Над Свети връх

Модератор Записан(а): Apr 26, 2010 Мнения: 658

Още щом забеляза това момиче в синята рокля на цветя, загорели рамене и цъфнала ръж вместо коса, дето чинно чакаше да свърши службата, нещо се надигна в гърдите му. А когато тя пристъпи към него и хвана десницата му да я целуне, отец Васил успя да зърне лицето и очите й - беше вече сигурен.
- Бог да те благослови, чедо! – прекръсти я, опитвайки да овладее гласа си.
- И вас, отче! Поздрави ви нося от баба Злата, от Ихтиман.
Отецът се взираше в нея, като че ли ровеше в спомените си. Присви очи:
- Не я помня, дъще... Що народ минава всеки ден от тука... Прости ми...
- Тя ви помни отче! Тя ви помни!
Босите й нозе, обути в кожени сандали, я понесоха към изхода, когато чу:
- Ще я упоменавам в молитвите си! Господ здраве да ви дава и на двете!
Златина слезе до щанда пред манастира и надписа картичка. „Мила бабо! Отецът веднага си те спомни и те благослови. Тук наистина е дивна хубост – точно както ми го описа. До скоро виждане, бабо. Целувам те – твоя внучка Златина.”
Погледна часовника си. До полунощ имаше още три часа.
Следващото утро завари отец Васил в скромната му монашеска обител. Беше осъмнал в молитви и размисъл. Снощи, след службата, извади изпод миндера старо сандъче. Дълго рови и се взира през очилата, докато откри снимката. Те двамата, в ученически униформи, на Свети връх - страшната скала, дръзнала да извиси гръд високо над манастира, чак до облаците. Там на билото, в света на орлите, под самото слънце, дето не растеше ни тревица, ни дръвче, Златина бе възкликнала: „Ех, да мога да полетя сега над света!” Хем драго му стана на отеца, като си спомни колко бяха щастливи тогава, хем болно му беше, че така ги раздели живота. Той на една страна, тя на друга…
Унесен в спомени, изпусна сутрешната молитва и не чу мълвата:
„Чудо! На Свети връх сутринта е цъфнало цвете. Синьо, със златиста окраска.”
Златина пое дъх след дългото изкачване и онемя пред величието на гледката. Оттук градове и селца й изглеждаха като разпилени купчинки разноцветни стъкълца, пътищата - като щрихи, нахвърляни небрежно върху зеления лист на полето, пълноводната река бе тънко, като конче, сребърно змийче, заизвивало уплашено люспесто тяло около хълмовете. А хората – хора просто нямаше.
„Виждаш ли оная линия ей там – спомни си как баба й сочеше хоризонта от хълма над село. – Всичко, което искаш да постигнеш се намира зад нея. Достатъчно е само да го желаеш силно, със сърце и душа” „Всичко?” – запита тогава тя. „Всичко, чедо, всичко – само слънцето не можеш да достигнеш”
Вечер сънуваше тая черта, зад която се криеха тайните на живота и се заканваше някой ден да прелети над нея. Днес – години по – късно, денят бе настъпил.
Над главата й премина сянка, чу се свистене. Меко, без шум кацна огромен орел. „Готова ли си?” сякаш питаха очите му. Златина смело пристъпи до ръба. Не погледна надолу, към света, който й се струваше незначителен с размазаните си контури.
- Готова съм! – твърдо рече и почувства как вятърът затяга ласката си около нагорещеното й тяло, краищата на роклята й запяха под напора му, усети прилив на сили и бе готова да полети, да се разтвори във въздуха и да се превърне в част от безкрая. А защо не да достигне и до…
- Само стой по-далеч от слънцето – викна подире й орелът. – Да не ти изгорят крилете!
За миг остана така - неподвижен и загледан в красотата на полета й:
– Ех, деца!…
И я последва.

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите