и още едно предложение за разказче по картинка:)))))))))

На ръката си беше изписала с туш имената на децата си. Сякаш не искаше да ги забрави. Блуждаещия й поглед я отдалечаваше от реалността. Стената беше студена, но плътта й просмукваше този студ и сякаш между тях се създаваше симбиоза. Голата и плът крещеше:
-Хора, помогнете ми!
Устните и свити не помръдваха.
-Ставайте от тук. Нарушавате обществения ред- каза дошлия полицай.
Тя го гледаше с безразлични очи.
Само полюшващата й гърда подсказваше, че още има живот в това измършавяло тяло...
Белязаната не помръдна.
Приличаше на човек, който може да говори единствено със стени.
Седеше си кротко и дори не извика, когато грубите ръце на полицаите я качиха в джипа.
-Какво е това ма? сочечейки написаното върху ръката и попита едно момиче уловено скитащо по "Лъвов мост".
Белязаната я погледна.
После отвори уста:
-Тези ли? Това са моите мръсни тайни. Разбра ли?
Отново настъпи мълчание.
Белязаната и проститутката нямаха какво да си кажат.
Гръдта и се полюшваше самотно от подскачащото друсане на джипа, който се движеше по улиците на големия тъжен и пълен с тайни град.

ХуЛитер Записан(а): Jan 15, 2005 Мнения: 12

1.
Калина се подпираше на якото дърво зад себе си, усещайки как от грубата му кора към нея се провождат живителни сили. Винаги идваше тук, когато загубеше целта си...
Целта на живота й - да отмъщава, да кара мъжете да страдат. Да бъде едната вечер светица, а другата - дяволица. Да харчат парите си, за да й купуват злато и да я обличат в кожи... да се разоряват заради нея. Биваше я - много я биваше в леглото. И като артистка я биваше. Това сурово лице ставаше красиво, когато се озареше от усмивката й и когато блеснеше лъстив поглед в очите й. Фигурата й ставаше стройна като на момиченце, когато облечеше някоя от скъпите рокли, подарени й в пристъп на страст от обожатели.
Само дето вече се умори от ролята... вече не я забавляваха коленичилите в краката й ухажори, писна й от играта... май вече беше време да се върне в планинското село, където я чакаше единственият човек, когото бе обичала.
Фазлъ беше най-красивият и добър мъж на света... и когато намери в джоба му писмото от Оная, Калина просто избяга - нямаше да може да понесе унижението. Отмъщаваше и отмъщаваше и отмъщаваше. И едната болка изместваше другата, олекотяваше я и я правеше незначителна.
Май вече бе готова... облече бавно дрехите си, изми лицето си над поточето, обувките си взе в ръка и като прегърна с две ръце любимото си дърво, решително закрачи към неизвестното си бъдеще.

2.

На Калина хич не й беше до смях!!! Ей, това досега не й се беше случвало. Отиде с приятелите си на реката, да поплуват, а като излезе - нямаше ни вест, ни кост и от тях, и от дрехите й.
Добре поне, че не беше студено. Потърсила бе компанията си, викала ги бе, ама гадините се бяха отдалечили доста или пък направо я бяха зарязали! Сега мислеше как да се прибере така, гола, у дома.
Трябваше да чака да се стъмни и никой да не забележи кога се е прибрала...
В този момент й се приплака, брадичката й потрепери и се прибра нагоре, набръчкана, устните й се нацупиха по детски и очите й се уголемиха и окръглиха от напиращите в тях сълзи.
Поне Джиесема да й бяха оставили тия ненормалници! Вече намисляше какво ще им направи още утре, когато от храстите се появи горският.
Че като побегна Калина, гърдите й се мяткаха и люшкаха бясно, петите й се белваха високо горе, задникът й подрусваше яко... а горският, който беше в комбина с приятелите й умря да се смее.
Въпреки че пак изпусна тая дива мома, толкова отдавна й готвеше тоя капан, не му се искаше да я подплаши повече... затова само й извика:
- Калино, бре, свърни към Кърпената нива, да си вземеш дрехите!
Пък тя, като чу, камък й падна от сърцето, ама не намали скорост, че вече разбра какво е станало.
Щяха големи ядове да берат утре с нея калпазаните! А утре щеше да добави и името на горския към списъка с обожателите си, дето си ги пишеше на ръката... ама само Фазлъ си обичаше, само той й бе на сърцето, мискинина... щеше да го дочака да се върне от Германия и на него щеше да се даде, та да спрат да и викат дивачка вече...

3.

"Да ви ... м...та ромска, цигани с цигани мръсни, калтаци, бел ден да не видите, господ да ви навре там, дето слънце не огрява, децата ви `се голи и боси да `одат, на жените ви трипер да им докарате, па на докторо дето ги лекува, да му е криво и да ви ги прати обратно неизлекувани.
Да ви тръшне чумата дано, майките ви живи да ви оплакват, да ви и овците гадни, мърши проклети, недотавни, чернилки гнусни, миризливи, да ви излезнат циреи на гъ..вете, а на ония ви работи никога повече работа да не им се отвори!
Ма..а ви и гадното племе кирташко, циганско..." - така кълнеше Калина баща си и братята си, задето я бяха докарали тук, в гората и татуирали разни имена, пък после и гола - зарязали. Знаеше тя, че няма да й дадат да се ожени, искаха пари да им изкарва, ама не бяха познали.
Плачеше и кълнеше, кълнеше и плачеше.

ХуЛитер Записан(а): Nov 04, 2004 Мнения: 231

Някога тя бе малко циганче, с “гарванови” коси и загоряло от слънцето лице. Беше дванадесетото дете в семейството – най-малкото и най-палавото. Роди се на черноселския път между Ц. и Н. в каруца, когато майка й и още осем човека от “родата” се прибираха от циганска сватба.

В малката циганска махала, на още по-малкото равнинно село Ц. децата растяха по широките поляни и малките брезови горички извън селото. Детският смях се “настилаше”, като част от всемира по прашните каменисти улици. Циганските ритми – докарани чуждестранни мелодии от слепи странници – цигани, се носеха до късно през нощта около огньовете, запалени на някоя малка полянка, а най-често циганското празненство се правеше до голямата бара. Голямата бара, по която плуваха юрдечки и патици беше най-емблематичното нещо за махалата. Зиме, когато замръзнеше децата се пързаляха по нея, а лете биеха жаби с прашките си.

Нашата героиня Рувиде я виждаме, като едно малко десет, единадесет годишно момиченце, което играе на жомешка с другите деца. Тя се смее, подскача, бяга и когато човек я погледне би могъл да види волния полет на птицата в нейните черни бадемови очи и свободната й, щастлива циганска душа. Майка й Айше, я вика с жестове към себе си, за да й каже нещо, но детето се приближава на безопасно разстояние и когато се опитват да го хванат, то припва и с детски кикот и писък бяга, колкото й крака държат. Тахир, баща й, пие бира близо до огъня и играе на комар с другите мъже. Играта се прекъсва от време на време, заради някое сбиване или кавга, но в тези моменти, в тези безвременни вечери цялото щастие на земята, като че ли се събираше около барата, заключено в дивия, безгрижен свят на циганите…

Рувиде расте и вече е петнадесет годишно момиче – разхубавила се, “наляла” се и е най-красивата циганка сред всички. Отскоро пред къщата на Тахир и Айше започнаха да спират каруци с млади цигани и техните бащи от други села. Те идваха за Рувиде – естествената й, природна красота се беше разнесла из околията. Много такива каруци спряха през тази година пред къщата – Тахир сядаше на земята с новодошлите, Айше правеше по едно тъмно, ароматно, циганско кафе, говореха, умоляваха, но в крайна сметка бащата не даваше дъщеря си на никого. А и богати цигани идваха, плащаха, наддаваха, но Рувиде всеки път си оставаше у дома. Два пъти се опитаха и да откраднат малката мургава красавица – веднъж на един панаир и веднъж от самата й махала.

Рувиде стои зад пердето на малка стая. Очите й говорят – тъжни са и моканиният й поглед на вижда нищо наоколо…Тя мисли – на кого ли ще я продадат, къде ли ще попадне, как ли ще продължи живота й…и малките сини жилки по слепоочията й пулсират учестено. Рувиде мисли да избяга със своя любим – Али, когото незнайно защо всички наричаха – Тони. Тони е млад, силен и красив циганин. Много женски очи се спираха на него, много нежни души въздишаха по него и много от тях той бе имал… Но любовта на живота му беше Рувиде, с нея той беше още, когато тя бе съвсем малка – четиринадесет годишна, а той с четири години по-голям от нея. Пет години по-късно те продължават да се желаят и да пазят тайната си, тъй както иманярят пази своето съкровище…

Бягат една топла, августовска вечер. Полумесецът и звездите осветяват пътя към щастието им – големият град ще ги приюти, там никой няма да ги познава, ще бъдат заедно – свободни, истински свободни…

Годините минават… Рувиде държи в ръцете си едно малко бебе, с начумерено личице и полуотворени очички. Али-Тони е в затвора. Тони излежава тежка двадесет годишна присъда и Рувиде знае, че няма да го дочака…Бебето в ръцете на циганката е нейното шесто дете. Забременя с него от Али-Тони. Негови са и останалите пет деца. Той не можа да види раждането на третия си син и едва ли ще види детето някога след това, което Рувиде смята да направи днес…

Циганката върви към близкия полицейски участък. В очите й има сълзи. Рано сутринта е. Пред участъка няма никого. Рувиде оставя детето и бързо се отдалечава…

От някогашната й красота няма и следа. Тя вече е на тридесет и пет. Днес тя е решила да сложи край на живота си.

Рувиде стои на брега на реката. Свлича дрехите си. В последните си мигове на този свят си мисли за нещо… За нещо и някого…За себе си, Али-Тони и всичките си шест деца, чийто имена при всяко раждане, Али татуираше на дясната й ръка - Фазлъ (от Фейзола), Калина, Шерфе (от Шерефе), Барие, Сулиман (от Сюлейман) и последното, което тя сама татуира – Васке (от Васко), това бе името на едно бебе, което някой в този момент намираше пред един полицейски участък…Прякорът на Али тя също татуира самичка върху себе си, тъй както някога бе отпечатала този Али-Тони, върху сърцето, душата и съдбата си…

Студените води на реката “приютяват” едно голо женско тяло и Рувиде, която вече е някъде много, много далеч от тук…

На брега остават едни дрехи, които някоя друга човешка съдба остава да облече…

***
Човешките истории са различни – щастливи, печални, изживени, неизживени, потърсени, намерени, споделени, несподелени, делени, открити, скрити, наши, чужди, истински, фалшиви, сегашни, някогашни, пълни, празни, казани, недоизказани, чути, нечути, написани, непрочетени, но всички те са нашите житейски пътища и кръстопъти. А душите ни са огньове, цигански огньове, които реката гаси…

И още една - как не бива да се шофира в пияно състояние Smile

)

ХуЛитер Записан(а): Jan 15, 2005 Мнения: 12

"Ей, тия вещици срам няат вече! И къв пример дават на бъдещите поколения! Аз ся такъв номер пък шъ им скроя, че да помнят во веки веков - буквално, щот са вечни, бабките-изедници!
Ние, че сме вещери, не смучем колкото тях, ама като напраят няква беля, все нас после омаскаряват!" - Това си мърмореше дребничкият като гном и с почти толкова набръчкано лице вещер.
Застанал до крайпътното дърво, в близост до замаскираната като съвременна вила щаб-квартира на колежките, поливаше корените му с отвара, чиито съставки само той знаеше и от която кората на дървото стана лепкава като мрежа на паяк. Трябваше да побърза, защото на сборището скоро щеше да пристигне Най-вещата от вещите, която организираше това веднъж в годината, в чест на Деня на вещиците. Това бе паметната дата на победата им над вещерите, с които воюваха столетия наред.
Сега вещерите бяха оставени на мира, защото бяха останали твърде малко и служеха главно като учебно пособие на колежките им, когато те искаха да онагледят неправилното прилагане на магиите.
Симпокритампокус беше поканил у дома си всички останали в занаята свои колеги. Една огромна част от вещерите се бяха превърнали в обикновени селяни, посрамени и опозорени, други пък се бяха отдали на разработки, които никого не интересуваха, скрити някъде по тайни бърлоги, а неколцина се бяха хибернирали, чакайки техният час да настъпи отново. Бе инсталирал един холограф по средата на огромния си хамбар, който отвътре бе разкошно обзаведен с всико необходимо за едно ергенско парти и сега знаеше, че го наблюдават през него трепетно и невярвайки...
Завърши подготовката на номера си като насочи преносимия холограф, върху който бе работил през последните две години неуморно, да проектира обстановката пред вилата точно на мястото на дървото, отдръпна се и доволно потри ръце.
Вече в своя дом, бе посрещнат с овации от колегите си, които прие скромно с наздравицата: "Да им пораснат хиляди брадавици на всички неподходящи места!" и седнаха да замезят "скромно" със сухи мезета, туршия и печени меса. Не чакаха дълго.
С воя и скоростта на свръхзвуков самолет бе предизвестено пристигането на Най-вещата. И краткостта на момента, в който тя се заби в дървото-капан не помрачи радостта на вещерите. Многократно "ура" придружаваше многократните повторения, възпроизвеждани от мощния му домашен холограф. Ругатните, които се разнасяха откъм дървото, както и размахаваните във всички посоки крайници на вещата, допринасяха за еуфоричното настроение почти толкова, колкото и печената по древна вещерска рецепта ракия. Щеше да се освободи при следващия валеж или ако някой се сетеше да я облее с вода, а може би тя щеше да се досети и сама да предизвика дъжд. Но не това бе важното, а позорът, който преживяваше, безпомощно мятаща ръце и крака!
Симпокритампокус, приемаше овациите на вещерите скромно изпружил ръка напред като същий Цезар! Бе включил портативният холограф да излъчва картината на предупредителния надпис срещу пилотиране в нетрезво състояние и той предизвикваше изумените възклицания на всяка новопристигнала вещица, както и хихикания от страна на по-младичките. Всички знаеха за навиците на Най-вещата и отдавна се опитваха да я свалят от поста й заради това. Сега се оглеждаха подозрително една друга, но така и не разбираха откъде им дойде. Разотидоха се светкавично, въпреки проклятията откъм дървото.
Щяха да се страхуват от незнаен враг, а Симпокритампокус щеше да продължи да ги атакува с подкрепата на колегите си подмолно, докато не успееше да ги накара отново да повярват в силата на вещерите!

П.П. Ем Ге 42 Smile

, картинката е супер Smile

)))))