Иван Динков

Много думи. Умориха се смислите. Предлагам ви да прочетем нещо. Предлагам нещо, към което се връщам много често. Поема трудно се чете. Дълга е, но моля ви върнете се пак, и пак... Дочетете я. Може би ще ви хареса, както харесва на мен. Very Happy

Поема

Ах, тая дума - омъчнен, - изречена
от някаква жена - навярно майка ми,
сред пашата на есенните вечери,
което ще рече - сега, сред лайката!

Минава път през Пловдив, и през Пазарджик,
на мъжки поглед от завода - новият,
през нивите на Блатница - размазани
от свежи круши и от гнили гроздове.
Това, което свети по баирите,
е село Смилец - въздухът и млякото,
преглеждането - сричките на лирата,
илюзията, че си нужен някъде.
Ех, майсторе, налбантине, наставнико!
Жените си намигат и пред мъртвите:
"Аз, како, ще поплача преди ставане,
а след това ще продължи свекървата."
Сега - когато ти си на платформата,
сега - когато аз съм във кабината,
единствената поетична формула
е нещо като пасбище с къртичини.

Поръчвам първата бутилка гроздова,
присядам сам на камъка пред кръчмата,
надигам я - поливам с нея лозето,
възкръснало в душата ми измъчена.
Ноември е - до костите, до ставите.
Така изглежда и така е сигурно:
над хълмовете - ниско над дъбравите,
небето сякаш е сега подсирено.
Ах, тия български тъги - заполнени
по клоните на орехи и брястове:
"Кажи ми, брайно, мърлят ли ти овните,
защото ходят по овцете бясове?"
И както мислят за рода на стадото,
и както молят за сърцати кочове,
така изричат думите изстрадани:
не всяка жалба заслужава кончина.

Разбира се, шегувам се, усмихвам се,
разбира се, спестявам си несгодите:
изкуствен съм - защото четох стихове
от смесената ракла на народите.
По пътя, който идва от Такерите,
по пътя, който идва откъм Маркови,
задава се - приведена, почернена,
Тодора - твоята невяста, майка ми.
Сега е жълта пленница на мъката,
Тодора никак, никак не е същата:
така пристъпва, сякаш е помъкнала
след себе си по улицата къщата.
А някога - от Рашовци до Мърховци,
а някога - от Кутовци до Плачковци,
а някога - по плочници и мъхове,
блещукаха обувките й лачени!

През шрифтове и печатарски лакове
отмина моето поредно пощене;
сега приличам на вълче сред макове -
така съм беззащитен и безпомощен.
По пръстите си, даже и по палците,
усещам нещо като слуз от времето:
втвърдява се неумолимо калцият -
преди да сложа име на поемата.

Снегът е сух - пилее се по джипката,
по струпаните гугли, по шинелите:
навярно тайно е шумял със житото
под камъка на валцовите мелници.
Невярващи са хората - скептични са,
поне не вярват в истини нащърбени,
но истина е - в човките с кокичета,
по брястовете кацат млади щъркели.
И пътя се повлича подир гумите,
внезапно ослепял...
Не мога повече!
Предавам без да съжалявам - думите
на яростната глутнижа на точките!

И ето го гнездото ти - гнездото ни,
което ще рече, че се завръщаме:
пак същите - но вече без живота ти,
пак същите - но без да бъдем същите.
Поставят те - о, тоя миг! - на масата,
на нашата, на дъбовата - дългата,
която няма спомени от гратиси,
но има много спомени от дългове.
Високо от лицето ти изчистено
от топлото присъствие на вените,
разперени - ръцете на черницата
политат и така остават - сведени.

Сега ще бъда личен във поемата.
Така се случи, че на път към хората,
стихът ми падна от гърба на времето
и много лошо си разкърти мордата.
О, аз добре познавам ценоразписа
на хилядите видове мълчания:
аз - българският поданик на страстите,
аз - българският гражданин на раните.
Навярно още ще лежа безпомощен,
но вече си замесвам прощъпулника;
страхувам се, че може би през нощите
съм станал брад на всички присмехулници.
А светъл бунт е имало на двора ни!
И колко тайни в есенните листници!
Дано надвия накога умората
и пламна пак от чистите ни истини.

Тодора е звезда преди разсъмване,
Тодора казва: "Хайде да оплакваме.
Баща ви тръгва на гурбет из тъмното
и може би ще се обърка някъде."
Привеждат се очите ми, косите ми,
гърдите ми - в дъга се спира тялото:
налбантине, над образа в коритото
ти всъщност се привеждаш пред раздялата.
От палещите връщници на пладнето
трагично и красиво падат въглени -
навярно в оня баладичен кладенец,
из който плува сянката ни българска.

По дяволите всички изречения,
в които няма никаква метафора!
Извършвам бавно своето сечение
и ставам сам за вярата си нафора;
простено е да взема плът от себе си,
да взема кост - да им разгледам порите:
да знам поне на вид какви са - есенни
или раздвижени от млади пориви.
Българийо - безсмъртнице, обичам те!
Така го казвам - някак си отбрулено:
превръщам го в пожизнено обричане,
уплашен от кощунството на зурлите.
Ах, колко педантично в мен е ровено!
Под залезите на далечни вечери
разбива чаши и скимти над спомени,
и кашля младостта ми непрочетена.

Аз също имам светла биография!
изричам тия думи неестествено:
страхувам се, че изговарям лафове,
че слагам кръст на своята мъжественост.
Да бъде ден! - гърми гласът на Смирненски.
Да бъде, да пребъде - тоя, днешният!
Не съм за крясъка, но вярвам искрено:
кантатите не ни изцапват дрешките.

И ето я оная - ненаситната,
с измачкания троскот, с буболечките:
земята на дедите, на бащите ни -
дълбоко влажна, а отгоре спечена.
Дий, биволе! Ори я, преоравай я!
Сега е страшна - зяпнала, гръклянеста.
В ярема на колата дремят кравите,
нащарени от сянката на ясена.
Снегът е мокър - пада нянак лигаво
и някак страшно безучастно в ямата:
разделя ни, отделя ни завинаги -
един от друг, налбантине, нас двамата.

Не съм певец на прошката със мъртвите.
Това си има своите художници;
из гробищата още броди Мърквичка
и още търси място за триножника.
Сега - когато тържествува здравеца,
сега - когато е на власт ракията,
сега - след твоята шега: "Е, авторе,
подхлъзваш ли се още по хартията?" -
сега разбирам колко са безвременни
и колко тъжни и безплодни фразите:
че трябва да достигаме до темите
по принципа на котешкото лазене.
Разбира се, не правя цип за стихове.
Цип-стиховете са удобна работа:
прибавянето става според лихвата
на тайно застрахованите ръбове.
Сега съм без кожуха си - без дългият,
за който още разговаря София,
и - струва ми се - вече нямам дългове
пред българската искреност на строфите.

Внезапно съм останал само с вятъра.
Така навярно си отиват мъртвите:
полуреално - както във театъра,
а на гърдите ни оставят гърбици.
Студено е. Избягали са пилците,
красиво нарисувани от Яворов.
И няма сенки! Може би мастилото
е подсъдимо, че създава дяволи.
Снегът блести - на мигове, на мигове.
Полето се вълнува под снежинките -
това поле - това дете усмихнато,
което вечно си играе с житото.

ХуЛитер Записан(а): Sep 18, 2006 Мнения: 48

Благодаря. Подейства ми добре. Smile

А за мастилото... ех. А пък клавиатурите... ох! Smile

Много ме впечатли поемата.Кой е автора?
Ужасно ме заболя от строфите за мъртвия баща...да не дава Господ!Преди няколко месеца почина мой много близък...и тази тема ми е болна още.Моля ви,кажете ми кой е автора

Извинявам се за недоглеждането-видях,че автора е Иван Динков

Поздравления за темата, Лили! Голяма поема си поместила, не в смисъл на дълга. Голяма.
Още стихове от Иван Динков.

ТИРАДА

Все тая спалня подредена,
все тая кухня замърсена,
все тия мебели за сядане,
все тия прибори за ядене -
все тоя страшно скучен свят,
все тоя ад, все тоя ад.

А огледалото се смее!
А календарът остарява!
Насън се питам: "Как живееш?"
И отговарям: "Криво-ляво."

Насън се хуля: "Женско семе!
Хлопни вратата и избягай!
Ако се плашиш нощно време,
грабни в ръката си тояга."

Но съмне ли се, пак оставам,
тъй както винаги наяве:
при тия мебели за сядане,
при тия прибори за ядене,
при тоя страшно скучен свят,
при тоя ад, при тоя ад.

На мога повече! Не искам!
Омръзна ми да се разисквам!
Омръзна ми да слушам думички -
такива малки като гумички:
че еди-кой си се завръща,
че еди-кой си купил къша,
че стихове секат поетите,
тъй както се секат монетите!...

Аз искам тоя свят да видя
без облаци от керемиди:
да го изстрадам в пълна мяра,
та утре да му имам вяра -
та в стиховете ми презирани
да няма нищо за умиране.

А някога ако изгубя
от погледа си небосвода,
то нека падна като влюбен:
с ръце - кръстосани под лоба,
с очи - избистрени от страст,
с гърди - останали без глас.

ПОБЕДА

На Бела Цонева

Чугунен - есенен, лежа в овесите.
Вечер - по мръкнало, тъй както мъртвите:
тъй както Яворов, тъй както Ясенов,
тъй както българо-чешкият Мърквичка.
Под ъгъл - в корена, ъгъл - в короната,
изтича вечното - небето, синьото;
и кротък вятър връща бонбоните -
там - от неделите, там - от годините.
Часът на лампите разгръща пазвата
на светли образи, на святи ликове;
и пак изчезват - в кладенци, в язове,
дълбоки, сенчести - с листа от мигове.
Славянска лирика - за утешение!
По хълбок - кучешки, ръмжа по сушата.
Орляк настръхнали стихотворения
следят очите ми и дебнат мършата.
Под ъгъл - в погледа, на вятър - есенен,
небето - вечното, светлее кърваво...
Отдалечавам се бавно от себе си.
Никоя победа не връща мъртвите!

МЕМОАРИ

Сигурен съм, че съм имал спомени
от един сезон - навярно есенен,
от едно ревю на млади сомове,
от една вода - мистично-песенна.
Дъжд по ъгъл - не си спомням градуса,
път разкалян - не си спомням метрите,
думи женски - вече помня - радостни,
час нормален - беше точно четири.
Образите са трагично мислене
в пътя на разбойници и странници:
ниско над върбите обезлистени
върху панти скърцаха пространствата.
Дишаха в полето само лайките.
Може би тогава в мен поникнаха
думите, с които кърмят майките:
"Съвестта е чужда на инстинктите."
В мрежата умиращите сомове
сякаш се докосваха до въглени...
Сигурен съм, че съм имал спомени
от един сезон - навярно български.

ПОЕЗИЯ

Дъжд.
Безлуние.
Мъртви мигове.
Над бордюрите трепкат лампите.
Страшни гърчове:
сякаш лампите
ближат пликове,
пускат пликове,
скръбни пликове -
за повикване.
Няма сънища за тревогите.
От ръката ми до устата ми,
от устата ми до ръката ми
фасът - старият - търси в погледа
незабравена среща с огъня.
Факт е сигурно - през годините,
там - при огъня, с някой - някога
сме си казали даже млякото:
после млякото е изстинало,
за да имаме бяло минало.
Тъжни изводи - с дъжд напръскани!
Автентичен съм само в порива,
неочаквано грабнал молива.
Всичко друго е:
шават пръстите
и на себе си правят кръстове.

*

И седи тази сган - Населението -
на софри - и одумва, одумва
и смъртта, и живота на гениите:
отвратително - както й хрумне;
и въздигната в ранг Почитаемо гражданство
от бандити - оригва, оригва
и заспива върху багажа си:
неразчетена - като енигма.

Скверно - без химн и без флаг -
влачим дните си по земята.
Мъртвият не ни е враг.
Живият не ни е приятел.

*
В мрака плачат коне
в черни треви.
Пълно е с рамене.
Няма глави.

*

Изгубен някъде в речта
или из чувството за слава,
сред пустота и нищета
през спазми сам се озарявам.
Наоколо градът е куп
от разглобени залъгалки
или един разложен труп,
пред който сме еднакво малки.
Жесток е този послеслов,
но той единствен ни подсеща,
че само нашата любов
под небесата е безгрешна.
По всяка вероятност в нас
една неосъзната сила
жадува в ненадеен час
да се осмисля като милост.
Тогава да намерим цвят
от тъжна или болна вишна
и в него да оставим свят,
непокварим като въздишка.

Че го "съживи" и през април 2007...когато светът ми изглежда по-мръсен - отколкото мога да го понеса - разлиствам Иван Динков. Днес си го направила вместо мен и вместо много други...
"След съвестта и стиховете едва ли има трети ад"...

ХуЛитер Записан(а): Apr 21, 2006 Мнения: 160

трудно се четат трудните думи, които вадят сякаш с ченгел опакованите ни старателно-защитно колебания - че сме или не сме, били или само сме се въобразявали...не че после става по-лесно, но се диша някакси по-издълбоко през прорезите...а и житото вече зеленее.

благодаря! на марта също - хубавото е, че хубавото е трудно само, докато го започнеш...после то самО си намира пътя в теб...

За Иван Динков научих неотдавна, имаше представяне на документална книга за неговия живот в града, в който живея. Нямах представа колко добър поет е бил. Колко добър Е. Понятие си нямах от стиховете му. Много добре ми подейства днес, както пишеш по горе, Камелия -когато светът ми изглежда по-мръсен - отколкото мога да го понеса - разлиствам Иван Динков...
Наистина помага за преодоляването на света, когато...

РЕПОРТАЖ

Сигурно съм мъртвешки пиян.
Двама в мен си говорят по мъжки.
Изводът е:
под тоя Балкан
мъжкият юмрук не лазят въшки.
Кон в аквариум,
нощният град
скубе тревата на стара болка.
Релсите са железни -
лъщят,
странно предани на всяко болтче.
Помня, че имам деца и жена.
Вятърът ме освирква, облайва.
Спазма.
В дрезгавата тишина
срещу мен се подхилва трамвая.
Сянката ми е някакъв ромб:
в двете посоки
жестоко остра.
Шушне върба.
Изпитият ром
вижда релсите
в цифрата осем.
Кой съм всъщност - от плът и от кост?
Нужна ли е последната лудост?...

Всеки Юда си има Христос,
но всеки Христос си няма Юда!

Иван Динков

Дъжд.
Безлуние.
Мъртви мигове.
Над бордюрите трепкат лампите.
Страшни гърчове:
сякаш лампите
ближат пликове,
пускат пликове,
скръбни пликове -
за повикване.
Няма сънища за тревогите.
От ръката ми до устата ми,
от устата ми до ръката ми
фасът - старият - търси в погледа
незабравена среща с огъня.
Факт е сигурно - през годините,
там - при огъня, с някой - някога
сме си казали даже млякото:
после млякото е изстинало,
за да имаме бяло минало.
Тъжни изводи - с дъжд напръскани!
Автентичен съм само в порива,
неочаквано грабнал молива.
Всичко друго е:
шават пръстите
и на себе си правят кръстове.
------------------------------------
!!

ХуЛитер Записан(а): Dec 24, 2003 Мнения: 226

Абсолютно автентичен поет. Благодаря за удоволствието!

Лирика

Ти ли си Иване? Откъсни ги
тия твои пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Митингът ще бъде малко тъжен
и за женските очи голям.
Но защо по шопски да се лъжем:
и на литър, и на килограм?
С нови песни за добра родина
младостта нехайно прошумя:
рано сутринта като коприна,
късно вечерта като басма.
Страшно ли е? Няма нищо страшно.
Всяка ода става реквием.
Спомените носят патрондаши,
за да можем лесно да умрем.
Пък и всичко е до знак набрано...
Пък и всичко прави равен сбор...
След смъртта на Димчо Дебелянов
ангелите вече нямат хор.
Ти ли си Иване? Откъсни ги
тия тъмни пръсти, но свири!
От далечни пътища и книги
дните си отново събери.
Мъжка слабост е да търсиш предлог
за голям и шумен рецитал.
Нашият живот е само превод
на един познат оригинал.

"Лична карта"

На мама

Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
Нелепо е, че всяка смърт е чужда,
когато всеки път е споделен!
Сега си мисля - в тоя мътен хаос, -
че твоя ред е страшно предстоящ:
че идва ред на мойта мъжка жалост
да слуша пред олтара "Отче наш..."
Ръцете ми треперят, нямам сили
за камъка на твоя гроб - но знам:
голямата камбана в село Смилец
провлачено ще бие -
бам-там,
бам-там,
там,
там,
там.
И после ще запомня пръст разрита -
и лудата си мисъл в този миг:
че ситната трева ще става сита
след ехото на моя тъмен вик.
Така ли е: умираме отделно,
макар че идваме един от друг?
Това ли е: изчезваме безследно -
като зърна, затрупани от плуг!
Капчукът капе - цяла нощ, до ужас.
Налива ум на камъка студен.
И страшно е, че всяка нощ е чужда,
когато всеки ден е споделен!

ХуЛитер Записан(а): Dec 10, 2009 Мнения: 416

* * *

Навън рисунките са странни,
защото дъжд
облива скръбно дъждобрана
на силен мъж.

В една представа за лоялност
все някой там
е в раните си епохален
или е сам.

Трагични пориви изискват
от всички нас
да носим болките си чисти
до сетен час.

Дори да хвърляме цветята
на скъп букет,
когато плаче под словата
голям поет.

Каквото погледът намира,
вземи за път:
човек от нищо не умира,
освен от смърт.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите