпа,
която уж си - ти... Нима си ти?!
Това си ТИ...
Добре, де - нищо ново.
И жив съм те целувала - студен! -

Сега поне не си съвсем виновен;
не знаеш ТИ какво ми е на МЕН -
и слава богу! Аз дори се кръстя -
от атавизъм, не че има бог...
Уж коленича, а - стоя на пръсти,
за да те стигна... Колко си висок!
И както много, много много пъти -
ДУША В ДУШАТА - те целувам пак...
Изтръгват ме със сила от трупа ти.

И чувам през мъгла от амоняк:
"Ценим високо силните ви чувства.
Но тук се искат нерви на стоик!
И затова ви молим да напуснете -
най-страшното тепърва предстои...
Върви си!
Чуваш ли!
Тук аз нареждам!
И без това съм доста угнетен...
Ах - тоя - твоят!... Беше безнадежден.
Вертебро-базиларен инцидент."

"Аз, докторче, съм цялата - спокойствие.
Но мога и да откача така,
че цялото ти вертебрално войнство
не може да те вдигне на крака!
Познаваме се... хич не ме закачай;
не ме плаши с най-страшните неща.
Те вече минаха през мен. Така че -
прави, каквото още имаш там..."

Дали, че докторът е стар приятел
(нали и той е малко некрофил) -
но аз стоя отново до главата ти...
(Като във български игрален филм.)
И гледам как най-страшното се случва -
разрязват те... при пълна тишина...
(Това е вече филм на Бертолучи.)
Костта е тънка - като на жена.
(И кожата ти беше като костите!
И вечно се раздираше - до кръв -
от прекалена нежност; от недостиг
на нежност... Е, не беше ли такъв?)

А... Докторите вече те отвориха!
Сега оголват мозъчния ствол...
Като корона
на огромен орех
аз виждам
сивото ти вещество!

Аз виждам чудо, за което никой
не можеше да ме предизвести...
От тая крехка тъкан е пониквал
безкраен космос... Е - това си ти!
Безкраен космос. И безкрайно малък...
Но той до молекула е побрал
и звездния, и хорския наваляк;
и корените в земните недра;
безумието: "Вие или ние?!" -
с кръвта, която тече и тече;
надеждата в летящите чинии
с невинното зелено човече;
и тая вечна вяра - че сме вечни! -
разгаряна в любовния екстаз
на всичко живо - и живяло вече -
и станало на прах...
And all that jazz.

Къде са те сега?
Къде потъват
угасналите в буря светове?
Дали съвпада пътят към отвъдното
със тоя, който тук ни е довел?
Къде отиваме? Защо? За дълго ли?
Или е само за милион плюс хикс
години, след което като гълъби
се връщаме под старите стрехи?
Да!
Виждам всичко, що е излетяло
по тоя път: натам - насам - натам...
И жалко, че сегашното ми тяло
е тежичко за тая красота.
Аз виждам как летим!
Ах, няма начин
пробудената памет да греши -
познавам тия полети безбрачни
на мъничките бъдещи души...

Аз виждам и смъртта:
Като утроба -
там зреем. Ден след ден.
И ген след ген,
докато в своя образ и подобие
отново ще се възпроизведем!

Аз виждам -
бурно клетъчно делене -
полу-кошмар, наполовина - стих,
и - някогашният ни дъх последен
се слива с първия ни вик...
Mehr Licht!

Изгрял е ден, какъвто рядко има -
невероятно слънчев и зелен...
Седим си с него двама най-интимно -
денят и аз. Па нека ни е зле!
Седим си тъй, почти додето мръкне
и стане време той да си върви.
След него с писък литват двама
щъркели.
Подире им със двойно силен вик
подскачат до небето разни жаби
и скакалци. Свещена простота!...
А може просто да се размножават
невинните зелени божества?...
Гадини, твари, бръмбари, добичета,
маймуни, риби, паяци, орли -
човек не може
да не ви обича!
Не бива
да не ви боготвори.

О, китове, избити в океана,
о, лъвове, разстреляни на лов -
приемате ли своя цар неканен,
ако царува с почит и любов?
О, семена и спори вездесъщи,
и вие, инфузории безчет,
помагайте му - вечно да се връща
от хаоса - за да му слага ред!
Да бъде член на вашто съзаклятие,
да мине всички форми на белтък
и пак да зацарува на земята,
отново сключил шеметния кръг.
(То... някои царе са чисто голи...
като парче одялано дърво...
Е - всяка жаба да си знае гьола!
За недостойни - няма втор живот.)

А ти?
За теб ще има ли, любими?
Любим - и любил - влюбен - и влюбчив,
и цял - любов... За теб, в чието име
с камбанен звън съдбата ми звучи?
Да. Да! Че ако ти не си достоен
да бъдеш абсолютно опростен,
и пак да се родиш - тогава - кой е?
И има ли достойни въобще?!?
Не казвам, че си бил богоподобен.
Не казвам, че си бил благочестив...
Напротив - казвам (с много, много обич]
- ех, имаше си недобри черти...
Една добра на лоши сто да смятам -
пак взимам и едната, и стоте!
Обикнах и приех дори смъртта ти,
тъй както всяка друга част от теб!

И после... Знаеш по-добре от мене...
И аз ще легна тука - някой ден.
А после? Мога ли да се зачена,
ако не знам, че вече си роден?
Аз вярвам - ти отново ще поникнеш!
От кал... от прах... от кости...
Вярвам! Знам.
И цялата Вселена ще извика:
"Добре дошъл, Адам!
Cherchez la femme!"*

Ще бъде ден, каквито рядко има -
горещ, ала прохладен летен ден...
Начален ден на вечно слънчев климат,
известен още в древния Едем.
И не под ябълка, ами под орех
до теб за пръв път - пак - ще се допра.
И мигом от короната до корена
ще мине ток в жадуващата пръст.
Ще падне гръм. Ще трябва да се скрием
един във друг от дяволския дъжд.
И ти, попаднал в родните стихии,
ме правиш луда, както неведнъж...
Лъготиш: "Ама ние май се знаем?
Аз, санким, съм ви виждал и преди..."
Ах, мое скъпо дребно изкопаемо,
ти сам не знаеш колко си правдив!
И тъй нататък... Старата история:
душите се надушват с жаден нос
и под носа на бдителния орех
от две тела ще станем пак едно!
А засега...
Пази се - долу, в твойта
най-дълга зима. И бъди готов!
Не ме забравяй. Чакай ме! Ще дойда
във вид
отново
годен
за любов.

--------------------------------------------------------------------------------
* Търсете жената (фр.).

ХуЛитер Записан(а): Mar 11, 2005 Мнения: 751

лелееей! ...
10х, хелена!

По случай празника, още малко любовна лирика Smile

Но да не е в "празничната тема, по-добре тук Smile

Слънчице

Слънчице утринно,
като събудена усмивка
в седефен дъх
на топло-сънен ден!
Тихо погали света
и го спаси от тъмни мисли -
огрей далеч и докосни
онзи мъж,
който плаче за мен!

Дай му небе без край
и малка птица да литне в него!
Извор студен му дай,
и дай му жажда - и нощ, и ден!
Дай му далечен път
и праг, пред който да свършва пътят!
Целия свят му дай -
ако иска света без мен...

Слънчице, търкулнато
като изгубена паричка!
В копринена тъга
приспи и този ден...
Тихичко позлати
в мълчание и прошка всичко
и отдалече докосни
онзи мъж,
който плаче за мен!

Миг тишина остави
и в нея - жаден копнеж за песен!
Нощ с тъмни дълбини
и в нея - знак, че ще има ден!
В огъня разпилян -
недогорял стих от златна пепел...
Остави му една мечта -
ако иска мечта без мен...

Целуни го, слънчице!
Дай му надежда в света голям!
Аз просто не можах,
но исках да му дам...

Светла Георгиева

ХуЛитер Записан(а): Mar 13, 2007 Мнения: 1

Само крачка встрани - и съм твоя.
Не допускаш,че ще боли.
Вдъхновено разсичаш покоя си,
правиш път сред отвесни скали.
А по пътя тревите опиват,
тишината сънува взрив.
Имаш сърце за разбиване?
Аз нямам нищо против.
---------------------------------------------

Щом не вярваш - търси.Обърни чекмеджетата,
прерови гардероба - все едно,че съм стая.
Погледни всеки тайник и ъгъл в сърцето ми.
Ако нещо откриеш, ще си призная.
----------------------------------------------------

Приютих тишината, защото
ви повярвах,че имам достатъчно.
Че е щедър към мен животът
и дворецът ми не е пясъчен.
Имам толкова,че ми стига,
и сама съм си интересна -
препрочитам си старите книги,
имам даже любима песен.
Имам също добри приятели,
на които изглеждам сложна,
(На безделието в театъраа,
да съм прима съвсем е възможно!)
Затова ми е тихо и хубаво,
подредено във всеки ъгъл.
И ако чуете пак,че съм влюбена,
значи някой ви е излъгал.

ХуЛитер Записан(а): Apr 09, 2006 Мнения: 10

& & & & & &

Искам с някого да помълча.
Да повярвам в спрелите му стъпки.
Да усещам нечия душа
как до моята седи на пътя.
Да позъзнем тихо във нощта.
Мълком да се наговорим.
С въгленче от есента,
под луната да си стъкнем огън.

Искам с някого да помълча.

Катя Бориславова

ПЕСЕН НАД СКАЛИТЕ

Залезе слънцето сред розовата пяна на морето
и плажът кротко спеше.
Високо над скалите някой пееше любовна песен,
която ме изпълни със копнеж и смътна меланхолия.

Когато думите се потопиха във водата,
те бяха вече мъртви.
Изчезна песента зад боровете
и здрачът я отнесе някъде.

Когато пак настъпи тишина,
на себе си аз кротко промълвих:
едно сърце потайно и кървящо
изплакваше тъгата си при черната скала,
тъга по някаква раздяла...
Разбирах смътно,
че песента разказваше за нещо,
което никога не се завръща.

Едит Сьодергран

ПАРИЖКИЯТ ДЪЖД,
ВЪЗПЯТ ОТ ЕДНА ШАРМАНКА

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

-Сбогом - бе казало то на прощаване. -
Аз си отивам.
Няма веч обич, хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж - само улици, водещи в Сена.
- Остани - бе отвърнал художника. -
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж - цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

-Господин Тротоар - тихо каза художника
и коленичи. -
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Той постави своята шапка в страни
и й каза:
"Проси!"
После, много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после - сини очи,
после - казващи сбогом - уста.
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
- Остани - каза той и погледна едва
своето русо момиче. -
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.

После падна дъждът изведнъж.
Ах парижкия дъжд!
Шегобиец дъжд, който весело чука и свети,
черен и лъскав!

Той единствен се спря и започна да пръска
свойте едри монети,
свойте сребърни щедри монети.
- Спри - тихо каза художникът. - Тя ще замине.
"Тя ще замине" - сърцето му страшно проостена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.

Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.

Веселин Ханчев

ХуЛитер Записан(а): Aug 09, 2004 Мнения: 839

Стихотворението "Колко си хубава!" в превод на монтански...
* * *

мАалее квА си Убава
мааааалииииии
квА си Убава

кви са Убави ръцете ти
и краката ти квИ са Убави
и очите ти квИ са Убави
и косите ти квИ са Убави

мАни не мЪчи се вЕче - либИ ме
не прекИнваи се - либИ ме
либИ ме
със сИчката сила на ръцете си,
кракАта си, очите си,
със сИчката Убус на движенията нгИ
повЕрвай ми завинаги – и нИкуги
ти нЕма да си проста - либИ ме
и да си нийЕла - либИ ме
либИ ме

по улиците пОсле по слЪбите
Яле па по слЪбите квА си Убава
Със дрЕй и без дрЕй, се си Убава
нАй Убава си у сОбата
у тевнИцата когИ си със грЕбеню
и грЕбеню е увЪгнал у косите ти
косИте ти са плЪни с ток
докАчим ли ги, ше свЕтнем у тевнИцата
вЕрно си убава – повЕрвай ми
и глЕй до краю да си Убва
не тОлко за мене – за тЕбе си
за дрЪвята, прозорците и за Ората
не сурИвай брЪже убусттА си
с кУрвенски подозрения прощавай ми
когИ съм пропаднал некъде
не улИвай се молим ти се с тутУня
да ме не затрИаш нИкуги – найдИ ме
нагнйетИ ме с детинско изумление
пак да се онОдем у ръцете ти
у краката ти, у очите ти либИ ме
кОлко сАкам да те задръжИм завинаги
да те лИбим сЕкуги
завинаги
и кЪк не мом ... цЕлата си от пЕсък
и мОлим ти се не думай, че сакаш да се сковранишеме
та да ме лИбиш сЕкуги
завинаги
мАле квА си Убава
мааааалииииии
квА си Убава

кви са Убави ръцете ти
и краката ти квИ са Убави
и очите ти квИ са Убави
и косите ти квИ са Убави

мАле квА си Убава
мааааалииииии
кОлко си цела
Христо Фотев

Превод: Филип Наков

СЕНКИ

На тъмна нощ часът. Аз гледам откроени
две тъмни сенки: там зад бялата завеса,
де лампата гори, в поле от светлина,
две сенки на нощта... Сами една пред друга,
сами една за друга в жажда и притома,
там - сянката на мъж и сянка на жена.

Мъчително глава се към глава навежда, -
те няма да се чуят: искат и не могат.
Те шепнат може би - от що се те боят?
Напрегнато ръце се към ръце протягат
и пак се не докосват! Искат и не могат...
И пак, един пред друг, един за друг стоят.

Те шепнат може би, но може би и викат,
но може би крещят; - те няма да се чуят,
две сенки на нощта, през толкоз светлина...
Те няма да се чуят, ни ще се досегнат,
сами една за друга в жажда и притома,
те - сянката на мъж и сянка на жена!

Пейо ЯВОРОВ

ХуЛитер Записан(а): Dec 26, 2007 Мнения: 1

Моля.напишете още нещо от Жан Кокто.

Обичам те

Обичам те
със пръстите ти тръпки!
Обичам те
със устните, с косата!
Обичам те
в трапчинките кафяви!
Обичам те
сред облака, върху земята!
Обичам те
във чашката на мака,
във капка мед, във капчица отрова!
Обичам те
със дишането, с мрака,
Обичам те
под старата луна, с луната нова!
Обичам те
в дъжда, във храсталака,
с пчелите, оплодяващи полето!
Обичам те
засмян, намръщен, плакал!
Обичам те
до края на сърцето!
Обичам те
макар и чужд, без мене!
Обичам те
безсънна и в съня!

Тъй много те обичам, тъй безмерно,
дори да имаш и след мен жена!
Но пак оставам необичана и чужда,
и неоткрит е островът ми див и ветровете
само имат нужда да пренущуват върху
моя бряг красив!
И само чайките с вълните ме целуват,
а аз свидетелка на чуждата любов,
самотна с рибите добри лудувам,
очакваща спасителният лов!
Очакваща най- после златна мрежа
и робството, което ми прилича,
тъй сладко и горчиво неизбежно
мен някой някъде да ме обича!
Но страх ви е моряци и рибари,
пирати, даже вас обзема страх,
че моят остров вулканично пари,
и който стъпи върху него, става прах!
Затуй самотна да обичам трябва!
Обичам те,
обичам те така!
Обичам те със виното и хляба,
подаден ти от детската ръка!

За съжаление не мога да се сетя как се казваше поетесата,
но самото произведение ще остане завинаги в душата ми!
А ето и още едно, което прочетох тук и успя да ме развълнува
до толкова, че отвърнах на тези стихове със мои собствени!

целувка
Любовна лирика автор: 99

топла е устата на нощта
а малките и часове - обесени по лампите
не ми е нужна тя...
"до болка", "липсваш" са две изтрити щампи
купувам времето с банкнота,
която е фалшива и няма водни знаци
аз сам вратата хлопнах,
а още там, зад нея те очаквам...
припадат сенки по ъглите
и отвратително бездарен е мимансът,
гърлата на бутилките изпити
са пистата ми за безкрайно кацане.
ще я размажа устата на нощта,
защото твоята е късно и не мога
и ще мълча, и ще мълча
крещейки ти наум до Бога...

ХуЛитер Записан(а): Oct 05, 2004 Мнения: 12

Още един Жак, но Превер.

Като по чудо

Жак Превер

И, като по чудо, оказва се, че
едно портокалово младо дръвче
е отрупано с плод. И, като по чудо,
към него спокойно върви един мъж,
който движи краката си не наведнъж,
а, като по чудо, един подир друг.
И, като по чудо, зад него се белва
една каменна къща с цветя в някаква делва.
И, като по чудо, мъжът стига дръвчето,
спира, откъсва си един портокал
и, като по чудо, го обелва, изяжда,
утолявайки така своята утринна жажда,
изплюва му семките и хвърля кората
далече към пътя. И, като по чудо,
се усмихва на слънцето, което изгрява,
като по чудо, и го заслепява,
и той мига насреща му и се завръща
във бялата къща
и, като по чудо, във нея открива
още спяща жена си и тя е красива,
особенно както е, като по чудо,
съвсем гола под слънцето, и той се навежда
и, като по чудо, възхитен, я разглежда,
а слънцето стопля я със свойте лъчи
и тя се усмихва, отваря очи,
и, като по чудо, той нежно поставя
въху бедрото й свойта ръка
и леко я гали, и тя го оставя,
като по чудо, да действа така.
А високо
в небето
с посока -
морето,
като по чудо, едно прелетно ято
преминава над бялата къща, в която,
като по чудо, зад леката тента
мъжът и жената се любят в момента,
над тях двамината
и над градината,
и над портокаловото младо дръвче,
което, незнаейки какво туй влече,
хвърля сянка над пътя в минутата точно,
в която, мърморейки, по него пристига
един божи служител със нос в божата книга;
и сякаш нарочно
той стъпва точно
върху кората, която мъжът
преди малко е хвърлил на селския път,
и както си мисли за рая и ада,
се подхлъзва и пада,
като по…
като подхлъзнало се черно кюре,
което е смятало, че постъпва добре
с това, че въздава
на господа слава,
четейки молитви
в една утрин такава.

превод- Валери Петров

ХуЛитер Записан(а): Jan 28, 2008 Мнения: 10

Философия на Любовта

Потоците се вливат във реките,
реките пък моретата намират,
а ветровете горе в небесата
на сладостно вълнение се сбират.

И всички те се търсят и обичат,
от обич няма кой да ги лиши.
Душите на нещата се привличат
защо не нашите души?

Виж как върхът целува синевата.
Вълна вълната гони и прегръща.
Прокълнато е цветето, когато
на любовта на брат си не отвръща.

И милва слънцето земята росна.
До океана месецът трепти.
Но всички тия ласки за какво са
ако не ме целуваш ти.

НЕТРАЙНОСТТА

Не сме ли облак ний, среднощ закрил луната?
Блести и тръпне той във своя късен бяг!
Но не минава миг и кратката позлата
изчезва и нощта обвива го във мрак!

Не сме ли арфа ний, забравена в полета,
та вятърът по нас напеви да реди,
и всеки дъх, едва достигнал до сърцето,
оттам да къса звук, различен от преди?

Заспим ли, сън един почивката ни трови;
отворим ли очи - и сграбчва ни тъга;
ний бягаме, пълзим, за плач и смях готови,
ту скръбни, ту скръбта сразили на шега!

Но все едно - тъжиш, ликуваш и обичаш,
а чезнат и плача, и радостта, и обичта!
И утре никой път на днес не ще приличаш,
че нищо тук не трай освен Нетрайността!...

Пърси Шели

..........

Две хубави очи

Две хубави очи. Душата на дете

в две хубави очи; - музика - лъчи

Не искат и не обещават те...

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли!

Страсти и неволи

ще хвърлят утре върху тях

булото на срам и грях.

Булото на срам и грях -

не ще го хвърлят върху тях

страсти и неволи.

Душата ми се моли,

дете,

душата ми се моли...

Не искат и не обещават те! -

Две хубави очи. Музика, лъчи

в две хубави очи. Душата на дете...
Пейо Яворов

.....................

Я, на каква стара тема попаднах!
Много приятна.
Да си кажа и аз.
За мен най-голямото любовно обяснение винаги е било това:

МИГ КАТО ВЕЧНОСТ

Още преди да те срещна в живота си - теб съм обичал.
В древни гравюри и улични фотоси, в звездна поличба,
в шумни площади и празни понятия, в цирков спектакъл,
по телевизия, по телепатия - теб аз съм чакал.

Колко години без шум са сближавали двата маршрута!
Колко причини в света са създавали тази минута!
Нежният сблъсък на влюбени атоми. Вик на вселени.
Още преди да започне съдбата ми - ти си до мене.

Ти ме въздигаш по стръмните пътища. Ти ме възпираш.
Мойте кошмари и приказни сънища - ти режисираш.
Двама се лутаме в болка и истина, в гняв и сърдечност.
Тази любов е в безкрая единствена. МИГ КАТО ВЕЧНОСТ.

Георги Константинов

/и как може в 5 страници тема да го няма Г. Константинов Crying or Very sad

.../
............
Поздрав за всички влюбени:
http://www.vbox7.com/play:e2afc9a8

Ето още нещо, което много си струва!

* * *
Любовью дорожить умейте,
С годами дорожить вдвойне.
Любовь не вздохи на скамейке
и не прогулки при луне.
Все будет: слякоть и пороша.
Ведь вместе надо жизнь прожить.
Любовь с хорошей песней схожа,
а песню не легко сложить.

Степан Щипачев

* * *

Я вас любил: любовь еще, быть может,
В душе моей угасла не совсем;
Но пусть она вас больше не тревожит;
Я не хочу печалить вас ничем.
Я вас любил безмолвно, безнадежно,
То робостью, то ревностью томим;
Я вас любил так искренно, так нежно,
Как дай вам бог любимой быть другим.

А.С.Пушкин

Среднощна молитва

Събличай се, полека се събличай

със грацията дивна на русалка!

От себе си едно след друго свличай

прикритията нежни, ала малки

на свойта плът свенлива, но греховна.

Нима е грях тъй да те гледам, мила?

Нали от този вечен грях любовен

ний всички на света сме се родили?

Нали от този "грях", така наречен,

започва всъщност нашето начало?

Ако е грях, то този грях е вечен,

безсмъртен като смъртното ти тяло.

И като моето, което те обича,

което тръпне, чака и което...

Събличай се! Полека се събличай,

греха да видя и да го усетя,

в копнежа му да изгоря докрая...

На този свят горчив и толкоз мрачен

по-сладко чудо от това не зная:

жена, която се съблича в здрача...

Събличай се и ми свети със вечност.

Дамян Дамянов

И не забравяйте от време на време да поглеждате дълбоко в очите на този, когото твърдите, че обичате!
Smile

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите