ПЪРВИ откъс от все още неиздаден ми роман "ХИПНОЗА&quo

ХуЛитер Записан(а): Jan 12, 2004 Мнения: 15

9.
По време на сесията деканът на Юридичедския факултет остана след края на изпита. Тъкмо се приготвяше да си тръгва, когато сърцето го сви, обгърна с болки целия му гръден кош, затруднявайки дишането му, и свлече едрото тяло на пода. Опита да се изправи, но се блъсна в два стола и удряйки главата си в единия от тях, падна безжизнен по гръб. Десният му крак се намираше под единия от столовете, а главата му - скрита под другия.

10.
Рано сутринта, някъде между шест-шест и половина, когато пазачът на университета пристигна и видя, че входната врата е отключена (той знаеше, че деканът ще заключи като привърши), изкачи стълбите до петия етаж със скоростта на асансьора. Влезе в катедрата и се надвеси над него. Не долови топлия полъх от устните, нито пулса. Пазачът не беше сигурен дали наистина не е успял да чуе или усети признаци на живот или само си е въобразил. Без да продължава да се лута из лабиринта на вероятностите, той набра номера на полицията и уведоми за случая като спешен.

ххх
Мъртвецът замина за паталогичния отдел на Окръжната болница, а пазачът отведоха в полицията.
В стаичката за разпит той се чувстваше като убиец. Страхът, вледенил душата му, го караше да трепери и да чувства притеснение. Студената пот се стичаше по дланите и цялото му тяло.
- Защо треперите толкова много, господин Милев? - попита го инспекторът. - Цигари? Без да поглежда кутията “Марлборо” на очуканата маса, пазачът отговори: - Нали Ви казах, че не пуша, инспектор Николов. Още не мога да се отърся от шока. - Не е ли много силна тази дума? - Какво искате да кажате? - Вие не сте в шок. Само Ви е страх повече, отколкото трябва. - Не мисля, че сте прав. Аз… - Кога открихте бележката? - След като се обадих в полицията. Не съм докосвал тялото въобще. Докато го гледах, съвсем случайно забелязах парче от бележката, която се подаваше от джоба на сакото. Тя е единственото нещо, което съм докосвал със собствените си ръце.
- Прочетете я отново - инспекторът му я подаде и се облегна на стола, втренчвайки поглед в устните му. - “Спрете да посещавате този хипнотизатор, или аз ще окървавя невинни хора.” Както и преди, така и сега пазачът прочете бележката достатъчно спокойно, въпреки уплахата. Инспектор Николов почти беше убеден, че портиерът е невинен. Неговата страхливост идваше от друго. Университетът цяла нощ е бил отключен и все още не се знаеше дали е изчезнало нещо от сградата, където полицаи претърсваха точно за това.
Едноминутната пауза имаше характера на цедка, през която преминаваха частиците на последните съмнения. Пазачът, почти останал без думи, гледаше лицето на инспектора в очакване. Цедката може би щеше да продължи да пресява още незнайно колко време, ако вратата на стаичката не се отвори. Инспектор Николов видя униформените полицаи и преди да излезе, каза на пазача да го изчака за момент.
- Какво става? - От университета нищо не е изчезнало, а според съдебният лекар смъртта е причинена от сърдечен удар, при което тя е настъпила мигновено.

Сержантите освободиха портиера, но преди това в протокола за разпит записаха, че е свободен до ново повикване. Той се надяваше да няма повторно събитие от този род в живота му, тъй като изобщо не беше бърникал в тази работа дори с кутрето си. Но не можеше да скрие вътрешния си страх, че може би пазителите на закона ще почукат на неговата съвест.

Напуснал територията на полицейския участък, пазачът не можеше да се примири с невероятния факт, че деканът е починал от сърдечен удар, а пък в джоба на панталоните бе открил заплашителен текст. Носейки се от вятъра на предположенията и препъвайки се в мисловни дупки, той реши да сложи край на мозъчния тормоз като заключи, че деканът е видял нещо много ужасяващо и сърдечният пристъп се е получил под влиянието на този страх, а после ужасното нещо е поставило бележката.
След пет часа спокойствие изтегнат на леглото си, портиерът изпита невероятно бодване в главата. Посланието на заплашителната бележка изрита тихото спокойствие толкова далеч, че той отново се почувства напрегнат. Страхът му набъбна като си спомни как жена му вчера каза, че ще посети хипнотизатора, за да види дали ще помогне на артрита й. Тя използваше някакъв крем за намаляване на болките в краката й, но той не помагаше. Отказа се преди месец от него и заради това, че струваше много пари. Той не й забрани, дори я окуражи. Но сега, когато схващаше какви ще бъдат последствията, портиерът се уплаши. Трябваше да не се съгласява толкова лесно. В крайна сметка, той още не беше чул за способностите на някои от тия, а още по-малко пък имаше сведения за новопоявилия се лечител в Благоевград. Можеше да й навреди, вместо да й помогне.
Някакво хлъзгаво чувство обхождаше корема му, обикаляше го и го свиваше. Силна пот изби по челото му. И заедно с това се разтрепери от студ. Стана от леглото, но го направи с големи усилия. Леглото му беше удобно, пружината - не дотам износена и винаги се изправяше от него с лекота. А сега тя пропадаше с цял сантиметър надолу, повличайки със себе си и дюшека. Толкова страх живееше в тялото, сърцето и душата му и трудният опит да стане сякаш се дължеше на това, че до него лежи Смъртта с намарението да го вкопчи завинаги в прегръдките си. Тялото му се разтрепери и побърза да застане до печката. Страните му порозовяха и почервеняха. А той не спираше да се тресе.
Отиде до мивката, напълни чайника с вода и го сложи върху печката. Загледа се навън в тъмното през прозореца и се опита да види…Не знаеше какво точно.
Нещо се движеше.
Някой се движеше отпред пред къщата.
Чуваше някакво неопределено шляпане. Въобразяваше си, че го чува за първи път. За миг, само за миг си помисли, че това бе слухова измама, дължаща се на непрегнатостта му.

Страхът беше изградил невидима бетонна преграда, която не му позволяваше да помръдне от мястото си. Той се остави в ръцете на примирението и зачака…
Звънецът на входната врата разтърси цялото му тяло по-силно от предишните два пъти.
С неосъзната сила, пазачът разби бетонната ограда на страха и отключи вратата с треперещи пръсти.
Цялото свръхнапрежение се свлече от него, когато видя жена си, и я притисна силно до себе си. Задържа я в обятията си десетина секунди и когато отново я погледна, едва сдържа сълзите си.
- Можеш ли да ми кажеш откога не си ме прегръщал така? - Възрастната жена му се усмихна и бавно започна да сваля палтото си в очакване на искрен отговор. - Не помня - изстреля той почти на себе си. - И защо го направи сега? - Старицата продължаваше да се усмихва и поддържаше лицето си сияещо, докато закачаше палтото в коридора. Хвана мъжа си под ръка, без да среща трудност или съпротива и с малко театралничене го поведе към кухнята, която освен такава беше всекидневна и спалня за двамата. - Очакваш ли нещо от мен?
Той не бе виждал жена си да се държи така от години. Но не изпита безпокойство, разбираше, че се дължеше на неговата прегръдка.
Надигащата се вода пропълза по чайника и изсъска, падайки върху горещата повърхност на печката. Портиерът развали идиличното хващане под ръка, за да премести чайника от печката. В същото време, все тъй щастлива, жена му седна на масата да наблюдава неговата скромност. Виждаше колко е сериозно лицето му, но се опитваше да не го забелязва. -
-И аз искам от чая. - Момент. До преди няколко години те слагаха мед в чая си, но вече се задоволяваха с по една лъжичка захар. - Защо ме гледаш така? - Извинявай… - ръката му спря да бърка захарта. - Искам да открия нещо различно в теб…след тази среща…с хипнотизатора. - Изпита огромно съжаление, че го изрече. Но го каза, без да иска. Възрастната жена намали малко от радостта си и от усмихнато си лице. - Нещо различно? - Той вдигна ръце. - И виждаш ли? Загледан в лицето й, той се опитваше да забележи нещо ново. Дългото му вглеждане й досмеша и смехът й го разконцентрира. - Как мина? - Отидох там и като всички се наредих на опашката. По едно време щях да се откажа - краката страшно ме заболяха. Но си казах, че утре пак трябваше да се разкарвам. След два часа дойде и моят ред.
- Страх ли те беше? - побърза да я попита.
- Не точно. Леко се притеснявах…Все пак…за пръв път се срещам с такъв човек А той така ме предразположи, че усетих непознато досега спокойствие. Не знам какво ми направи, нито колко време мина, но краката вече не ме болят.
- Да не искаш да кажеш, че…че ти е помогнал веднага, от първия път?
- Знам, че тия неща стават след няколко сеанса, ама… - Жената пийна от чая.
- Мислиш ли, че не е някакъв измамник? - Сега не мисля нищо. Но защо си толкова неспокоен? Нали вчера говорихме и ти се съгласи. “Да, вчера. Това беше вчера, но днес…” Едно силно раздвоение притисна главата му и той не можеше да прецени дали да й каже за инцидента тази сутрин или да замълчи и да го сподели по-късно. - Вълнувам се и… - Значи ме обичаш…Не искаш да ми се случи нещо лошо. - Да. Не искам.

да види бял свят!!! Very Happy

Главно меню

Сдружение ХуЛите

Посещения

Електронни книги

Календар

Екипи на ХуЛите